Здравейте пиша ви за съвет за дете на 2 години и половина. От известно време, не иска да ходи на непознати места, направо започва да реве до захлас, да се тръшка, също ако аз или баща му отиде ме до магазина а той остане в колата с баба си или дядо си започва да пищи докато не се върне ме. Моля дайте ми съвет как да подходим или какъв специалист да се обърнем . Благодаря предварително. П. С не ходи на ясла .
- Публикувана: 27 март 2020, 17:03 ч.
- Последно мнение: 15 апр. 2024, 12:25 ч.
Психологически консултации с Детелина Стаменова
Повдигам поста .
Здравейте пиша ви за съвет за дете на 2 години и половина. От известно време, не иска да ходи на непознати места, направо започва да реве до захлас, да се тръшка, също ако аз или баща му отиде ме до магазина а той остане в колата с баба си или дядо си започва да пищи докато не се върне ме. Моля дайте ми съвет как да подходим или какъв специалист да се обърнем . Благодаря предварително. П. С не ходи на ясла .
Здравейте,
Тези реакции на детето показват, че изпитва силна тревога при раздяла с вас. То вече осъзнава колко сте важна за сигурността му. Тази тревога може да е породена от скорошна преживяна раздяла или от плашеща ситуация, която го кара да се страхува да остане без вас. Може би сте ходили в болницата за преглед или изследвания? Или сте били на шумно и многолюдно място, което го е стреснало? Или му е скучно да стои в колата и да чака да пазарувате? Възможно е и обратното - вие да се притеснявате, какво би станало с него, докато ви няма. Децата усещат нашите емоции и реагират на ситуацията, сякаш е страшна.
Какво бихте могли да направите? Разказвайте му предварително къде отивате, какво ще има там, какво ще правите, какви интересни за него неща ще има.
Не излизайте от къщи, без да си вземете довиждане. Може да ви се струва, че това ви спестява плача при раздяла, но всъщност кара детето да бъде нащрек, че всеки момент може да изчезнете. А това постоянно напрежение после избива в по-драматични кризи.
Можете да разигравате многократно с кукли или животни ситуацията на раздяла, като разказвате на глас, че детето е уплашено, но майка му си мисли за него непрекъснато, как непременно ще се върне и какво може да прави то, докато я чака.
Можете да му оставяте някоя ваша вещ, "да ви я пази", докато ви няма.
И най-вече, не забравяйте, че това е нормален период от детството, който постепенно отминава. Вашето дете скоро ще тръгне по-смело да открива света и тогава на вас ще ви е нужен кураж, за да не го спирате.
Окуражавайте себе си, че периода ще мине и давайте сигурност на детето, че ще се върнете. Ако имате нужда от подкрепа и обсъждане на конкретните крачки по този път ми пишете на лично съобщение да Ви насоча към детски психолог.
Здравейте д-р Стаменова! На 35 години съм, майка на две прекрасни деца . Напоследък се усещам все по-често унила, без желание за каквото и да е. Все нещо ме наболява, уморено ми е, предпочитам да си легна, пред всичко останало. Емоционално съм изтощена - чувствам се незабележима, даденост. Имам нужда да предприема нещо, за да променя нещо, да се заобичам и да отстоявам себе си. В противен случай рискувам да изпадна в дупка. Моля за вашите съвети и препоръки. Благодаря предварително !
Повдигам поста, все още нямам отговор/
Здравейте и извинете за забавянето на отговора на Вашия въпрос.
Когато човек има "всичко" - здрав е, нещата се случват, близките са добре, вината от това, че времето вътре в самия себе си не е слънчево и не може с чисто сърце да отговорите "щастлив/a съм".
Унилостта, липсата на мотивация, емоционалното изтощение - всички тези неща са Ви навели на мисълта, че трябва да предприемете нещо.
Но какво да е то? Ето тук идва ред на творчеството - да си позволите да опитате различни неща, които да проверите дали биха могли да събудят желанието за живот. Понякога промяна е не само да правите нови неща, но и да не правите такива, които вече са изживели своето позитивно въздействие към Вас и вече Ви натоварват. Това може да са освен оставяне на занимания, също така и разделечаване от хора, отношения и т.н.
Здравейте пиша ви за съвет за дете на 2 години и половина. От известно време, не иска да ходи на непознати места, направо започва да реве до захлас, да се тръшка, също ако аз или баща му отиде ме до магазина а той остане в колата с баба си или дядо си започва да пищи докато не се върне ме. Моля дайте ми съвет как да подходим или какъв специалист да се обърнем . Благодаря предварително. П. С не ходи на ясла .
Здравейте,
Тези реакции на детето показват, че изпитва силна тревога при раздяла с вас. То вече осъзнава колко сте важна за сигурността му. Тази тревога може да е породена от скорошна преживяна раздяла или от плашеща ситуация, която го кара да се страхува да остане без вас. Може би сте ходили в болницата за преглед или изследвания? Или сте били на шумно и многолюдно място, което го е стреснало? Или му е скучно да стои в колата и да чака да пазарувате? Възможно е и обратното - вие да се притеснявате, какво би станало с него, докато ви няма. Децата усещат нашите емоции и реагират на ситуацията, сякаш е страшна.
Какво бихте могли да направите? Разказвайте му предварително къде отивате, какво ще има там, какво ще правите, какви интересни за него неща ще има.
Не излизайте от къщи, без да си вземете довиждане. Може да ви се струва, че това ви спестява плача при раздяла, но всъщност кара детето да бъде нащрек, че всеки момент може да изчезнете. А това постоянно напрежение после избива в по-драматични кризи.
Можете да разигравате многократно с кукли или животни ситуацията на раздяла, като разказвате на глас, че детето е уплашено, но майка му си мисли за него непрекъснато, как непременно ще се върне и какво може да прави то, докато я чака.
Можете да му оставяте някоя ваша вещ, "да ви я пази", докато ви няма.
И най-вече, не забравяйте, че това е нормален период от детството, който постепенно отминава. Вашето дете скоро ще тръгне по-смело да открива света и тогава на вас ще ви е нужен кураж, за да не го спирате.
Окуражавайте себе си, че периода ще мине и давайте сигурност на детето, че ще се върнете. Ако имате нужда от подкрепа и обсъждане на конкретните крачки по този път ми пишете на лично съобщение да Ви насоча към детски психолог.
Здравейте!
До скоро си мислих, че всичко с мен е наред, че е нормално да имам тревоги, но след малко проучване и разговори с няколко приятелки, съм разколебана и мисля, че всъщност имам проблем. Всъщност почти през целия ден се тревожа за нещо. Понякога дори едно обаждане, например да извикам електротехник вкъщи или да се обадя на интернет доставчик, предизвиква сърцебиене, свиване на стомаха и силно притеснение. Ако мога, напълно избягвам да се обаждам и се опитвам да пиша имейли или да ползвам чат, но тогава организацията се забавя, а и мъжа ми често ми казва "Защо просто не звъннеш?" и аз всеки път не знам какво да отговоря и как да му обясня, че страшно се притеснявам без да има за какво.
В момента съм оставила мъжа ми сам вкъщи с детето (на 1.2г) и вместо да се отпусна и да си почина, през цялото време си мисля за тях и се притеснявам. Той ми праща снимки, че всичко е наред и се забавляват, но все пак се притеснявам и се обвинявам, че съм ги изоставила. Осъзнавам, че това пречи и на него да се почувства като пълноценен баща.
Цял живот съм била така, дори като малка се притеснявах, само мълчах и стоях мирно, а възрастните се радваха колко послушно дете съм. Понякога ме питаха въпроси, а аз не отговарях, въпреки, че знаех какво да кажа. До ден днешен не мога да говоря спокойно с по-възрастни хора от мен.
Има още доста примери, но ще стане дълго.
До скоро си мислих, че е нормално и всеки човек се чувства така, но вече не съм сигурна. Може ли някакъв съвет, трябва ли да предприема някакви мерки и какви?
До скоро си мислих, че всичко с мен е наред, че е нормално да имам тревоги, но след малко проучване и разговори с няколко приятелки, съм разколебана и мисля, че всъщност имам проблем. Всъщност почти през целия ден се тревожа за нещо. Понякога дори едно обаждане, например да извикам електротехник вкъщи или да се обадя на интернет доставчик, предизвиква сърцебиене, свиване на стомаха и силно притеснение. Ако мога, напълно избягвам да се обаждам и се опитвам да пиша имейли или да ползвам чат, но тогава организацията се забавя, а и мъжа ми често ми казва "Защо просто не звъннеш?" и аз всеки път не знам какво да отговоря и как да му обясня, че страшно се притеснявам без да има за какво.
В момента съм оставила мъжа ми сам вкъщи с детето (на 1.2г) и вместо да се отпусна и да си почина, през цялото време си мисля за тях и се притеснявам. Той ми праща снимки, че всичко е наред и се забавляват, но все пак се притеснявам и се обвинявам, че съм ги изоставила. Осъзнавам, че това пречи и на него да се почувства като пълноценен баща.
Цял живот съм била така, дори като малка се притеснявах, само мълчах и стоях мирно, а възрастните се радваха колко послушно дете съм. Понякога ме питаха въпроси, а аз не отговарях, въпреки, че знаех какво да кажа. До ден днешен не мога да говоря спокойно с по-възрастни хора от мен.
Има още доста примери, но ще стане дълго.
До скоро си мислих, че е нормално и всеки човек се чувства така, но вече не съм сигурна. Може ли някакъв съвет, трябва ли да предприема някакви мерки и какви?
Здравейте, д-р Стаменова,
моля за вашето мнение към какъв специалист да се обърнем.
Ще разкажа историята, като се опитам да бъда кратка.
Свекърва ми от години си стои вкъщи, като рядко общува с други хора.
Лятото поне е излиза навън в двора, понякога се вижда с комшийки, но като цяло избягва да общува. Зимата положението става нетърпимо.
Затваря се вкъщи и започва да си търси болежки. Самата тя признава, че е хипохондричка, но не спира да си търси здравословни проблеми.
Водим я по доктори, правят се изследвания, гледат я на скенер, на ехограф и нищо. Казват, че няма здравословни проблеми.
Тази зима се подпали необитаем етаж, който е над техния и въпреки, че нямаше никакви сериозни поражения, имам чувството, че това отключи "кутията на Пандора".
Още от следващия ден започна да казва, че й е лошо, че я боли гастрит, че няма сили и това продължава и до днес.
Всеки ден сменява диагнозата и непрекъснато ни звъни да тичаме при нея.
Водихме я отново на лекари, взеха я в болница за пълни изследвания, отново нищо.
Тормоза над нас продължава, звъни непрекъснато и ни кара да се чувстваме виновни, че не й вярваме, че й има нещо...
Наскоро прочетох за паническото разстройство.
Почти всички симптоми се припокриват с нейните обичайни състояния.
Вече си мисля, че този пожар отключи всичко при нея.
Моля ви, кажете към кого да се обърнем?
Психолог, психиатър или някакъв друг специалист?
Самите ние сме с множество болежки, аз съм с онкологично заболяване и сама себе си се опитвам да подкрепям психически, което до сега успявах, но ако нещата продължават така, ще се стигне до обтягане на отношенията ни с нея.
Има ли начин да й помогнем?
моля за вашето мнение към какъв специалист да се обърнем.
Ще разкажа историята, като се опитам да бъда кратка.
Свекърва ми от години си стои вкъщи, като рядко общува с други хора.
Лятото поне е излиза навън в двора, понякога се вижда с комшийки, но като цяло избягва да общува. Зимата положението става нетърпимо.
Затваря се вкъщи и започва да си търси болежки. Самата тя признава, че е хипохондричка, но не спира да си търси здравословни проблеми.
Водим я по доктори, правят се изследвания, гледат я на скенер, на ехограф и нищо. Казват, че няма здравословни проблеми.
Тази зима се подпали необитаем етаж, който е над техния и въпреки, че нямаше никакви сериозни поражения, имам чувството, че това отключи "кутията на Пандора".
Още от следващия ден започна да казва, че й е лошо, че я боли гастрит, че няма сили и това продължава и до днес.
Всеки ден сменява диагнозата и непрекъснато ни звъни да тичаме при нея.
Водихме я отново на лекари, взеха я в болница за пълни изследвания, отново нищо.
Тормоза над нас продължава, звъни непрекъснато и ни кара да се чувстваме виновни, че не й вярваме, че й има нещо...
Наскоро прочетох за паническото разстройство.
Почти всички симптоми се припокриват с нейните обичайни състояния.
Вече си мисля, че този пожар отключи всичко при нея.
Моля ви, кажете към кого да се обърнем?
Психолог, психиатър или някакъв друг специалист?
Самите ние сме с множество болежки, аз съм с онкологично заболяване и сама себе си се опитвам да подкрепям психически, което до сега успявах, но ако нещата продължават така, ще се стигне до обтягане на отношенията ни с нея.
Има ли начин да й помогнем?
Здравейте😊 от 3 години със съпруга ми правим опити за бебе - до момента без резултат. Направени хиляди изследвания, интервенции, процедури и проблем не е открит. Да имам стрес на работа, но не е постоянен. В мислите ми е постоянно мисълта, защо не се случва, какво ни е и тн. Стараем се със съпруга ми да се разнообразяваме, но мислите не ме напускат. Как бих могла да изчистя съзнанието си от тези постоянни мисли?
Здравейте,искам помощ....незнам как да започна и от къде...усещам че имам проблем с храненето,ям когато ми е скучно,нервно,без да съм гладна.После осъзнавам че съм се натъпкала с храна и предизвиквам повръщане.Също така вечер като си легна да спя се будя и пак се тъпча....просто губя контрол над себе си.Моля за съвет,благодаря ви
Здравейте!
До скоро си мислих, че всичко с мен е наред, че е нормално да имам тревоги, но след малко проучване и разговори с няколко приятелки, съм разколебана и мисля, че всъщност имам проблем. Всъщност почти през целия ден се тревожа за нещо. Понякога дори едно обаждане, например да извикам електротехник вкъщи или да се обадя на интернет доставчик, предизвиква сърцебиене, свиване на стомаха и силно притеснение. Ако мога, напълно избягвам да се обаждам и се опитвам да пиша имейли или да ползвам чат, но тогава организацията се забавя, а и мъжа ми често ми казва "Защо просто не звъннеш?" и аз всеки път не знам какво да отговоря и как да му обясня, че страшно се притеснявам без да има за какво.
В момента съм оставила мъжа ми сам вкъщи с детето (на 1.2г) и вместо да се отпусна и да си почина, през цялото време си мисля за тях и се притеснявам. Той ми праща снимки, че всичко е наред и се забавляват, но все пак се притеснявам и се обвинявам, че съм ги изоставила. Осъзнавам, че това пречи и на него да се почувства като пълноценен баща.
Цял живот съм била така, дори като малка се притеснявах, само мълчах и стоях мирно, а възрастните се радваха колко послушно дете съм. Понякога ме питаха въпроси, а аз не отговарях, въпреки, че знаех какво да кажа. До ден днешен не мога да говоря спокойно с по-възрастни хора от мен.
Има още доста примери, но ще стане дълго.
До скоро си мислих, че е нормално и всеки човек се чувства така, но вече не съм сигурна. Може ли някакъв съвет, трябва ли да предприема някакви мерки и какви?
До скоро си мислих, че всичко с мен е наред, че е нормално да имам тревоги, но след малко проучване и разговори с няколко приятелки, съм разколебана и мисля, че всъщност имам проблем. Всъщност почти през целия ден се тревожа за нещо. Понякога дори едно обаждане, например да извикам електротехник вкъщи или да се обадя на интернет доставчик, предизвиква сърцебиене, свиване на стомаха и силно притеснение. Ако мога, напълно избягвам да се обаждам и се опитвам да пиша имейли или да ползвам чат, но тогава организацията се забавя, а и мъжа ми често ми казва "Защо просто не звъннеш?" и аз всеки път не знам какво да отговоря и как да му обясня, че страшно се притеснявам без да има за какво.
В момента съм оставила мъжа ми сам вкъщи с детето (на 1.2г) и вместо да се отпусна и да си почина, през цялото време си мисля за тях и се притеснявам. Той ми праща снимки, че всичко е наред и се забавляват, но все пак се притеснявам и се обвинявам, че съм ги изоставила. Осъзнавам, че това пречи и на него да се почувства като пълноценен баща.
Цял живот съм била така, дори като малка се притеснявах, само мълчах и стоях мирно, а възрастните се радваха колко послушно дете съм. Понякога ме питаха въпроси, а аз не отговарях, въпреки, че знаех какво да кажа. До ден днешен не мога да говоря спокойно с по-възрастни хора от мен.
Има още доста примери, но ще стане дълго.
До скоро си мислих, че е нормално и всеки човек се чувства така, но вече не съм сигурна. Може ли някакъв съвет, трябва ли да предприема някакви мерки и какви?
Здравейте, Дона Дарко,
да се чувствате така е тежко и много хора не минават ежедневно през такива мисли.
Каква е причината за това ми е трудно да отгатна, но вероятно още като дете се е случило с Вас нещо, което Ви е застопорило в този тип мислене/поведение. Мерки бихте могли да вземете - четене на литература за тревожност, но най-вече срещи с психотерапевт, който има опит с работа с тревожни разстройства, като първо може да бъде направена оценка на степента на тревожност и от там да тръгнете...
Има различни техники, описани онлайн (търсете не езотерични версии, а по възможност добри автори. Сещам се на първо четене за Роло Мей и "Смисълът на тревожността"), безплатни медитации, тръгнете отнякъде, за да видите какво работи за Вас...
Тревожно е да се живее, но животът има и много моменти, в които тревожността пречи.
С пожелание за спокойни дни,
Детелина
Здравейте, д-р Стаменова,
моля за вашето мнение към какъв специалист да се обърнем.
Ще разкажа историята, като се опитам да бъда кратка.
Свекърва ми от години си стои вкъщи, като рядко общува с други хора.
Лятото поне е излиза навън в двора, понякога се вижда с комшийки, но като цяло избягва да общува. Зимата положението става нетърпимо.
Затваря се вкъщи и започва да си търси болежки. Самата тя признава, че е хипохондричка, но не спира да си търси здравословни проблеми.
Водим я по доктори, правят се изследвания, гледат я на скенер, на ехограф и нищо. Казват, че няма здравословни проблеми.
Тази зима се подпали необитаем етаж, който е над техния и въпреки, че нямаше никакви сериозни поражения, имам чувството, че това отключи "кутията на Пандора".
Още от следващия ден започна да казва, че й е лошо, че я боли гастрит, че няма сили и това продължава и до днес.
Всеки ден сменява диагнозата и непрекъснато ни звъни да тичаме при нея.
Водихме я отново на лекари, взеха я в болница за пълни изследвания, отново нищо.
Тормоза над нас продължава, звъни непрекъснато и ни кара да се чувстваме виновни, че не й вярваме, че й има нещо...
Наскоро прочетох за паническото разстройство.
Почти всички симптоми се припокриват с нейните обичайни състояния.
Вече си мисля, че този пожар отключи всичко при нея.
Моля ви, кажете към кого да се обърнем?
Психолог, психиатър или някакъв друг специалист?
Самите ние сме с множество болежки, аз съм с онкологично заболяване и сама себе си се опитвам да подкрепям психически, което до сега успявах, но ако нещата продължават така, ще се стигне до обтягане на отношенията ни с нея.
Има ли начин да й помогнем?
моля за вашето мнение към какъв специалист да се обърнем.
Ще разкажа историята, като се опитам да бъда кратка.
Свекърва ми от години си стои вкъщи, като рядко общува с други хора.
Лятото поне е излиза навън в двора, понякога се вижда с комшийки, но като цяло избягва да общува. Зимата положението става нетърпимо.
Затваря се вкъщи и започва да си търси болежки. Самата тя признава, че е хипохондричка, но не спира да си търси здравословни проблеми.
Водим я по доктори, правят се изследвания, гледат я на скенер, на ехограф и нищо. Казват, че няма здравословни проблеми.
Тази зима се подпали необитаем етаж, който е над техния и въпреки, че нямаше никакви сериозни поражения, имам чувството, че това отключи "кутията на Пандора".
Още от следващия ден започна да казва, че й е лошо, че я боли гастрит, че няма сили и това продължава и до днес.
Всеки ден сменява диагнозата и непрекъснато ни звъни да тичаме при нея.
Водихме я отново на лекари, взеха я в болница за пълни изследвания, отново нищо.
Тормоза над нас продължава, звъни непрекъснато и ни кара да се чувстваме виновни, че не й вярваме, че й има нещо...
Наскоро прочетох за паническото разстройство.
Почти всички симптоми се припокриват с нейните обичайни състояния.
Вече си мисля, че този пожар отключи всичко при нея.
Моля ви, кажете към кого да се обърнем?
Психолог, психиатър или някакъв друг специалист?
Самите ние сме с множество болежки, аз съм с онкологично заболяване и сама себе си се опитвам да подкрепям психически, което до сега успявах, но ако нещата продължават така, ще се стигне до обтягане на отношенията ни с нея.
Има ли начин да й помогнем?
толкова е мило да искате да помогнете на свекърва си - има поколения, не само в България, които толкова са били учени да са "силни" и да се "стегнат", че както и да ги разпитвате, не могат да споделят какво ги мъчи. Така е, от деца им е било натяквано да си мълчат и да не товарят другите.
Но когато има проблем, той излиза - дори да е като (реална) физическа болка.
Да, лекарите не могат да я открият, но тревогата (например) от старостта, за Вас, за сина й, за нещо от миналото - прогаря от душата в тялото. Да говорят с терапевт мнозина от възрастните не могат, но един добронамерен и сърдечен психиатър може да е човек, който да проведе разговор и евентуално да предпише лекарства.
Поздрави,
Детелина
Здравейте😊 от 3 години със съпруга ми правим опити за бебе - до момента без резултат. Направени хиляди изследвания, интервенции, процедури и проблем не е открит. Да имам стрес на работа, но не е постоянен. В мислите ми е постоянно мисълта, защо не се случва, какво ни е и тн. Стараем се със съпруга ми да се разнообразяваме, но мислите не ме напускат. Как бих могла да изчистя съзнанието си от тези постоянни мисли?
когато няма решение на физическо ниво, лекарите понякога казват, че има друго блокиране. Но какво ли е то? При репродуктивни проблеми следва да сме много внимателни в интерпретацията, защото може да е освен на ниво стрес, да е свързано с различни проблеми, които са в несъзнаваното - т.е. да не са видими от Вас или партньора Ви и евентуално биха могли да излязат след срещи в психотерапевтичен или психоаналитичен кабинет. Напоследък в клиниките за репродуктивно здраве се отварят кабинети с такава цел.
Замислих се дали в този случай очакването, надеждата за бебе няма да е твърде голяма и отговорността да бъде стоварена върху терапевта, поредния лекар във Вашата двойка? Когато сте готови да обсъдите и тези очаквания, отидете да поговорите - първо сама - с някой, който Ви дава доверие, дори за да не сте сама в този път на очакване.
Поздрави,
Детелина
Здравейте,искам помощ....незнам как да започна и от къде...усещам че имам проблем с храненето,ям когато ми е скучно,нервно,без да съм гладна.После осъзнавам че съм се натъпкала с храна и предизвиквам повръщане.Също така вечер като си легна да спя се будя и пак се тъпча....просто губя контрол над себе си.Моля за съвет,благодаря ви
максимално бързо потърсете психотерапевт, с когото да се видите на живо. Булимията, която описвате, е тежко състояние. На сайта voinatashranata.com може да направите тест да видите как се оценява състоянието Ви.
Не, булимията не минава "от самосебе си", затова не прекарвайте години в само-опити.
Поздрави,
Детелина
Здравейте ,д-р Стаменова!
Имам много силна тревожност - под много силен стрес съм , но тази тревожност е свързана с проблеми - сърцебиене, пламти ми лицето,пречи ми да се концентрирам, вътрешно треперя.Много ми се насъбра и май не мога да се справя.Реших да се консултирам с психиатър и започване на АД.Според вас той ще ми помогне ли?
Имам много силна тревожност - под много силен стрес съм , но тази тревожност е свързана с проблеми - сърцебиене, пламти ми лицето,пречи ми да се концентрирам, вътрешно треперя.Много ми се насъбра и май не мога да се справя.Реших да се консултирам с психиатър и започване на АД.Според вас той ще ми помогне ли?
Здравейте!
Имам две деца,едно на 8 години и едно на 2+м. Очаквано баткото проявява ревност и отправяше няколко пъти реплики от сорта на "Само него обичате" или "Ти имаш само едно дете",но след няколко проведени разговора вече ме говори по този начин.Това обаче не пречи да ни наказва с поведение.Към братчето си е много мил,помага например,докато го къпем,абе изявява сам желание като цяло,но към мен и баща си се държи много арогантно.Доста груб е на моменти,отвръща,прави нарочно неща,с които да ни дразни,провокира ни постоянно.Иска да е около брат си,да го целува,да го гали,но днес например му излезе херпес,при което онясмяваме,че е много важно временно,докато му мине,да не целува бебето и да спазва дистанция.Нищо подобно,отново се върти край него,според мен много добре ме разбира какво му казваме,но го прави нарочно.Просто не мога да намеря път към него...Обръщаме му внимание,когато единия е с бебето,другия е с него,било то на разходка или играем настолна игра,или всички сме заедно и си говорим.Вечер като се прибере,аз разговарям с него за това как е минал денят му в училище,много обичам да ми разказва за ежедневието си,как е реагирал в създали се ситуации,как се е почувствал,пък и същевременно да го науча да споделя.Хваля го,когато има успехи в училище,а и не само там.Не спирам да напомням колко умно дете е и колко го обичам,но с това тестване на търпението ми често започнах да си изпускам нервите за моя жалост.
Много дейно и енергично дете е и това пазене в тази Ковид обстановка просто много зле му влияе.Не може да ходи на тренировки в момента и няма къде да изразходва енергията си.Добре,че поне за момента на училище ходи,та там има социални контакти.
Моля ви за някакви съвети как да решим проблема,благодаря предварително!
Имам две деца,едно на 8 години и едно на 2+м. Очаквано баткото проявява ревност и отправяше няколко пъти реплики от сорта на "Само него обичате" или "Ти имаш само едно дете",но след няколко проведени разговора вече ме говори по този начин.Това обаче не пречи да ни наказва с поведение.Към братчето си е много мил,помага например,докато го къпем,абе изявява сам желание като цяло,но към мен и баща си се държи много арогантно.Доста груб е на моменти,отвръща,прави нарочно неща,с които да ни дразни,провокира ни постоянно.Иска да е около брат си,да го целува,да го гали,но днес например му излезе херпес,при което онясмяваме,че е много важно временно,докато му мине,да не целува бебето и да спазва дистанция.Нищо подобно,отново се върти край него,според мен много добре ме разбира какво му казваме,но го прави нарочно.Просто не мога да намеря път към него...Обръщаме му внимание,когато единия е с бебето,другия е с него,било то на разходка или играем настолна игра,или всички сме заедно и си говорим.Вечер като се прибере,аз разговарям с него за това как е минал денят му в училище,много обичам да ми разказва за ежедневието си,как е реагирал в създали се ситуации,как се е почувствал,пък и същевременно да го науча да споделя.Хваля го,когато има успехи в училище,а и не само там.Не спирам да напомням колко умно дете е и колко го обичам,но с това тестване на търпението ми често започнах да си изпускам нервите за моя жалост.
Много дейно и енергично дете е и това пазене в тази Ковид обстановка просто много зле му влияе.Не може да ходи на тренировки в момента и няма къде да изразходва енергията си.Добре,че поне за момента на училище ходи,та там има социални контакти.
Моля ви за някакви съвети как да решим проблема,благодаря предварително!
Здравейте ,д-р Стаменова!
Имам много силна тревожност - под много силен стрес съм , но тази тревожност е свързана с проблеми - сърцебиене, пламти ми лицето,пречи ми да се концентрирам, вътрешно треперя.Много ми се насъбра и май не мога да се справя.Реших да се консултирам с психиатър и започване на АД.Според вас той ще ми помогне ли?
Имам много силна тревожност - под много силен стрес съм , но тази тревожност е свързана с проблеми - сърцебиене, пламти ми лицето,пречи ми да се концентрирам, вътрешно треперя.Много ми се насъбра и май не мога да се справя.Реших да се консултирам с психиатър и започване на АД.Според вас той ще ми помогне ли?
Здравейте, Bubii21,
Психиатърът би могъл да Ви помогне, но какъв ще бъде резултата зависи много от различни фактори, затова обичайно по-добрата практика е да посетите и психиатър, и да започнете терапия; или да изберете психиатър, който провежда и психотерапевтични сесии.
Целта на това e да може да се направи добра оценка на нуждата от лекарствена терапия и начините за преодоляване на тревожността.
Надявам се да съм била полезна.
Препоръчани теми