Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 374 324
  • 2 566
  •   2
Отговори
# 285
  • Мнения: 33
Здравейте,
Доста разсъждавах след отговора ви.
Съпругът ми казва, че иска деца. Но не проумявам защо не желае да направи дори базови изследвания. Не мисля, че го е страх. Той не  желае да се прегледа, за да му се постави диагноза. Но има симптоми на възпаление. Не мога до безкрайност да обикалям по гинеколози , които са казали , че трябва и мъжът да се изследва.  Но няколко пъти ми се заявява, че този мой проблем не го плаши. А за себе си съм наясно, че го обичам и го казвам. Но като отговор получавам "И аз". Когато искам да го прегърна през деня ми се отговаря много често "Не сега". 
Появява се и малко ревност от моя страна. Няколко пъти се случва да пише във фейсбук с колежка, която иска да излезе на среща с него. Той не отговори нито излизал ли е с нея, нито какво е отговорил.Просто иска да го оставя на мира. А за мен е важна неговата реакция.
Е има и близки, които съветват , че няма нужда той да се преглежда. И е много по-приятно да се излезе с тях отколкото с жената, която по цял ден "стои вкъщи и нищо не прави", защото от една година не работи.
Много благодаря за отговора.

# 286
  • Мнения: 237
Здравейте,
В последно време преживях един спонтаннен аборт, мина се почти една година от случилото се, а аз все още мисля това нещо, и ми е като фикс идея, да стане колкото се може по скоро, а именно успешна бременност с щастлив край.
Хорато около мен ме съветват да не го мисля и да се успокоя,но аз някак си живея с този случай от загубата..всеки ден..Дори мисля че вече точно това мислене и постоянно притеснение ми пречи, един вид се чувствам спряла в този момент..
Искам да ви попитам какво бихте ме посъветвали, за да спра да го мисля и да гледам напред и да имам положителни мисли..благодаря

# 287
  • Мнения: 997
Здравейте, ddnn96!
Свързан съм много дълбоко с метода Семейни констелации, създаден от Берт Хелингер, според който темата за абортите - спонтанни или по желание - е много важна част от вътрешния живот на жената. Всяка жена, правила аборт или преживяла спонтанен аборт, има дълбокото желание, ако може, да върне това дете в себе си и да го доизноси и роди.
Затова на мен ми изглеждат неуместни съветите да забравите изгубеното дете. По-скоро бих ви казал да си дадете право да го мислите и да го обичате, докато то постепенно заеме полагащото му се място в сърцето ви по един спокоен начин.
И още една важна стъпка - когато се свързвате с това дете в душата си, ще почувствате, че то също би искало вие да продължите напред като майка, която дава живот на други деца. То също като вас  би се радвало за тях.
Така че, когато мислите за най-ценните и близки за вас същества - отвсякъде към вас идва това насърчение да имате и други деца. 
Вярвам, че за вас ще бъде по-лесно, ако просто следвате насърчението.

Последна редакция: вт, 02 юни 2020, 18:23 от Людмил Стефанов

# 288
  • Мнения: 4
Здравейте, д-р Стефанов!
Имам дъщеря на 5 г., която си „чопли“ кожичките на пръстите около ноктите. Понякога толкова ги съдира, че се получават ранички. Когато е вкъщи и го прави, наблюдавам я и усещам, че всякаш е вглъбена в своите мисли /отнесена е/ гледа в една точка и си чопли кожичките. Като й кажа да спре спира, но в един момент без да се усети пак почва. Онзи ден като бяхме навън за игра забелязах, че го прави и почнах да наблюдавам играта им и ми направи впечатление следното нещо: в играта им се включи едно момиче, което беше по-активно и така да кажа започна да диктува правилата на играта и моята дъщеря с готовност се включи нямаше проблем на пръв поглед. Иначе като се прибере от градината почти винаги разбирам, че и там го прави (по състоянието на пръстите). Искам да отбележа, че е спокойно дете, общителна е, винаги търси контакт с други деца.
И да си кажа честно и аз го правя това с чопленето на кожичките на пръстите и искам да разбера дали го вижда от мен и за това и тя копира моите действия или може да е поради друга причина?
Благодаря ви!

# 289
  • Мнения: 997
Здравейте, д-р Стефанов!
Имам дъщеря на 5 г., която си „чопли“ кожичките на пръстите около ноктите. Понякога толкова ги съдира, че се получават ранички. Когато е вкъщи и го прави, наблюдавам я и усещам, че всякаш е вглъбена в своите мисли /отнесена е/ гледа в една точка и си чопли кожичките. Като й кажа да спре спира, но в един момент без да се усети пак почва. Онзи ден като бяхме навън за игра забелязах, че го прави и почнах да наблюдавам играта им и ми направи впечатление следното нещо: в играта им се включи едно момиче, което беше по-активно и така да кажа започна да диктува правилата на играта и моята дъщеря с готовност се включи нямаше проблем на пръв поглед. Иначе като се прибере от градината почти винаги разбирам, че и там го прави (по състоянието на пръстите). Искам да отбележа, че е спокойно дете, общителна е, винаги търси контакт с други деца.
И да си кажа честно и аз го правя това с чопленето на кожичките на пръстите и искам да разбера дали го вижда от мен и за това и тя копира моите действия или може да е поради друга причина?
Благодаря ви!
Здравейте!
Симптомите, които описвате, представляват сравнително мека форма на  натрапливи /компулсивни/ действия, които се дължат на повишена тревожност и служат за овладяване на напрежението от тревожността.
От това, което сте описали, става ясно, че носителят на тревожността сте самата вие.
Питате се, дали детето вижда и копира от вас това действие. Да, има такъв аспект. Но ако погледнем в по-голяма дълбочина, ще видим, че детето ви се свързва с вашата тревожност и сякаш застава до вас, за да е съпричастно и да  "помага" да я носите. Сякаш дъщеря ви казва: "Ако това ти помага на теб, мила мамо, ще го правя и аз."
Много е интересно да разбираме колко силно децата са мотивирани да подкрепят своите родители, включително и по такива странни начини.
Смятам, от друга страна, че подобен род симптоми са сравнително лесни за преодоляване.
Поздрави!

# 290
  • Мнения: X
Здравейте, пиша ви, защото и аз вече не знам към кого да се обърна... Уточнявам, че ходя на терапия при психолог. Преди година се запознах с мъж, хареса ми всичко в него от начало. Той ме запозна с родителите си още на 1 месец от връзката ни, говорихме си как ще бъдем завинаги заедно, как ще имаме деца, семейство и т. н. Но аз съм прекалено ревнива още на 2 месец му направих проблем, защото искаш да се прибере сам в родното му място. Общо взето през седмица го зарязвах по различни причини, дразнеше ме как харесва снимки на други жени, че не показва в соц мрежи, че е с мен, въпреки че реално всички знаеха, че сме заедно. И така преди половин година се разделихме, видях, че жена му писа в сайт за запознанства и го оставих. През следващото време аз ходих да го моля да сее съберем, а той ми казваше, че има нужда от време. Два пъти съм му посягала, откакто не сме заедно. Всички дори и психоложката ми ми казват да го оставя, да не го търся, но аз не слушах никой. Притисках го, палакох, молех го и миналата седмица той ми прати чат с жена как са излизали,аз писах на едно момче да правим секс и му го пратих. От тогава съм курва, боклук, блокирал ме е отвсякъде. Психоложката ми ми е дала камъче с неговото име, имам за задача утре да напиша прощално писмо и да го заровя, но не мога. Чувствам се ужасно, че заради моята лудост загубих щастието, че заради това, че съм луда, друга ще получи всичко,, което имах аз. Не знам и не мога да се преборя с всичко. Чувствам се ужасно от 6 месеца не спирам да плача, получавам паник атаки, имам високо кръвно. Просто ужас. Всеки мисли, че преувеличавам, но аз наистина се чувствам така. Хем не слъшам съвети, хем страдам с моите решения. Затънтена улица, не виждам вече изход.

# 291
  • Мнения: 997
Здравейте, пиша ви, защото и аз вече не знам към кого да се обърна... Уточнявам, че ходя на терапия при психолог. Преди година се запознах с мъж, хареса ми всичко в него от начало. Той ме запозна с родителите си още на 1 месец от връзката ни, говорихме си как ще бъдем завинаги заедно, как ще имаме деца, семейство и т. н. Но аз съм прекалено ревнива още на 2 месец му направих проблем, защото искаш да се прибере сам в родното му място. Общо взето през седмица го зарязвах по различни причини, дразнеше ме как харесва снимки на други жени, че не показва в соц мрежи, че е с мен, въпреки че реално всички знаеха, че сме заедно. И така преди половин година се разделихме, видях, че жена му писа в сайт за запознанства и го оставих. През следващото време аз ходих да го моля да сее съберем, а той ми казваше, че има нужда от време. Два пъти съм му посягала, откакто не сме заедно. Всички дори и психоложката ми ми казват да го оставя, да не го търся, но аз не слушах никой. Притисках го, палакох, молех го и миналата седмица той ми прати чат с жена как са излизали,аз писах на едно момче да правим секс и му го пратих. От тогава съм курва, боклук, блокирал ме е отвсякъде. Психоложката ми ми е дала камъче с неговото име, имам за задача утре да напиша прощално писмо и да го заровя, но не мога. Чувствам се ужасно, че заради моята лудост загубих щастието, че заради това, че съм луда, друга ще получи всичко,, което имах аз. Не знам и не мога да се преборя с всичко. Чувствам се ужасно от 6 месеца не спирам да плача, получавам паник атаки, имам високо кръвно. Просто ужас. Всеки мисли, че преувеличавам, но аз наистина се чувствам така. Хем не слъшам съвети, хем страдам с моите решения. Затънтена улица, не виждам вече изход.
Здравейте!
Разбирам, че ходите при колега на сесии и затова ще бъда максимално кратък.
Връзката ви започва с много ентусиазъм и желание, нещата се развиват едва ли не мълниеносно. Обикновено това е предвестник на трудности и резки обрати. Загубата на реализъм ни връща в едни детски състояния, които не носят необходимата стабилност.
 И в резултат - следват прояви на бурни страсти: ревност, страдание, физически сблъсъци, молби другия да се върне, сълзи, съжаление, гняв, агресия, отчаяние... И зад всичко това стои страха от изоставяне и чувството за невъзможност да се понесе самотата.
Какви са причините за тези преживявания? Те се коренят най-вероятно в родителското ви семейство.
Задайте си въпросите: като дете дали сте се чувствала изоставена от родителите, или пък да сте били в болница и пак да сте се чувствали така...
Типична причина човек да се страхува от изоставяне е това да е стоял повечко време в кувьоз след раждането си.
Може да сте били и в семейство, където се случват подобни неща - раздели и събирания на родителите.
Това, според мен,  е един възможен поглед към това, което най-вероятно ви движи.

Последна редакция: ср, 03 юни 2020, 20:45 от Людмил Стефанов

# 292
  • Мнения: 9
Скрит текст:
Здравейте, пиша ви, защото и аз вече не знам към кого да се обърна... Уточнявам, че ходя на терапия при психолог. Преди година се запознах с мъж, хареса ми всичко в него от начало. Той ме запозна с родителите си още на 1 месец от връзката ни, говорихме си как ще бъдем завинаги заедно, как ще имаме деца, семейство и т. н. Но аз съм прекалено ревнива още на 2 месец му направих проблем, защото искаш да се прибере сам в родното му място. Общо взето през седмица го зарязвах по различни причини, дразнеше ме как харесва снимки на други жени, че не показва в соц мрежи, че е с мен, въпреки че реално всички знаеха, че сме заедно. И така преди половин година се разделихме, видях, че жена му писа в сайт за запознанства и го оставих. През следващото време аз ходих да го моля да сее съберем, а той ми казваше, че има нужда от време. Два пъти съм му посягала, откакто не сме заедно. Всички дори и психоложката ми ми казват да го оставя, да не го търся, но аз не слушах никой. Притисках го, палакох, молех го и миналата седмица той ми прати чат с жена как са излизали,аз писах на едно момче да правим секс и му го пратих. От тогава съм курва, боклук, блокирал ме е отвсякъде. Психоложката ми ми е дала камъче с неговото име, имам за задача утре да напиша прощално писмо и да го заровя, но не мога. Чувствам се ужасно, че заради моята лудост загубих щастието, че заради това, че съм луда, друга ще получи всичко,, което имах аз. Не знам и не мога да се преборя с всичко. Чувствам се ужасно от 6 месеца не спирам да плача, получавам паник атаки, имам високо кръвно. Просто ужас. Всеки мисли, че преувеличавам, но аз наистина се чувствам така. Хем не слъшам съвети, хем страдам с моите решения. Затънтена улица, не виждам вече изход.
Здравейте!
Разбирам, че ходите при колега на сесии и затова ще бъда максимално кратък.
Връзката ви започва с много ентусиазъм и желание, нещата се развиват едва ли не мълниеносно. Обикновено това е предвестник на трудности и резки обрати. Загубата на реализъм ни връща в едни детски състояния, които не носят необходимата стабилност.
 И в резултат - следват прояви на бурни страсти: ревност, страдание, физически сблъсъци, молби другия да се върне, сълзи, съжаление, гняв, агресия, отчаяние... И зад всичко това стои страха от изоставяне и чувството за невъзможност да се понесе самотата.
Какви са причините за тези преживявания? Те се коренят най-вероятно в родителското ви семейство.
Задайте си въпросите: като дете дали сте се чувствала изоставена от родителите, или пък да сте били в болница и пак да сте се чувствали така...
Типична причина човек да се страхува от изоставяне е това да е стоял повечко време в кувьоз след раждането си.
Може да сте били и в семейство, където се случват подобни неща - раздели и събирания на родителите.
Това, според мен,  е един възможен поглед към това, което най-вероятно ви движи.
Здравейте д-р Стефанов,

След вашият пост осъзнах, че и аз имам страх от изоставане.
Накратко за мен: семейна съм с 2 деца. Любящ съпуг, но имам ужасният страх, че някой ден ще остана сама.
Когато бях малка, родителите ми не показваха тяхната обич към мен. Купуваха ми повечето неща, които исках но не ме прегръщаха и целуваха. Аз съм по-голямо дете като имам по-малък брат. Спомням си, че плачех много че не ме обичат и веднъж майка ми ме вида и каза, че ако не ме обичаха - нямаха да ми купуват това което искам. Но не съм искала кой знае какво защото по скромна. Итака порастнахбез да усетя обич, след това имах гаджета (само няколко) и търсих единствено топлина и да усещам, че ме обичат но по-вечето време ме зарязваха. Така след това сезапознахме със съпруга ми и се оженихме, но този страх не ме напусна. Сега ме е страх, че децата като порастнат и ще си тръгнат по техният път и ще остана с мъжа ми а след това? Иначе с родителите ми се виждаме и се държат мило с мен. Сигурно ме обичат но защо не са ми показвали, защо не съм усещала тяхната топлина...
Просто не знам, какво да направя, че да живея спокойно без да ме е страх от самотата, от това че децата растат.............

Последна редакция: чт, 04 юни 2020, 00:23 от Не се сърди, човече

# 293
  • Мнения: 997
Скрит текст:
Здравейте, пиша ви, защото и аз вече не знам към кого да се обърна... Уточнявам, че ходя на терапия при психолог. Преди година се запознах с мъж, хареса ми всичко в него от начало. Той ме запозна с родителите си още на 1 месец от връзката ни, говорихме си как ще бъдем завинаги заедно, как ще имаме деца, семейство и т. н. Но аз съм прекалено ревнива още на 2 месец му направих проблем, защото искаш да се прибере сам в родното му място. Общо взето през седмица го зарязвах по различни причини, дразнеше ме как харесва снимки на други жени, че не показва в соц мрежи, че е с мен, въпреки че реално всички знаеха, че сме заедно. И така преди половин година се разделихме, видях, че жена му писа в сайт за запознанства и го оставих. През следващото време аз ходих да го моля да сее съберем, а той ми казваше, че има нужда от време. Два пъти съм му посягала, откакто не сме заедно. Всички дори и психоложката ми ми казват да го оставя, да не го търся, но аз не слушах никой. Притисках го, палакох, молех го и миналата седмица той ми прати чат с жена как са излизали,аз писах на едно момче да правим секс и му го пратих. От тогава съм курва, боклук, блокирал ме е отвсякъде. Психоложката ми ми е дала камъче с неговото име, имам за задача утре да напиша прощално писмо и да го заровя, но не мога. Чувствам се ужасно, че заради моята лудост загубих щастието, че заради това, че съм луда, друга ще получи всичко,, което имах аз. Не знам и не мога да се преборя с всичко. Чувствам се ужасно от 6 месеца не спирам да плача, получавам паник атаки, имам високо кръвно. Просто ужас. Всеки мисли, че преувеличавам, но аз наистина се чувствам така. Хем не слъшам съвети, хем страдам с моите решения. Затънтена улица, не виждам вече изход.
Здравейте!
Разбирам, че ходите при колега на сесии и затова ще бъда максимално кратък.
Връзката ви започва с много ентусиазъм и желание, нещата се развиват едва ли не мълниеносно. Обикновено това е предвестник на трудности и резки обрати. Загубата на реализъм ни връща в едни детски състояния, които не носят необходимата стабилност.
 И в резултат - следват прояви на бурни страсти: ревност, страдание, физически сблъсъци, молби другия да се върне, сълзи, съжаление, гняв, агресия, отчаяние... И зад всичко това стои страха от изоставяне и чувството за невъзможност да се понесе самотата.
Какви са причините за тези преживявания? Те се коренят най-вероятно в родителското ви семейство.
Задайте си въпросите: като дете дали сте се чувствала изоставена от родителите, или пък да сте били в болница и пак да сте се чувствали така...
Типична причина човек да се страхува от изоставяне е това да е стоял повечко време в кувьоз след раждането си.
Може да сте били и в семейство, където се случват подобни неща - раздели и събирания на родителите.
Това, според мен,  е един възможен поглед към това, което най-вероятно ви движи.
Здравейте д-р Стефанов,

След вашият пост осъзнах, че и аз имам страх от изоставане.
Накратко за мен: семейна съм с 2 деца. Любящ съпуг, но имам ужасният страх, че някой ден ще остана сама.
Когато бях малка, родителите ми не показваха тяхната обич към мен. Купуваха ми повечето неща, които исках но не ме прегръщаха и целуваха. Аз съм по-голямо дете като имам по-малък брат. Спомням си, че плачех много че не ме обичат и веднъж майка ми ме вида и каза, че ако не ме обичаха - нямаха да ми купуват това което искам. Но не съм искала кой знае какво защото по скромна. Итака порастнахбез да усетя обич, след това имах гаджета (само няколко) и търсих единствено топлина и да усещам, че ме обичат но по-вечето време ме зарязваха. Така след това сезапознахме със съпруга ми и се оженихме, но този страх не ме напусна. Сега ме е страх, че децата като порастнат и ще си тръгнат по техният път и ще остана с мъжа ми а след това? Иначе с родителите ми се виждаме и се държат мило с мен. Сигурно ме обичат но защо не са ми показвали, защо не съм усещала тяхната топлина...
Просто не знам, какво да направя, че да живея спокойно без да ме е страх от самотата, от това че децата растат.............
Здравейте, Bili1111!
Мисля, че всички деца, когато се роди по-малкия им брат, изпитват ревност и се чувстват необичани. И това е част от израстването: да понасяш идеята, че не си единствен за мама и татко...
Този страх, който описвате, е по-различен. Не бих го нарекъл страх от изоставяне. Страхът какво ще стане, когато децата си тръгнат от дома, какво идва след това, е свързан със самотата, смъртта, чувството за смисъл...
И това опасение също се преживява от болшинството от хората.
От опита, който имам, мога да ви дам и един интересен аспект. Убедил съм се, че когато децата си тръгнат, партньорите се преоткриват отново. Защото докато децата растат, много често родителите приемат като абсолютен приоритет грижата за тях и забравят един за друг и за любовта, която ги е събрала. Особено майките се склонни да неглижират емоционално мъжете. И затова така наречената "следродилна депресия" е характерна и за мъжете: те се чувстват самотни, невидяни, отхвърлени от съпругите си, когато се роди детето.
Така че - според мен - това е правилната посока: да се свързвате все повече с партньора си. Той е вашия човек. А децата ви  да си намерят партньори, с които и те самите да създадат деца. Simple Smile
Поздрави!

# 294
  • София
  • Мнения: 5 606
Здравейте, д-р Стефанов!
Моят въпрос е свързан с братовчедка ми, която идния месец ще навърши 16г. Родителите и са разделени - майката има приятел от 6-7г, а бащата отскоро е във връзка. Братовчедка ми израстна предимно при мен, баби и дядовци, като от много малка се оправя сама - готви си, пътува без придружител в софийските автобуси от първокласничка. Напоследък обаче пубертетът взима превес над онова малко дете, за което съм свикнала да се грижа. Сега лятото е при баба ми, село в провинцията на триста километра от столицата, като е без надзор от родител. Има си приятел, почти не се прибира вечер или е късно през нощта, започнала е да пуши, не обръща специално внимание на училището. Разбирам, че не съм родител, но тъй като те са я оставили, както се казва, на произвола на съдбата, изпитвам нуждата да се опитам да поговоря с нея. Как да го направя без да я отблъсна? Още повече, че разговорът трябва да е по телефон, сега се намираме на дълго разстояние. Има ли някакви "правила" в разговора?

# 295
  • Мнения: 997
Здравейте, д-р Стефанов!
Моят въпрос е свързан с братовчедка ми, която идния месец ще навърши 16г. Родителите и са разделени - майката има приятел от 6-7г, а бащата отскоро е във връзка. Братовчедка ми израстна предимно при мен, баби и дядовци, като от много малка се оправя сама - готви си, пътува без придружител в софийските автобуси от първокласничка. Напоследък обаче пубертетът взима превес над онова малко дете, за което съм свикнала да се грижа. Сега лятото е при баба ми, село в провинцията на триста километра от столицата, като е без надзор от родител. Има си приятел, почти не се прибира вечер или е късно през нощта, започнала е да пуши, не обръща специално внимание на училището. Разбирам, че не съм родител, но тъй като те са я оставили, както се казва, на произвола на съдбата, изпитвам нуждата да се опитам да поговоря с нея. Как да го направя без да я отблъсна? Още повече, че разговорът трябва да е по телефон, сега се намираме на дълго разстояние. Има ли някакви "правила" в разговора?
Здравейте, Неизвестна16!
Разбирам от вашите думи, че братовчедка ви няма постоянен родителски надзор и поради тази причина по-рано от другите е започнала да пътува с автобус, да си готви и да се справя сама с живота.
Съвсем естествено е това, че  тя по-рано от другите си намира приятел,  започва да ходи по компании, да става голяма и независима.
Това, което вие можете да направите в случая, е просто да сте си близки, да не я осъждате и да не се тревожите излишно за нея. Защото тя се справя с живота вероятно по-рано и по-добре от другите. И ако се опитате да ѝ говорите едва ли не "като родител" и да ѝ казвате какво да прави, има опасност да застрашите добрата си връзка. А тя има нужда от тази връзка,  както и вие имате нужда.
Так че - спокойно!
А ако има нещо наистина тревожно /което не ми се вярва/, тогава говорете и с нея, а ако трябва и с родителите ѝ. Защото дори и на вас да ви изглежда, че тя е оставена на произвола на съдбата, нейните родители я обичат, така както и вашите родители ви обичат вас.
Поздрави!

# 296
  • Мнения: X
Здравейте, пиша ви, защото и аз вече не знам към кого да се обърна... Уточнявам, че ходя на терапия при психолог. Преди година се запознах с мъж, хареса ми всичко в него от начало. Той ме запозна с родителите си още на 1 месец от връзката ни, говорихме си как ще бъдем завинаги заедно, как ще имаме деца, семейство и т. н. Но аз съм прекалено ревнива още на 2 месец му направих проблем, защото искаш да се прибере сам в родното му място. Общо взето през седмица го зарязвах по различни причини, дразнеше ме как харесва снимки на други жени, че не показва в соц мрежи, че е с мен, въпреки че реално всички знаеха, че сме заедно. И така преди половин година се разделихме, видях, че жена му писа в сайт за запознанства и го оставих. През следващото време аз ходих да го моля да сее съберем, а той ми казваше, че има нужда от време. Два пъти съм му посягала, откакто не сме заедно. Всички дори и психоложката ми ми казват да го оставя, да не го търся, но аз не слушах никой. Притисках го, палакох, молех го и миналата седмица той ми прати чат с жена как са излизали,аз писах на едно момче да правим секс и му го пратих. От тогава съм курва, боклук, блокирал ме е отвсякъде. Психоложката ми ми е дала камъче с неговото име, имам за задача утре да напиша прощално писмо и да го заровя, но не мога. Чувствам се ужасно, че заради моята лудост загубих щастието, че заради това, че съм луда, друга ще получи всичко,, което имах аз. Не знам и не мога да се преборя с всичко. Чувствам се ужасно от 6 месеца не спирам да плача, получавам паник атаки, имам високо кръвно. Просто ужас. Всеки мисли, че преувеличавам, но аз наистина се чувствам така. Хем не слъшам съвети, хем страдам с моите решения. Затънтена улица, не виждам вече изход.
Здравейте!
Разбирам, че ходите при колега на сесии и затова ще бъда максимално кратък.
Връзката ви започва с много ентусиазъм и желание, нещата се развиват едва ли не мълниеносно. Обикновено това е предвестник на трудности и резки обрати. Загубата на реализъм ни връща в едни детски състояния, които не носят необходимата стабилност.
 И в резултат - следват прояви на бурни страсти: ревност, страдание, физически сблъсъци, молби другия да се върне, сълзи, съжаление, гняв, агресия, отчаяние... И зад всичко това стои страха от изоставяне и чувството за невъзможност да се понесе самотата.
Какви са причините за тези преживявания? Те се коренят най-вероятно в родителското ви семейство.
Задайте си въпросите: като дете дали сте се чувствала изоставена от родителите, или пък да сте били в болница и пак да сте се чувствали така...
Типична причина човек да се страхува от изоставяне е това да е стоял повечко време в кувьоз след раждането си.
Може да сте били и в семейство, където се случват подобни неща - раздели и събирания на родителите.
Това, според мен,  е един възможен поглед към това, което най-вероятно ви движи.
Прав сте, че всичко се разви доста бързо, запозна ме с родителите си още на втората седмица от връзката ни. Сега 6 месеца след раздялата ни, не мога да се отърся от тъгата и от чувството, че аз сама прецаках всичко, постоянно ми се върти думата "ако", ако не бях направила това, ако не бях казала онова, ако не действах толкова прибързано. Тези въпроси и обвинения са доста измъчващи, а не е като да ми липсва мъжко внимание, но просто нямам очи за друг освен бившия ми и нищо не помага, за да се отърся. Излизах на няколко срещи, но просто всеки сравнявам с него и няма смисъл.

# 297
  • Мнения: 997
Скрит текст:
Здравейте, пиша ви, защото и аз вече не знам към кого да се обърна... Уточнявам, че ходя на терапия при психолог. Преди година се запознах с мъж, хареса ми всичко в него от начало. Той ме запозна с родителите си още на 1 месец от връзката ни, говорихме си как ще бъдем завинаги заедно, как ще имаме деца, семейство и т. н. Но аз съм прекалено ревнива още на 2 месец му направих проблем, защото искаш да се прибере сам в родното му място. Общо взето през седмица го зарязвах по различни причини, дразнеше ме как харесва снимки на други жени, че не показва в соц мрежи, че е с мен, въпреки че реално всички знаеха, че сме заедно. И така преди половин година се разделихме, видях, че жена му писа в сайт за запознанства и го оставих. През следващото време аз ходих да го моля да сее съберем, а той ми казваше, че има нужда от време. Два пъти съм му посягала, откакто не сме заедно. Всички дори и психоложката ми ми казват да го оставя, да не го търся, но аз не слушах никой. Притисках го, палакох, молех го и миналата седмица той ми прати чат с жена как са излизали,аз писах на едно момче да правим секс и му го пратих. От тогава съм курва, боклук, блокирал ме е отвсякъде. Психоложката ми ми е дала камъче с неговото име, имам за задача утре да напиша прощално писмо и да го заровя, но не мога. Чувствам се ужасно, че заради моята лудост загубих щастието, че заради това, че съм луда, друга ще получи всичко,, което имах аз. Не знам и не мога да се преборя с всичко. Чувствам се ужасно от 6 месеца не спирам да плача, получавам паник атаки, имам високо кръвно. Просто ужас. Всеки мисли, че преувеличавам, но аз наистина се чувствам така. Хем не слъшам съвети, хем страдам с моите решения. Затънтена улица, не виждам вече изход.
Здравейте!
Разбирам, че ходите при колега на сесии и затова ще бъда максимално кратък.
Връзката ви започва с много ентусиазъм и желание, нещата се развиват едва ли не мълниеносно. Обикновено това е предвестник на трудности и резки обрати. Загубата на реализъм ни връща в едни детски състояния, които не носят необходимата стабилност.
 И в резултат - следват прояви на бурни страсти: ревност, страдание, физически сблъсъци, молби другия да се върне, сълзи, съжаление, гняв, агресия, отчаяние... И зад всичко това стои страха от изоставяне и чувството за невъзможност да се понесе самотата.
Какви са причините за тези преживявания? Те се коренят най-вероятно в родителското ви семейство.
Задайте си въпросите: като дете дали сте се чувствала изоставена от родителите, или пък да сте били в болница и пак да сте се чувствали така...
Типична причина човек да се страхува от изоставяне е това да е стоял повечко време в кувьоз след раждането си.
Може да сте били и в семейство, където се случват подобни неща - раздели и събирания на родителите.
Това, според мен,  е един възможен поглед към това, което най-вероятно ви движи.
Прав сте, че всичко се разви доста бързо, запозна ме с родителите си още на втората седмица от връзката ни. Сега 6 месеца след раздялата ни, не мога да се отърся от тъгата и от чувството, че аз сама прецаках всичко, постоянно ми се върти думата "ако", ако не бях направила това, ако не бях казала онова, ако не действах толкова прибързано. Тези въпроси и обвинения са доста измъчващи, а не е като да ми липсва мъжко внимание, но просто нямам очи за друг освен бившия ми и нищо не помага, за да се отърся. Излизах на няколко срещи, но просто всеки сравнявам с него и няма смисъл.

Здравейте!
Вие се питате: "Къде сгреших?"
По-правилният въпрос според мен е: "Каква е причината аз да копнея за такъв мъж, който да дойде изневиделица като принца на бял кон, да ме обикне от пръв поглед и да ме запознае с родителите си на втората седмица?
Когато ПЪРВО си зададете  този въпрос, отговорите могат да бъдат там, където ви писах и в предишното писмо. Затова отново ги пиша:
- като дете дали сте се чувствала изоставена от родителите, или пък да сте били в болница и пак да сте се чувствали така? Дали още от детството у вас не стои страха от изоставяне?
- дали сте имали желание да намерите някой, с когото просто веднага да се махнете от родителското семейство и да затръшнете вратата зад себе си?
- били ли сте в кувьоз и как е протекло раждането ви? Типична причина човек да се страхува от изоставяне през целия си живот е това, да е стоял повечко време в кувьоз.
Може да сте били и в семейство, където се случват подобни неща - постоянни раздели и събирания на родителите.
ВТОРИЯТ базисен въпрос е, как де се разделите с този човек, защото вие не сте се разделили и още дълго време може и да не се разделите. А докато не се разделите наистина с него, няма как да започнете удовлетворяваща връзка с друг. Смятам да напиша нещо специалноза разделянето с предишен  партньор по-нататък, защото вярвам, че може да е ценно за всички.
Но първо отговорете на първите въпроси. Там е основното, за което е добреда си дадете сметка.

Последна редакция: вт, 09 юни 2020, 07:53 от bubanka

# 298
  • Мнения: X
Изоставена не бих казала, че съм се чувствала, когато се роди брат ми имаше известно чувство на ревност. Около 13,14 годишна съм лежала в болница, инфекциозно отделение, там не пускаха посетители, но нямам спомен да съм се чувствала изоставена.
Има го момента, в който майка ми е много властна, винаги ме е направлявала, дори ми избра специалността в университета, която учих без особено желание. В последните години имаше и натякване, че ми е време вече за семейство, на моите години тя вече имала 2 деца, нямало ли да си хвана приятел и подобни, имала съм връзки, но тя не харесваше мъжете, реално те не бяха и за харесване, единия тревоман, другия бивш наркоман. Аз не съм употребявала нищо, но реално наистина не бяха добра партия.
Последният го хареса, аз също, но постоянно му търсех кусури и сега вече като е късно съм огорчена, че така се стекоха нещата, прав сте, че не съм се разделила с него, нямам си и идея как ще се разделя, сигурно цял живот ще съжалявам, че си прецаках връзката с този мъж.

# 299
  • Мнения: 135
Здравейте, г-н Стефанов.

Накратко, въпросът ми е следният: как да    възстановя нормалната комуникация в семейството? Уважението и доверието? От доста време вече съпругът ми общува с мен с почти всекидневни обиди, намеци, саркастични подмятания, от което се чувствам унизена и сравнена със земята. Освен обиди за мен самата като личност, често ми се казва и че съм лоша майка. Всичко това беше следствие от желанието ми да се върна на работа точно когато по-малкото ми дете навърши една година. Нашият план беше първите месец-два мъжът ми да гледа детето, а аз да работя (имаше възможност), след това роднини, след това да го пуснем на ясла. С тръгването на ясла и честите боледувания разбрахме, че практически през по-голямата част от времето всъщност някой ще трябва да гледа детето вкъщи и тъй като аз съвсем наскоро бях започнала нова работа преценихме, че мъжът ми ще може още известно време да гледа детето. Това обаче се проточи страшно дълго време и не според нашите планове. Казва, че изцяло на неговите плещи е паднало гледането на детето и грижите за него докато е болно и единственото, за което ме бива е... да ходя на работа. Че имам грешни приоритети. За какво съм го изс... това дете щом ще го захвърля на една годинка... Просто много грозни изказвания. Включително в моментите, в които сме се карали е заплашвал, че ще ме напусне и ще вземе детето с него. Та мисля че от този момент започна всичко. Оттогава съм вечно обвинявана. Четох Вашите съвети за това какво може "прегрешилият" да направи, за да изкупи вината си, но не знам какво би било това нещо в моя случай. Старая се, правя всичко възможно от моя страна, ходя на пръсти около мъжа ми за да не го ядосам с нещо, защото пак започва с упреците и грозните епитети. Не мисля че има нещо, което щом направя, ще го накара да спре. За него вече това съм аз - лоша майка и съпруга.

Общи условия

Активация на акаунт