Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Г-н Стефанов, статията Ви за ревността между децата породи следния въпрос в мен: възможно ли е майката, прикривайки любовта към бебето - за да не дразни голямото дете, да развие/ отключи някаква психоза, депресия или нещо подобно на психична основа? Особено ако сама се оправя с децата.

Ето тук можете да го видите на видео. Журналистката ми задава точно този въпрос. https://eurocom.bg/show/uchilishche-za-roditeli/6737

Д-р Стефанов ,здравейте!
Благодаря Ви първо за това ,че сте тук ,за да помогнете със съвети на всички ,доколкото е възможно!

Имам един проблем /дилема/ ,който ми трудно да разреша!
Първо да кажа за себе си ,че съм изключително търпелив човек ,който за да реагира бурно и негативно трябва да са преминали много прага ми на търпение.

По какъв начин да реагирам или не на хора ,които са пасивно-агресивни?
Хора ,които непрекъснато обвиняват другите и се чудят как и с какво да се заядат.
Имам няколко "колежки" ,които им доставя удоволствие да намират и изтъкват грешките ми ,а те са вечно перфектните.
Напоследък се случиха много негативни неща на работното ми място и вече се чувствам тъжна или ядосана ,когато трябва да отида на работа!
Харесвам работата си и винаги съм работела с желание ,независимо от фирмата в която съм била.
Но навсякъде ,където съм работила се сблъсквам с такива хора ,които по всякакъв начин се опитват да те смачкат ,пречупят и имам чувството ,че им доставя удоволствие.
Започвам да се противопоставям тогава ,когато за мен са минали всички граници на моето търпение.
Изпитвам гняв към себе си ,че не мога да се противопоставя адекватно на такива хора и изпитвам гняв към тях ,за това че тъпчат хора ,на които агресията е чужда и неприемлива.
Предварително Ви благодаря за отделеното време!

Не разбрах този отговор за моя или за предния въпрос беше. Но не дава отговор на моя въпрос: Възможно ли е майката да отключи депресия?/ вследствие страха /

Здравейте!
Това, че сте търпелив човек, съм склонен да го погледна от обратната страна. Тоест - това може да означава, че ви е трудно да изразявате гнева си /може и да е по-зле - да си мислите, че него го няма, но при вас не е така, защото казвате, че на път за работа сте ядосана/. И тогава гневът се трупа и ви изяжда отвътре и се чувствате все по-слаба. Така че - ядосайте се и когато сте на работа, а не само, докато сте на път за там!
И още - това със сигурност означава, че ви е трудно да казвате НЕ!
Така ли е?
Ако е така, учете се да казвате НЕ! Добре е да кажете на тези колежки например: "НЕ СЪМ СЪГЛАСНА само да ми изтъквате грешките!" Ако ви е трудно да започнете с тях, тренирайте да казвате НЕ! на други хора, с които ви е по лесно.
Може да изглежда лесно, но не е. УСПЕХ!

Видеото е отговор на този въпрос. Там няма прикриване на любовта към бебето. Тя се съдържа в интонацията на майката и за бебето това е предостатъчно. И още - вашите деца са по-големи. Добре е да се види как стои тяхното противопоставяне в контекста на семейните отношения. Почти винаги,  ако между родителите има противопоставяне, двете деца застават едно срещу друго: едното е на страната на майката, а другото на бащата...  В статията и видеото има много примери за това, как родителите могат да насърчат сближаването между децата и по какъв начин могат да ги противопоставят едно на друго с действията си. Поздрави!

Здравейте отново! Чудила съм се винаги един професионалист като вас как се справя с всекидневния негативизъм/ проблеми/ тревоги, които среща в работата си с хората. Как се отърсвате Вие? Аз си представям, че психолозите и психиатрите да супер-човеци по това отношение едва ли не. Мисля, че доста хора (както се вижда и в темата) срещат напрежение и трудности в работата си и вашият съвет може да е полезен за вентилиране на емоциите.
Изключвате ли се след работа напълно от работните неща? Или не е хубаво да си делим живота на категории като работа/извън работа/семейство/приятели/хобита.
Сещам се за една книга (не съм я чела), която стана популярна наскоро - "Тънкото изкуство да не ти пука". Мислите ли, че това е добър призив за хора с тревожности?

Благодаря Ви за бързия отговор!
Напълно съгласна ,че в повечето случаи ми е много трудно да кажа НЕ!
Успех и на Вас!

Здравейте!
Мисля, че един професиналист, минавайки доста обучения и групи за личен опит, наистина става по-осъзнат и способен да приеме реалността такава, каквато е. И все пак ситуацията с психолозите и психотерапевтите не е толкова розова. Затова ходим на супервизии, на лични сесии и т.н. Това ни помага, когато работим с проблем на клиент, да не привиждаме в него собствен проблем. Защото  това е трудността на този вид работа.. Поздрави и благодаря за интереса!

Здравейте д-р Стефанов!
Синът ми на 22 г . е в неизвестност вече 23 дни. Раздели се с приятелката си преди месец и половина, много е добър и се раздаваше, платил е всички сметки на баба си и нашите . Работеше в Изи пей, казваше не е спал с дни, направил грешка в работата си. Човек на изкуството-музикант, свири на китара и пиано. Последният месец беше при майка и татко.Последните 4-5 дни преди злополучния ден когато реши да се разходи изживяхме страшни неща.казваше че е последният ден от живота му, искаше да се хвърли през прозореца , сякаш не говореше той.говорех му много, спах при него 2 вечери, молихме се за него. Последва подобрение. От едната крайност изпадна в другата- стана хипохондричен искаше да му снимам ребрата. Ходихме до Пирогов нямаше фрактури. Даже в амбулаторният лист пишеше ориентиран за време и място.Преди това се обадих на една психоложка приятелка на майка ми каза да му давам Атаракс/но не и казах ,че искал да се самоубива/.Огромна грешка!!!Аз съм мед. работник и ми дадоха Атаракса без рецепта .Страх ме беше да го хоспитализирам, не можех да си го представя в психиатрична клиника.Преди да отидем в Пирогов ме излъга, че е изпил таблетката.Никога не ме е лъгал!!!Той е интровертен и винаги е много изпълнителен. Вечерта му я дадох, а после излезе и не се завърна. Страх ме е да не си е посегнал не знам дали е жив изобщо. Сигнализирахме в полицията, ние го търсиме и досега с приятели няма следи!!!Дъщеря ми на 16 години страда и отслабна до неузнаваемост въпреки че се храни добре, дадох и Саностол , но без ефект пие Алора/изписана от психиатър/аз също съм много зле не мога да се утеша, пия от Атаракса вечер. Мъжът ми е съсипан, вече няма кой да му помага! Знам че за нас може би няма надежда, но искам да си запазя семейството. След всичко, което се случи не пускам дъщеря си с приятели, крия ключовете й вечер, тя си мисли че и нямам доверие, не я пускам никъде сама, каза ми че иска да си тръгне и тя. Не мога да се позная ! Много хора ми казват "продължавай напред", вдъхват ми напразни надежди. Аз съм на 42 години, кажете ми как да задраскам половината си живот и да продължа? На всичко отгоре останах и без работа. Щях да почвам от 01.04. работата на мечтите си, но предвид извънредната ситуация съкратиха 50 % от персонала и не назначават нови хора. Светът ми се срина, точно като на Давид/сина ми/.Как да продължа напред, като бих направила всичко за да върна времето назад? Най- тъпото от всичко е че не одобрявахме приятелката му/тя наистина го използваше, говореше монолози с нея по телефона/.Мъжът ми не я одобрява и до сега, докато аз мисля, че беше щастлив с нея. Ние го съветвахме да скъсат, а той послушния наистина го направи, но на каква цена!??! Мислех, че го е преживял/тя го съветваше да стане по -самостоятелен да отиде на квартира, той отде на другия край на София при майка и татко/.Обвинявам се за много неща, но знам че не мога да ги променя!

Добър ден. От известно време съм излезнал от един много дълъг период на "депресия". Случиха се много лоши неща. Бях забравил как се случва усмихването дори. Та, сега съм максимално амбициран да наваксам "изгубените години". Започнах да действам максимално по добри и положителни неща за мен. Напълно съм отблъснал лошите мисли. Проблемът ми е, че се разтрепервам. От адреналин ли, от не знам какво, когато си върша положителните неща за мен. Предполагам, че е нормално след излизане от многогодишен стресов период..? Вместо да чакам да отминат тези разтрепервания и "страхове" аз реших да пия успокоително в тези периоди и да си продължавам работата по положителните неща. Изобщо не ми е хрумвало нещо лошо през тези около десет дни. И тогава, в един от дните, когато се бях крайно емоционализирал (положително) си пих успокоително със сода вместо с вода и сякаш ми се отключи някакъв Ад. Започнах да мисля само за смърт. Без видима причина. Без да мога да се 'разсея'. Единствената обяснима за мен причина е, че всичкият ми стрес през кофти годините беше свързан точно с това. Искам някак да го прогоня това, защото се чувствах прекрасно около десет дена. Какво смятате. Чакам го вече три-четири дена да 'отмине'. И то намалява, но ако можете да ми го обясните, би било добре.

Просто го наблюдавайте и се радвайте, че ПОСТЕПЕННО отминава.
Защото, ако отминава бързо, е по-вероятно да се върне.
Наблюдавайте сякаш отстрани и хубавите и лошите състояния.
Представете си, че сте някой, който стои отстрани и просто наблюдава...
Поздрави!

Здравейте, д-р Стефанов!
С интерес чета темата и намирам в някои от въпросите и отговорите нещо полезно и за мен самата, за което благодаря!
Моят проблем е следният: 
В последните месеци постепенно започна да се изостря чувствителността ми, до степен, в която да пречи на качеството ми на живот. Имам предвид непоносимост към силна светлина, викове, музика, остри миризми, напоследък имам много нисък праг на болка, невъзможност да гледам снимки или видеа с насилие или тъжни сцени (когато чета за това не е чак в такава степен), усещам веднага промените в тялото си, дори и в лека степен - кръвно налягане, кръвна захар, изтръпване, треперене и т.н., също така не издържам неща, които ме притискат и задушават - тесни дрехи, шалове, яки, маски...Предполагам, че нервната ми система е претоварена, но не знам как да я върна в предишното ѝ състояние. Цял живот съм била интроверт, флегматик и много спокоен и търпелив човек. От дете бях безстрашна и винаги съм се редяла първа за ваксини, вземане на кръв, изпити, никога не съм плакала и охкала като ме боли, чудела съм се как някой може да припада от кръв или да трепери преди изпит. От много ранна възраст съм  присъствала на пиянски изцепки, разправии и скандали, клане на животни, погребения и нямам спомен да съм се впечатлявала и да съм преживявала нещата. Сега само при мисълта за някое от тях, знам че няма шанс лесно да го понеса. Въпросът ми е това непреработени страхове и емоции от миналото ли са и също така ако можете да ми препоръчате някои техники и дадете съвет как да възстановя баланса на нервната си система?

Здравейте, както казах сестра ми е разведена, като единствените мъжки фигури в живота й са по-големият й син, който е с 10 години по-голям и бившият й мъж (с който е разведена от 19 години). Мъжът й винаги се е отнасял несериозно към децата си. Постоянно обещава всякакви неща на по-малкия син и никога не ги е спазвал. Обещавал му е, че ще му даде пари, за да си купи нещо, или за да празнува някъде с приятели, че ще му плаща да тренира някакъв спорт, че ще му плати курсове, за да изкара книжка и т.н, но той винаги го е залъгвал и го е оставял да се надява на неговата помощ, която така и не се е осъществявала. Това от своя страна доведе до момент, в които племенникът ми намрази баща си, те спряха да общуват и  в момента не си говорят под предтекст, че той не иска да разговаря с "този лъжец". От дуга страна брат му, тъй като е по-голям, вече си има собствено семейство и дете и няма много време, което да отделя на по-малкия си брат. Въпреки това в случаи, когато си уговорят среща, за да се видят, по-големият му брат му говори, че не трябва да се занимава с тези неща и трябва да спре с марихуаната, и да се вземе в ръце, но известно време след това той започва да отбягва по-големия си брат, и когато се разберат да се видят отново, в повечето случаи той лъже и не се срещат ( може би заради вероятността, че отново ще му се говори за наркотиците ). В момента сестра ми няма друг мъж в живота си, който да й окаже подкрепа, а синът й няма баща, който да бъде опора в живота му (като цяло никога не е имал баща или бащинска подкрепа в живота си, няма и сега).

Здравейте! Имам въпрос относно сънищата, по-конкретно кошмарите.
Сънувам (или поне помня сънищата си)откакто бях на 3г. Около 85-90% от всичко, което сънувам са кошмари, а сънувам всяка вечер. Като бях малка сменях възглавници, леглото, стаята в която спя, дори спрях да спя нощем, а само през деня. Всяка промяна помагаше за ден-два, след като ставаше същото. В някакъв момент в пубертета установих, че когато гледам ужаси след това няколко дни не сънувам. Както може да се предположи изгледах където каквото намеря. Това беше период от около две години. След това спрях да гледам.
Сънищата са изключително живи и цветни, рядко се повтаря мотив. Рядко се усещам, че е сън и дори тогава не успявам да променя много (веднъж седнах и чаках да се събудя). За капак имам много силна памет, като цяло помня много и детайлно. Помня какво съм сънувала от съвсем малка.
Варират от странни безформени неща, през чудовища, духове, тичане из гробище, губила съм се в пирамида (този е единственият, който съм сънувала почти месец и всяка вечер помнех какво е ставало предишната и по кой коридор съм тръгнала, а последния път търсех сина си, който също се е изгубил там-тогава бях на 6-7 годинки), сънувала съм, че живея в период от преди поне 100 години с изключителни подробности, самоубивала съм се насън, за да не ме убие "нещо". Много са и мога да разказвам в подробности, насън усещам студ, страх, подробности като скърцащ под или якичка на нощница.
Изтощаващо е, събуждам се уморена