Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте от 3 месеца имам проблем, сърцебиене. Имах и панически атаки март месец. Незнаех че получавам това ходих на различни доктори изследвания също и за щитовидна жлеза.
Всички казаха че е от стрес.
Моя стрес е връзката ми и липсата на финанси.
Бях в Англия, прибрах края на януари за 3 седмици уж да си почина от напрежението там между мен и приятеля ми. Покрай тази пандемия аз останах тук той там. И така изживях нещата много стресово.
Аз много го ревнувам, и искам постоянно да контролирам. Защото ако не го контролирам той прави глупост.
Той има навика да лъже, бил е наркоависим преди 4 години. Вероятно този навик е останал от там.
Моя проблем с ревността идва от предишна връзка, където накрая се почувствах излъгана в ситуацията и изоставена.
Как може да ме посъветвате да успокоя себе си. И да спра да бъда ревнива.
Защото аз си мисля че дори и да се разделя с него. Аз ще съм такава с всеки срещнат. При най малкото вълнение, ипитвам тревожност и силно сърцебиене.
Благодаря

Здравейте!
Ревността е много голяма тема, която изисква да се изследва конкретно в терапевтични сесии.
Причините най-често стоят извън самата връзка: в ранното детство, във взаимоотношенията в родителското семейство, в предишни връзки, в преживени травми....
Но ще дам за вас и другите читатели една причина за проявяване на ревност, която се корени в самата връзка и за която хората често не си дават сметка. За това говори Берт Хелингер, създател на метода Семейни констелации, с който метод и аз работя в практиката си. Той дава много примери /а и аз бих могъл да дам още /, че когато единият партньор ревнува, проверява телефона, създава дискомфорт на другия, много често неговата несъзнавана мотивация е да притисне другия да си тръгне. Тоест -  ревнуващият всъщност е този, който иска да прекрати отношенията,  но притиска другия да си тръгне, за да не поема вината за прекъсването на връзката. Често, когато връзката е изчерпана, започват  да се прилагат различни "трикове", за да накараш партньора си той да си тръгне, за да останеш невинен....
Не казвам, че при вас е така. Вашият въпрос има нужда от конкретно и специално изследване в терапевтична сесия.
Ще ви насоча и да прочетете един материал, който съм публикувал тук в статията под номер 237, където става дума за наркозависимите и техните близки. Може да ви е интересно.
Поздрави!

Извинявам се,че се намесвам,но ми стана интересно.
Като цяло смятаме,че един човек е ревнив или не.Тоест,той не ревнува в дадена връзка,пък в друга не,избирателно.
По тази логика,ако приемем горното за вярно,то ревнуващият иска да прогони всеки един,с който е във връзка!!

Здравейте, Antoniq73!
Във второто изречение написах, че причините за ревността най-често са извън връзката и са свързани с действието на фактори като семейна среда, системни фактори /от родовата система/, детски травми и др. Тези именно фактори създават предпоставките  човекът навсякъде да си е ревнив.
Но ревнуващият може да има подмолната /често и изобщо несъзнавана цел/  да притисне партньора си чрез дискомфорта, който създава ревността, та той пръв да си тръгне и вината да е в другия.
Ще ви кажа и още нещо като допълнение. Когато искаш да си тръгнеш от връзка, особено ако е по-дълготрайна, чувството за вина е наистина сериозен фактор. Спирани от това чувство за вина, много хора стоят дълго време във връзката, дори след като са абсолютно наясно, че искат да я прекратят /защото вече си имат друг или по каквото и да е причина/. Това напълно измъчено стоене във връзката съвсем естествено им носи страдание. И това страдание си има дълбока цел. То действа като изкупление на вината, която тези хора поемат, разрушавайки връзката... Човек е способен на много странни неща, за да изглежда невинен в собствените си очи.
Желанието да сме невинни най-често е детинско желание и то ни причинява много душевни щети... Темата е дълга и същевременно често срещана в терапевтичната практика и в живота...

Здравейте,
Не предполагах, че ще стигнем до тук. Но имам нужда от помощ.
Със съпруга ми искаме дете  от 3 години. Аз започнах да се изследвам и да търся причината, но съпругът ми се отдръпва. Не желае да си прави изследвания и да посети специалист с мен. Наложи се да се лекувам доста дълго време, през което не сме правили никакви опити. Аз вече губя желание за интимност, но не съм престанала да го обичам. В същото време останах и без работа през последната година. А накрая мъжът ми реши, че ще ми даде ултиматум да подновим опитите и интимността си или ще се разведе. А аз не зная какво да правя и само плача.  Като той казва, че проблемът си е мой.

За съжаление нещата не стоят така. Свекърва ми използва това ,че ще му остави наследство и един еид манипулира мъжа ми. Държи се така все едно аз съм и пречка и все едно иска да застане на моето място. Моят мъж не работи за нея . Ние живеем отделно във друга страна. Това ,което тя прави е да се обажда и да говори против баща му. Кара го да избира нейната страна.  Аз какво мога да направя. Реших да не я виждам ,защото не ми е приятно да съм свидетел на това как обижда баща му пред нас. И несъзнателно го защитавам ,което още повече я настроива протир мен. Тя много се дразни ,че общувам със всичките роднини на моят мъж. И сешила сега да се прави на сърдита ,защото и казах ,че тя не е моя майка аз си имам майка и тя се обиди от това ,че и казах да не се бърка във семейството ми. Просто не разбирам защо тази жена е надтроена толкова и иска да контролира всички.

Здравейте, Natalievasilevaz!
Моето разбиране е, че човекът, който има ключ към евентуална промяна, е  вашият съпруг, а не вие.
Имам усещането, че вие сте влезли твърде надълбоко в  личен сблъсък със свекърва си. Търсите съюзници сред роднините в "лагера на врага" и извършвате куп други "активни мероприятия".
В предишния пост описах как съпругът ви може постепенно да промени нещата:
1. като отстоява и задълбочава връзката с баща си;
2. И също така  като отстоява и брака си, казвайки на майка си фрази от сорта: "По този въпрос трябва да говоря с жена си; първо ще обсъдя с жена си и ще ти кажа какво сме решили"
Особено е важно той /а не вие - това не е ваша работа!!!/, ВИНАГИ да реагира, когато майка му се опитва да го въвлича като съюзник в нейната битка с баща му. Това може да става с думи като:
"Той ми е баща и аз ви обичам и двамата по равно"
"Ти си ми избрала баща ми още преди да се родя. И аз се радвам, че си избрала него, а не друг"
"Не искам да се меся във вашите отношения. Аз съм само дете, а вие сте моите родители."
Ако тя напада пред него майка ви и вас, е добре той да ѝ каже:
"Не съм съгласен да ми говориш срещу жена ми. Радвам се, че жена ми обича и цени нейната майка. Така, както аз ценя моята".
Това е, което мога да добавя. В практиката си имам такива случаи, когато след като детето е "промивало мозъка" на родителя си с подобни фрази, той/тя прави крачка назад и пластовете се наместват. Но пак повтарям - това може да го направи собственото дете, а не снахата или зетя.
Ако смятате, че при вас има и още важни обстоятелства, които да се имат предвид, добрият вариант е да ми пишете на лични, за да си уговорим консултация. Или пък да направите такава с друг колега, който ви е препоръчан.
Поздрави!

Здравейте, Viara Svet!
Когато между съпрузите има разминаване по отношение на желанието да имат дете, това е нещо много сериозно. Един германски терапевт казва, че когато мъжът и жената са влюбени и си казват един на друг: "Обичам те!", те  казват всъщност: "Искам да имаме заедно деца! И да продължим заедно живота."
Тук не става много ясно каква е позицията на съпруга ви. Дали се страхува да си прави преглед, за да не излезе, че той е причината да не забременявате?...
Това, че губите желание за интимност, а още го обичате, някак не ми изглежда логично. Ако още го обичате, защо просто не правите любов с него, просто така - за удоволствие, вместо да мислите само дали ще забременеете?
Между другото, срещал съм често и психологически фактори да упражняват въздействие върху репродуктивните способности на двойката... И един от тях е пренавиването, фиксацията върху това, непременно да забременееш. При него много помага това, човек просто да използва тялото си и тялото на партньора като източник на удоволствие.
Позволявам си да публикувам и линк към статия в Списание 9 месеца, където аз и съпругата ми Мариела Михайлова /тя също е психологи и психотерапевт/, пишем накратко и с примери по въпроса за психологическото безплодие.
http://9m-bg.com/arhiv/item/7205-psiho-ne-plodovitost/
Бъдете здрава!

Съпругът ми казва, че иска деца. Но не проумявам защо не желае да направи дори базови изследвания. Не мисля, че го е страх. Той не  желае да се прегледа, за да му се постави диагноза. Но има симптоми на възпаление. И вече няколко пъти след контакти с него ме преглеждат и диагностират с възпаление. Не мога до безкрайност да обикалям по гинеколози , които са казали , че трябва и мъжът да се изследва.  Но няколко пъти ми се заявява, че този мой проблем не го плаши. А за себе си съм наясно, че го обичам и го казвам. Но като отговор получавам "И аз". Когато искам да го прегърна през деня ми се отговаря много често "Не сега". 
Появява се и малко ревност от моя страна. Няколко пъти се случва да пише във фейсбук с колежка, която иска да излезе на среща с него. Той не отговори нито излизал ли е с нея, нито какво е отговорил.Просто иска да го оставя на мира. А за мен е важна неговата реакция.
Е има и близки, които съветват , че няма нужда той да се преглежда. И е много по-приятно да се излезе с тях отколкото с жената, която по цял ден "стои вкъщи и нищо не прави", защото от една година не работи.
Много благодаря за отговора.

Здравейте!
Единственото, което ми изглежда важно за вас, това е настоящият момент. Точно този момент, който е сега.
Вие си мислите, че ще натоварите близките си след време да се грижат за вас. Но това време не е дошло.
И кой знае дали ще дойде. До тогава /ако то изобщо дойде/, може да се случи и обратното: вие да се погрижите за тях. Всички възможности са налице ... и в същото време не съществуват. Те са само в нашето въображение, защото никой не може да отиде в бъдещето. Поради простата причина, че то не съществува. Съществува само настоящият момент. За вас, например, това е точно този момент, в който четете тези думи.
Потапяйте се изцяло в настоящето - това е единственият лек срещу натрапчивите мисли.
Как става това потапяне? Чрез сетивата: винаги си давайте сметка какво има около вас, къде сте, какво виждате, какво чувате, какво помирисвате, какво докосвате,  какво правите...
Особено е важно, да не подминавате красивите неща, които ви викат... Преди няколко дни минавах в Южния парк покрай едни красиви лалета. Видях една жена, която специално се отби, отиде при тях и започна да ги гали. Те я повикаха и тя не ги подмина. А със сигурност щеше да ги подмине, ако си мисли за бъдещето / което, в скоби казано, не съществува/. 
Така че, обърнете внимание, че бъдещето не е дошло ... и НИКОГА няма да дойде! Винаги ще сме само в настоящето.
Миналото също не съществува. То е съществувало, такова, каквото е, само като настояще. А в нашите мисли присъства само като наша  фантазия, тоест - такова, каквото НЕ Е. Само нашите мисли ни отнасят към така наречените бъдеще и минало, които просто не съществуват. Както пише един средновековен философ Августин Блажени: "Миналото вече го няма, а бъдещето още го няма." / В този момент си помислих, че като разбира това, човек няма как да не е Блажен /
Ще ви дам една интересна тема за наблюдение, когато вървите по улицата. Просто наблюдавайте и вижте  специално хората, които са "отнесени" и не виждат реалността около себе си. Част от тях си мислят за бъдещето: "Какво ще стане, ако... Как ще се живее, когато..." Другата част предъвкват миналото /което също не съществува/: "Трябваше да направя това... Как можа да ми се случи онова... Защо тя постъпваше така... и т.н. " 
Опитайте се да отгатвате кои от хората са обладани по-скоро от миналото и кои по-скоро от бъдещето... Просто като упражнение.
Така че - възприемайте реалността на настоящия момент - това е единствената реалност.
Поздрави!

Здравейте! Последните две теми ме провокираха да задам този въпрос. От една страна, за това колко абсурдни неща може да решим да преживеем, за да не сме виновни, от др. страна това, което казвате за настоящето. Значи въпросът ми е как да преодолеем нещата, които не ни харесват от това, което ни се е случило, което сме можели да предотвратим и да не беше ставало по този начин. По-конкретно при мен: омъжих се твърде млада, когато изобщо не бях готова за това. Но го направих, за да не изгубя човека, с когото бях, защото ТОЙ така смяташе, искаше, такива бяха неговите разбирания. Но категорично не бях готова и за деца и държах това поне да стане, когато ще го искам. Така живяхме доста години, привидно бяхме съвършената двойка и твърдо вярвахме, че точно ние няма как да стигнем до раздели. Но явно в него се е трупало чакането за дете и типично семеен живот, в мен други неща, особено неизживените млади години така, както е нормално, и стигнахме до крах след доста години. Това стана като той започна връзка с друга жена /в разрез точно с неговите твърди разбирания за това/, а аз приех това, понеже се смятах за виновна. Понеже той беше "съвършеният", а аз преди това се бях увлякла по друг човек, който много ме ухажваше, понеше не бях преживявала нищо такова, но до връзка не съм стигала. Но заради това приех неговата като казах, че ще го чакам, защото вярвах, че ние ще бъдем заедно. Та това беше абсурдът - аз да седя и да гледам как отива при нея, прибира се, открито, и да го приемам. Известен период, разбира се. Накрая се осъзна, върна се "на мястото си", както каза, но не успяхме да продължим. Сега съм с втори брак и малко детенце, което вече си беше с истинско желание, от което съм щастлива. Но на моменти се появяват точно тези мисли - защо не си изживях младостта по нормалния ред, да откажа женитби когато не искам това, после да стигна до това, когато съм готова и да не съм преживяла развод... Защото все пак светът ми се преобърна тогава. Как да се отърси човек от това - "можеше да не беше ставало така"...

Здравейте!
Точно това имах предвид, когато говорех, че размишленията и съжаленията за миналото ни пречат да възприемаме настоящето... Ще ви разкажа една история, измислена от големия германски психотерапевт Берт Хелингер /той е измислил много истории /
"Един мъж пътувал в спален вагон. В купето му имало и друг мъж. Този вторият непрекъснато стенел: "Ох, толкова съм гладен!! Толкова съм гладен! Ох, много съм гладен!"
Мъжът при това положение не можел да заспи и накрая отишъл до вагон-ресторанта, поръчал обилна храна за спътника си и му я донесъл в една табла. Спътникът му се нахранил много добре. И мъжът вече започнал да се унася в сън, когато от леглото на спътника му отново се чуло жално скимтене:   "Ох, толкова бях гладен!! Толкова бях гладен! Ох, много бях гладен!" Забавно, нали?
И един въпрос към вас: казвате, че сега сте щастлива, имате втори брак и дете, което искате. А можете ли да сте сигурна, че това щеше да се случи, ако преди това нямахте другия брак, който наричате несполучлив и загуба на време? Не можете!

Да, може и едното да е довело до другото, понеже преди не виждах как ще стигна до желание за дете (т.е.нова отговорност, промяна), ако нещата си вървят едни и същи. А след разтърсването порастнах и го пожелах, станах способна. Но ме нападат мислите, че ето нещата не са съвършени, понеже ни е втори брак и съпругът ми пък има и дете от първия. Така че за него не е първо дете както за мен. Понякога си мисля дали за него има разлика в чувството му (детето му е вече голямо и самостоятелно, но той сякаш изпитва вина спрямо него). Така че, когато игнорирам всички тия неща, се чувствам прекрасно, но все пак не сме само ние и начисто, както би могло да бъде. И понякога ме напада и вината, че преди това не съм искала да стана майка и съм пропуснала възможността това да си е начисто. Как да се отърся напълно от такива съжаления? Не са толкова натрапчиви, но все пак се появяват като досадни насекоми... Благодаря Ви!

Здравейте, г-н Стефанов, и аз с проблем около забременяване/имане на дете. Имам заболяване, което според повечето гинеколози не би следвало да ме лиши от дете, въпреки че трудностите при забременяване са вероятни. Сега отново ми предстоят прегледи и изследвания, за които съм ужасно уплашена. От малка имам ужас, че няма да стана майка. В семейството на родителите ми сме две деца, най-големият ни брат е починал в следствие на заболяване в детска възраст (4 години).
Опитвам се да съм рационална, вярвам в съвременната медицина, а и тук е пълно с жени, които са преборили различни диагнози. Не съм лигла по принцип, но ме е страх много, плача, нямам много-много настроение за хора и общуване, губя желание за всичко. Какво бихте ме посъветвал? Благодаря!

Здравейте, Теодора!
Загубата на 4 годишно дете, ваш по-голям брат, е силно въздействащо събитие за всички в семейството. И когато плачете и тъгувате, то не е защото сте лигла,  а защото страдате за брат ви.
Това събитие  няма как да не се отрази върху начина, по който възприемате перспективата да станете майка.
Вие казвате, че се ужасявате , че няма да станете майка... Допускам, че е възможно дълбоко в себе си по-скоро да се страхувате, да не би да станете...
В тази връзка бих ви препоръчал да направите терапевтична сесия, може би най-добре с метода Семейни констелации или психодрама. Там преживяванията са най-силни. Ценно би било да изследвате и посланията, които идват от сънищата...
Защото е важно да дадете пространство на чувствата, които са във вас: страха, болката, тъгата, а също и  любовта към брат ви, която изпитвате, вероятно без да си давате докрай сметка.
Ако имате нужда от повече информация, готов съм да отговоря – тук или на лични.
Поздрави и най-добри пожелания!