Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 441 058
  • 2 689
  •   2
Отговори
# 480
  • Мнения: 1 045
Здравейте! Искам отново да попитам нещо за 5 годишната ми дъщеря. Тя условно се води на градина от две години, но реално почти не е ходила, защото е все болна, а след няколко тежки боледувания я спирам за месец, примерно, защото бяхме и с малко бебе и се разболявахме и трите, а таткото по-рядко. За грипното време пак я спирах и двете години, но тази година стана така, че след доброволното спиране дойде и извънредното положение и тя реално втората година ходи на градина до края на ноември, т.е. нищо почти. Тя не се е социализирала, не иска да ходи, не плаче, но се пазари. В градината играе по-често сама, почти не яде там, което ми е притеснително. Госпожите се опитаха да накарат да яде със строг тон, първо ме попитаха дали може, аз бях разрешила, за да видим дали ще прояде, но не стана и те се отказаха. Единсвено тогава се постигна голямо реване преди градина. Притеснява ме, че когато ходи на градина тя иска да е болна, за да не ходи и се радва като има температура. Сега предстои да е първа предучилищна група, обяснявам че е вече голяма и ще ходи като на училище, т.е. задължително, но тя упорито повтаря, че не иска да ходи.
Иначе е умно дете, изключително креативно, справя се винаги със задачите в градината. Тя е най-голямата в групата, защото е родена януари, а сега като гледам всички януарчета ги пускат с по-големите, но този влак сме го изпуснали. Лоша черта и е че се отказва лесно и започна да плаче за нещата, с които не успее да се справи или просто казва не мога (това е много моя черта).
Аз не ходя на работа, защото имаме и малко дете, което е на 2 години сега и не искам да ходи на ясла, защото няма да се справим с толкова много вируси, поне опита до тук не показва нещо различно и предпочитам само едното дете да носи вируси.
Понеже следя темата и винаги питате неща за семейството ми се вижда интересно това, че по стечение на обстоятелствата тя ходи в детската градина, в която аз ходех и то е в същата стая. Аз не обичах градината, не можех да се социализирам, имитирах, че съм болна, за да викнат майка ми да ме вземе. Това детето не го знае, но за мен аналогията е пълна.
Може би е важно, че аз харесвам много учителките и съм и го казвала това. Те са две по -млада и почти пред пенсия, като тя самата харесва повече възрастната, защото я гушка повече.
Нещата, които детето не харесва е, че не им дават да играят, защото са много деца - 31 и повече ги карат да седят на столчета и да правят неща. Яденето също не и харесва, а съм сигурна, че не иска да е гладна.
Та моля ви за идеи как да обърна нещата за двата месеца, които остават до началото на учебната година и поне малко да поиска да ходи и да не се надява да се разболее.

Здравейте!
От казаното от вас разбирам, че факторите, които въздействат върху поведението на дъщеря ви, са два. Единият е  вашите лични чувства, които сте преживявали в градината. Тук няма значение това, че сте в една и съща стая. И в друг град да бяхте дори, детето винаги "улавя сигналите" от майка си. Така че тези чувства и реакции тя ги поема от вас.
Как да постъпите? Кажете ѝ истината: "Когато бях малка и аз правех като теб. Правех се на болна, исках да се разболея, за да не ходя в градината. Страхувах се да не ме изоставят /ако е било така/"
Защо това помага на децата? Защото така те се чувстват подкрепени от родителите, а не обвинявани от тях. Ако ги обвиняваме, те си казват: "Как може да съм толкова лоша!". Това ги дестабилизира вътрешно, засилва страховете им от изоставяне и те стават още по-неспособни да се отделят.
И обратно, ако им кажете, че сте била същата, те се успокояват: "Щом и мама е била такава, значи аз нямам проблем. И мама може да ме разбере." Това ги кара да се чувстват подкрепени и стабилни /"Аз и мама сме в един отбор и няма от какво да се страхувам!"/. И те се решават да се отделят.
При вас, обаче, действа и още един фактор: ревността. "Ако отида в ДГ, мама ще остане насеме със сестра/брат ми. Искам и аз да съм си вкъщи."
 За смекчаванена този фактор бих ви препоръчал да играете с детето си играта на бебе, защото ми се струва, че тя има нужда да релаксира в чувството, че е малко бебенце, за което мама се грижи. Това чувство в нея може би е недохранено или поне така ѝ изглежда заради появата на второто дете.
Играта изглежда по следния начин:  отивате сами двете в една стая, в която е сигурно, че никой друг няма да влезе. Казвате ѝ, че ще си играете на бебенце, но това ще си е ваша тайна и няма да казвате на никого. /е, ако тя сама реши да каже, не ѝ се сърдете, но вие не казвайте на никого/. Вземате ѝ бебешките принадлежности.  Завивате я с бебешкото ѝ одеалце, вадите шишенцето с биберона и ѝ давате да пие от него мляко. Гушкате я като бебенце и я приспивате, като ѝ пеете  онези наивни и смешни песнички, които майките измислят на своите бебенца. Същите, които сте и пяли на нея. Казвате ѝ всички тези размекващи душата неща от сорта: "Ооо, миличкото, то се е наакало. Сега мама ще му смени памперса! /това го правите само на ужким. прекалено е да я събличате/.... Оооо, я да видя какво става с температура днес. Има малко температура. Няма да ходим никъде. Оставаме си в къщи"
 Ако тя има нужда от тази игра,  тя ще поиска да я играете и друг път. Играйте я толкова, колкото тя иска, но винаги насаме, за да не пострада нейния авторитет на по-голямото дете. Това може да доведе до успокоение и до мотивация тя сама да поиска да е голяма, след като мама е съгласна да бъде малка.

Последна редакция: нд, 19 юли 2020, 04:19 от Людмил Стефанов

# 481
  • Мнения: 5 114
Благодаря! Прав сте за последното, аз все натяквам, че е голяма, уж за да чувства по силна, а тя има нужда от обратното. А защо аз не харесвах детската градина, нямам спомени, нямам усещането, че няма да ме вземат, а просто, че не съм искала да съм там, може би защото не се чувствах част от цялото и трудно общувах, само се лепях за госпожата и не мърдах от нея. Веднъж чух, че една от леличките (чистачките) заплашва децата, че ако не слушат ще ги заключи вътре...не мисля, че детето го вярва това, защото тогава още добре го обсъдихме и обясних,ч е това просто няма как да стане.

# 482
  • Мнения: 1 045
Благодаря! Прав сте за последното, аз все натяквам, че е голяма, уж за да чувства по силна, а тя има нужда от обратното. А защо аз не харесвах детската градина, нямам спомени, нямам усещането, че няма да ме вземат, а просто, че не съм искала да съм там, може би защото не се чувствах част от цялото и трудно общувах, само се лепях за госпожата и не мърдах от нея. Веднъж чух, че една от леличките (чистачките) заплашва децата, че ако не слушат ще ги заключи вътре...не мисля, че детето го вярва това, защото тогава още добре го обсъдихме и обясних,ч е това просто няма как да стане.

Можете да сте сигурна, че това със заключването детето го вярва и то му засилва страховете. Децата приемат на 100% всичко казано от възрастните. Преди време един мой познат доведе децата си от Германия в селската къща на дядо си. Дядото се ядосал на по-големия му син /на 6-7 години/ и му казал: Внимавай! Ще ти откъсна ушите, ако не слушаш. И синът му цял ден ходел уплашен по двора и се държал за ушите, докато не му обяснили, че това е просто един глупав израз.
Добре е да обясните на детето, че тази чистачка само така си говори и няма такава опасност. Даже, ако видите, че го е взела много навътре, играйте игра с кукли, при която чистачката си говори, но идва директорката и става обратното.

Последна редакция: нд, 19 юли 2020, 11:30 от Людмил Стефанов

# 483
  • Мнения: 6
Здравейте г-н Стефанов,
имам дъщеря на 8 години,с баща и сме разделени от 4 г.Никога не съм говорела против него пред нея.В началото много се карахме с него след раздялата,постоянно ме обиждаше и не можехме да проведем нормален разговор.С годините това като чели си мислех че ще отшуми,спрях да говоря с него,той се свързваше с дъщеря ми по нейния телефон,и така се виждаха и тя ходеше при него.Нямах комуникация почти никаква с него вече,освен ако нещо не касае детето.От няколко месеца,той е заминал в чужбина.Говорят си нито я слушам нито я прекъсвам искам да си имат тяхното си време.Казва че всичко е наред.Преди няколко дни я слушах като говори с него.Той и казваше как щял да се прибере за Коледа и след това вече ще може да я вземе при него,тя пита за малко ли,той и каза не за постоянно.Тя започна да плаче,но не му казваше нищо,разстрои се и го пита дали ще ме вижда той и казваше да за малко.Говореше и против мен,как щял да я вземе там че в България не е хубаво,че няма защо да стои тук и при мен,че той искал да е при него за постоянно.Каза и също ако майка ти не позволи има полиция и ще те взема,аз съответно вече полудях съвсем.Тя не спираше да плаче,но не му казваше само мълчеше.Тя му беше казала че е в банята и никой не я чува,той я кара да се крие от мен за да не чувам нищо.След като затвори аз говорих с нея,не можех да я успокоя,каза че всичко което иска е да се “съединим”да сме приятели не гаджета а приятели да се разбираме да не се караме,че ако дойде полицията ще я питат искаш ли при баща си или майка си нямала да може да избере.Разказа ми как баща и й се сърдел постоянно за нещо,ако тя не е била съгласна с нещо или му е казала нещо което не му харесва не е искал да идва да я взема,т.е той я изнудва по тоя начин,и тя се е опитвала да не го ядосва и да се съгласява с всичко с него,защото не е искала той да е сърдит и да не го вижда.Отделно през цялото време е обиждал мен и семейството ми и тя също се е съгласявала с него само и само да не и се разсърди,казвала го е нарочно за да спре всичко,не е можела да ме защити и да му се противопостави.Каза ми че той е мъж и е по-силен от нас и може да ми направи нещо,че и е баща а бащите трябва да се слушат и да не им отговаряш.След разговора с нея аз му звъннах и му обясних всичко с спокоен тон и как аз и детето искаме спокойствие,че тя не иска да заминава никъде,още повече че не е питал мен,и още повече че аз няма да го позволя.Отначало беше спокоен,каза че никога не е спирал да ме обижда пред нея,и също започна да го прави пак казах му че никога няма да се промени и вреди на детето,че то го е страх от него и т.нОбясних на детето че всичко ще е наред.Казах и че тя е важна не може да мълчи и да угажда на някой,че това не е хубаво,тя разбира всичко,много е емоционална и чувствителна,плачеше и казваше че я е страх какво ще стане,че сърцето я боли,че е малка и не знае какво да прави.Обръщам и постоянно внимание и си измисляме развлечения,говоря и обяснявам  всичко.Въпросите са ми как да подходя към нея,никога не съм искала да я настройвам против баща й,за да може да ходи с желание при него и да се виждат не съм и казвала че е лош и да го обиждам.Какво мога да и обясня занапред за него,вече си мисля да и кажа че той е лош човек,и не мога да се разбера с него,и иска да я отнеме от мен което знам че много ще я нарани тя казва той ми е баща въпреки всичко,и не смее да му каже нищо.Кажете ми как да подходя към нея,какво да и говоря,какво да му казва на него,да спрем ли контакт с него кое е най-доброто за нея и какво да и говоря?С него не виждам как ще се разбера,а и това което и казва че може да я вземе няма да стане никога,нито тя иска,нито аз.

# 484
  • Мнения: 1 604
Здравейте, провокирана от въпросите на жените, които в момента са в ситуация на раздяла с бащите на децата си поради насилие искам да попитам:
Късно ли е вече да се преработи такава травма на човек съзрял, създал свое семейство, който е бил в семейството на баща алкохолик и насилник, и майка в ролята на споделяща с детето трудностите и разочарованията в отношенията с партньора с детето си, като с възрастен?
Накратко, насилие и стрес в семейството ми от най-малка възраст (първите ми спомени са свързани именно с това), после майката споделяща с детето като с възрастен, неспособна да напусне бащата, в един момент намерила си любовник докато бащата е в чужбина, детето е свидетел. В един момент дори е част от разговор, при неуспешен опит за развод е попитано иска ли да се разделят или да останат заедно. Въобще детето (тогава) е накарано да взема отношение и едва ли не решение за развръзката в този брак...
Майка ми почина от завърналия се рак малко след като те се събраха за пореден път.
Дълги години аз бях на страната на майка си, винях баща си за всичко случващи се някога между тях. С него бяхме много отдалечени в общуването и отношенията си... Докато наскоро не почина.
Така се случи, че заради ситуацията в страната не го видях, не можах да се сбогувам, сега го чувствам като наказание заради прошката, която приживе не успях да намеря сили в себе си да дам.
С влизането в дома му след кончината му, си дадох сметка, че той е бил съвсем различен човек от моята представа и това, което съм знаела за него.
Има ли начин сега, след смъртта и на двамата аз да намеря покой за себе си, да успея да простя на тях, но и на мен, за всичко, което преживяхме, за пропуснати те възможности, за болката, за студенината в отношенията?
Трудно и бавно с дълга терапия ли би се постигнало това?
Аз имам щастливо семейство, деца, но всичко което нося от онези времена някак го чувствам като тлееща болка в душата си. Имам страхове, че децата ми могат да станат като него... Че не съм достатъчно добра като майка, че самата аз приличам на тях и понеже са в най-черни краски образите им, това ме ужасява...
Мъжът ми смята, че правилно е вратата към миналото да е затворена, да не виня никой от двамата за нищо, да не ровя в детството си, а да мисля и живея в настоящето... И е прав, но чувствам, че това няма как да се случи ако не намеря начин да превъзмогна и приема всичко случило се тогава и да простя. На тях, на себе си...
И до ден днешен, дори при най-незначителен повод (например мъжа ми повишава тон понеже детето прави нещо опасно и ще се нарани) аз изпадам в странно състояние, все едно с машина на времето се връщам в детството си и преживявам насилието от тогава... Това адски пречи на отношенията ни, защото не отговаря на действителността и мъжът ми не разбира, защо не мога да се отърся от тази реакция...
Струва ли си според вас да се опитам да реша тези травми, или да затворя вратата на миналото без да ровя повече там?

# 485
  • Мнения: 1 045
Здравейте, провокирана от въпросите на жените, които в момента са в ситуация на раздяла с бащите на децата си поради насилие искам да попитам:
Късно ли е вече да се преработи такава травма на човек съзрял, създал свое семейство, който е бил в семейството на баща алкохолик и насилник, и майка в ролята на споделяща с детето трудностите и разочарованията в отношенията с партньора с детето си, като с възрастен?
Накратко, насилие и стрес в семейството ми от най-малка възраст (първите ми спомени са свързани именно с това), после майката споделяща с детето като с възрастен, неспособна да напусне бащата, в един момент намерила си любовник докато бащата е в чужбина, детето е свидетел. В един момент дори е част от разговор, при неуспешен опит за развод е попитано иска ли да се разделят или да останат заедно. Въобще детето (тогава) е накарано да взема отношение и едва ли не решение за развръзката в този брак...
Майка ми почина от завърналия се рак малко след като те се събраха за пореден път.
Дълги години аз бях на страната на майка си, винях баща си за всичко случващи се някога между тях. С него бяхме много отдалечени в общуването и отношенията си... Докато наскоро не почина.
Така се случи, че заради ситуацията в страната не го видях, не можах да се сбогувам, сега го чувствам като наказание заради прошката, която приживе не успях да намеря сили в себе си да дам.
С влизането в дома му след кончината му, си дадох сметка, че той е бил съвсем различен човек от моята представа и това, което съм знаела за него.
Има ли начин сега, след смъртта и на двамата аз да намеря покой за себе си, да успея да простя на тях, но и на мен, за всичко, което преживяхме, за пропуснати те възможности, за болката, за студенината в отношенията?
Трудно и бавно с дълга терапия ли би се постигнало това?
Аз имам щастливо семейство, деца, но всичко което нося от онези времена някак го чувствам като тлееща болка в душата си. Имам страхове, че децата ми могат да станат като него... Че не съм достатъчно добра като майка, че самата аз приличам на тях и понеже са в най-черни краски образите им, това ме ужасява...
Мъжът ми смята, че правилно е вратата към миналото да е затворена, да не виня никой от двамата за нищо, да не ровя в детството си, а да мисля и живея в настоящето... И е прав, но чувствам, че това няма как да се случи ако не намеря начин да превъзмогна и приема всичко случило се тогава и да простя. На тях, на себе си...
И до ден днешен, дори при най-незначителен повод (например мъжа ми повишава тон понеже детето прави нещо опасно и ще се нарани) аз изпадам в странно състояние, все едно с машина на времето се връщам в детството си и преживявам насилието от тогава... Това адски пречи на отношенията ни, защото не отговаря на действителността и мъжът ми не разбира, защо не мога да се отърся от тази реакция...
Струва ли си според вас да се опитам да реша тези травми, или да затворя вратата на миналото без да ровя повече там?

Здравейте, Валерия! Понеже доста съм писал на тази тема, ще се постарая отговорът ми да е максимално кратък и съдържателен.
Питате дали е възможно човек да преодолее травма, която му е нанесена от детството, свързана с насилие... Аз съм убеден, че това е възможно и както казва Милтън Ериксон, един голям американски психотерапевт: "Никога не е късно за едно щастливо детство". Никога не е късно да преразгледаме детството си, произхода си  и да заживеем с друг образ за своите родители, а не този, който сме приели от тогава.
Вие питате и дали можете да простите на своите родители, след като те вече са починали. Наскоро  публикувах  тук един текст за прошката. Когато става дума за прошка от деца към родители, можем да кажем, че детето по принцип няма статус да прощава на своите родители. Защо това е така? Защото то няма статус и да ги обвинява. то е твърде малко за това. За да простиш, първо трябва да обвиниш. Това, което е здравословно да  да чувстваме към нашите родители,  това което е здравословно да приемем в себе си като отношение към тях, е чувството на благодарност, че те са хората, които Животът е избрал, за да ни доведе на този свят. Това се  отнася дори и за случаите, когато родителите са изоставили детето в институция и са се отказали да се грижат за него. Тогава пак, за да се чувства човек свързан със себе си, е необходимо да приеме живота от тези родители с благодарност.
Радващото е, че вие сте извървяли много крачки по този път. Вие наистина приемате вече родителите такива, каквито са.
Какво имам предвид? Когато е починал баща ви, вие сте установили, че той не е това, което ви е говорила майка ви. Тоест -  изградили сте лично отношение към него. По същия начин сте изградили вероятно и лично отношение към майка си. Това, което не е уместно, е да считате майка си за жертва. Все пак тя като голям човек е избрала баща ви за свой партньор и ви е заченала с него. Много трудна за вас и досега е ситуацията с нейния любовник, когато баща ви е бил в чужбина /вероятно е той също там да е имал своите си сексуални преживявания/. НО  тогава вие сте били най-вероятно с чувството, че предавате баща си. Като стоите в тази ситуация, важно е да разберете, че това не е така; че вие сте едно дете, което няма никакъв инструмент нито да спаси баща си и майка си, нито да ги прави щастливи, нито е негова работа да се бърка в техните отношения - между тях самите или пък с други мъже и жени.
Ако тези образи от миналото изплуват постоянно и нарушават вътрешния ви комфорт, смятам че е добре да направите поне една терапевтична сесия, в която да погледнете към това минало, преди да го затворите, така, както ви съветва съпругът ви. Наистина е уместно да затворим вратата към миналото, за да стоим в настоящето и да гледаме към бъдещето. Не е зравословно да се ровим в това минало, но ако там все пак е останало нещо непреработено, е добре да го погледнем, за да не ни дърпа то назад.
Това е моето разбиране.
Поздрави!

# 486
  • Мнения: X
Здравейте, г-н Стефанов!
Възможно ли е един и същ човек в различни периоди от живота си да се проявява като емпат и като нарцис?
Възможно ли е един и същ човек в един период от живота си да реагира спрямо даден човек като емпат и спрямо друг като нарцис? Или в една и съща връзка да бъде едновременно нарцис и емпат? Като какъв може да бъде определен такъв човек? Кое провокира подобно поведение особено ако то е доброволно и осъзнато?
Възможно ли е нарцис в ролята си на нарцис да достигне до емоционалната умора, която посочват като отличителна характеристика на емпатите?
Съжалявам, че въпросите ми не са достатъчно конкретни.
Благодаря предварително за отговора Ви.

Последна редакция: пт, 24 юли 2020, 08:30 от Анонимен

# 487
  • Мнения: 996
Здравейте,г-н Стефанов моят проблем е следният съпругът ми почина преди 3г.В продължение на три месеца бях разрушена психически и до голяма степен физически.За известно време ми бяха изписали АД взимах и Ксанакс спрях ги 6 месеца след смърта му.Чувството на самота ме изяждаше нищо,че имах две деца те не ми бяха достатъчни с този човек бях от 16годишна в продължение на 14г и 10 месеца за тези години той за мен беше единствен.Смятах,че намеря ли човек който да ме обича болката ще спре и ще видя смисъл в живота.И 4 месеца по късно срещнах него в онзи момент беше прекрасен човек караше ме да се чувствам спокойна и защитена държеше се добре и с децата.Много скоро след това се променни корено,но вече беше късно бях бременна.Ве успях да се откъсна от него тогава а опитах аз го потърсих и аз исках да се разбера с него.Не можах разделихме се отново преди 4 месеца.В момента не сме заедно,но живеем близо до него за да вижда детето си защото когато бяхме далеч от градът му за 2 месеца не се поинтересува как е и дали е добре.Не искам да отделям детето от баща му.Към този момент нямам друга връзка и не смятам да имам просто не мога да допусна никой до себе си.Сякаш ако го направя ще му изневеря чувствам се обвързана с него все още.А всъщност не искам да сме заедно много по добре ми така спокойно ми е.Обаче също така изпитвам люта ревност,че той може да е с друга сякаш ме е яд,че може да се разбере с друга а аз не съм успяла да го разбера.Неговата личностна харектеристика според психолог е "токсичен нарцис".Имам ли шанс да се разбера с такъв човек?Какъв е моят проблем защо така съм се привързала към този човек?Не си обяснявам факта,че имаше прекрасен човек който ми желае/ше доброто,но го отблъснах защото изпитвах това чувство,че ще му изневеря.Вече не ми пречи чувството на самотата с раждането на малката ми хубавица това чувство се запълни и не изпитвам никаква нужда от друг човек до себе си.Но все още не успявам да "пусна" и бащата на бебето.Има ли отговор на това състояние?

# 488
  • Мнения: 1 045
Здравейте г-н Стефанов,
имам дъщеря на 8 години,с баща и сме разделени от 4 г.Никога не съм говорела против него пред нея.В началото много се карахме с него след раздялата,постоянно ме обиждаше и не можехме да проведем нормален разговор.С годините това като чели си мислех че ще отшуми,спрях да говоря с него,той се свързваше с дъщеря ми по нейния телефон,и така се виждаха и тя ходеше при него.Нямах комуникация почти никаква с него вече,освен ако нещо не касае детето.От няколко месеца,той е заминал в чужбина.Говорят си нито я слушам нито я прекъсвам искам да си имат тяхното си време.Казва че всичко е наред.Преди няколко дни я слушах като говори с него.Той и казваше как щял да се прибере за Коледа и след това вече ще може да я вземе при него,тя пита за малко ли,той и каза не за постоянно.Тя започна да плаче,но не му казваше нищо,разстрои се и го пита дали ще ме вижда той и казваше да за малко.Говореше и против мен,как щял да я вземе там че в България не е хубаво,че няма защо да стои тук и при мен,че той искал да е при него за постоянно.Каза и също ако майка ти не позволи има полиция и ще те взема,аз съответно вече полудях съвсем.Тя не спираше да плаче,но не му казваше само мълчеше.Тя му беше казала че е в банята и никой не я чува,той я кара да се крие от мен за да не чувам нищо.След като затвори аз говорих с нея,не можех да я успокоя,каза че всичко което иска е да се “съединим”да сме приятели не гаджета а приятели да се разбираме да не се караме,че ако дойде полицията ще я питат искаш ли при баща си или майка си нямала да може да избере.Разказа ми как баща и й се сърдел постоянно за нещо,ако тя не е била съгласна с нещо или му е казала нещо което не му харесва не е искал да идва да я взема,т.е той я изнудва по тоя начин,и тя се е опитвала да не го ядосва и да се съгласява с всичко с него,защото не е искала той да е сърдит и да не го вижда.Отделно през цялото време е обиждал мен и семейството ми и тя също се е съгласявала с него само и само да не и се разсърди,казвала го е нарочно за да спре всичко,не е можела да ме защити и да му се противопостави.Каза ми че той е мъж и е по-силен от нас и може да ми направи нещо,че и е баща а бащите трябва да се слушат и да не им отговаряш.След разговора с нея аз му звъннах и му обясних всичко с спокоен тон и как аз и детето искаме спокойствие,че тя не иска да заминава никъде,още повече че не е питал мен,и още повече че аз няма да го позволя.Отначало беше спокоен,каза че никога не е спирал да ме обижда пред нея,и също започна да го прави пак казах му че никога няма да се промени и вреди на детето,че то го е страх от него и т.нОбясних на детето че всичко ще е наред.Казах и че тя е важна не може да мълчи и да угажда на някой,че това не е хубаво,тя разбира всичко,много е емоционална и чувствителна,плачеше и казваше че я е страх какво ще стане,че сърцето я боли,че е малка и не знае какво да прави.Обръщам и постоянно внимание и си измисляме развлечения,говоря и обяснявам  всичко.Въпросите са ми как да подходя към нея,никога не съм искала да я настройвам против баща й,за да може да ходи с желание при него и да се виждат не съм и казвала че е лош и да го обиждам.Какво мога да и обясня занапред за него,вече си мисля да и кажа че той е лош човек,и не мога да се разбера с него,и иска да я отнеме от мен което знам че много ще я нарани тя казва той ми е баща въпреки всичко,и не смее да му каже нищо.Кажете ми как да подходя към нея,какво да и говоря,какво да му казва на него,да спрем ли контакт с него кое е най-доброто за нея и какво да и говоря?С него не виждам как ще се разбера,а и това което и казва че може да я вземе няма да стане никога,нито тя иска,нито аз.
Здравейте, mira88!
Смятам, че  правилото да не настройвате детето срещу баща му, е универсално и общовалидно. Ако майката настройва детето срещу баща му, тя го лишава в психологически план не само от добра връзка с бащата, но и от добра връзка със самата себе си. Тоест - детето остава без родител, на който да може да гласува доверие.
Друг е въпросът, обаче, че родителите в много ситуации трябва да имат нагласата да защитават детето си един от друг. Дори в най-обикновената и стандартна ситуация можем да кажем, че бащата често е склонен да насърчава детето да бъде целенасочено, да се отдели от семейството, д се обърне към света. Докато майката е по-склонна да го защитава, да му дава сигурност, да го държи "в скута си" и близко до утробата... И затова дори и в най-нормалната ситуация е важно бащата да е склонен да защити детето си от майчината свръх протекция, а  майката да защити детето си от бащата, ако той е склонен твърде много да го притиска.
Това правило се отнася още повече до вашия случай. Така , както ми описвате ситуацията, е важно да защитите детето. То има нуждада чуе, че баща му не би могъл да го изведе сам без ваше позволение в чужбина; че това е решение, което можете да вземете само ВИЕ ДВАМАТА и тя да е спокойна, че вие не бихте позволили нещо, което да я застрашава и да ѝ причини страдание.
Тук е важно също да използвате тези фрази, за които често съм говорил в тази тема: " Ние с баща ти ЗАЕДНО ще решаваме такива проблеми;  ние двамата заедно ще се съветваме кое е най-добро за теб; никой от нас не може сам да реши ти да отидеш в чужбина. ПО ЗАКОН  тези решения ги взимат ДВАМАТА родители"
Във вашия случай е важно детето ви да се почувства защитено не само от вас, но и от закона. Когато кажете думата закон, децата разбират, че  става дума за нещо, което стои над нас и  на което можем да се облегнем
при нужда.

# 489
  • София
  • Мнения: 295
Здравейте!
Каква според Вас е съдбата на дете /момиче/ заченато и родено след изнасилване на майка му? Мислите ли,че това може да има някакви последици за самото дете? Майката твърди, че до последно не е вярвала, че детето ще се окаже на изнасилвача, а на приятеля и,но след раждането тестовете показват точно това,при което той я изоставя.Момичето в момента е тийнейджърка и все още не знае истината.Смята,че баща им ги е изоставил /визирайки бившия приятел на майка си/,макар в някои случаи между шушукания на близките да е чувала,че той не е истинския и баща.Как се подхожда според Вас в такъв случай?Какво трябва да се каже на детето?Как се чувства то и дали тази истина ще повлияе на съдбата му?
P.S.Ако това е от значение,истинският баща насилник е починал преди години.

# 490
  • Мнения: 1 045
Здравейте!
Каква според Вас е съдбата на дете /момиче/ заченато и родено след изнасилване на майка му? Мислите ли,че това може да има някакви последици за самото дете? Майката твърди, че до последно не е вярвала, че детето ще се окаже на изнасилвача, а на приятеля и,но след раждането тестовете показват точно това,при което той я изоставя.Момичето в момента е тийнейджърка и все още не знае истината.Смята,че баща им ги е изоставил /визирайки бившия приятел на майка си/,макар в някои случаи между шушукания на близките да е чувала,че той не е истинския и баща.Как се подхожда според Вас в такъв случай?Какво трябва да се каже на детето?Как се чувства то и дали тази истина ще повлияе на съдбата му?
P.S.Ако това е от значение,истинският баща насилник е починал преди години.

Здравейте, Антония!
Случвало ми се е да работя с майки, заченали детето си след сексуално насилие. При такива случаи само дълбинните методи /независимо дали в група или при индивидуална работа/ дават много добри ориентири и имат терапевтичен ефект. Освен това, по принцип тук е важно да се знае не само рамката на събитията. Има множество важни въпроси: Как тези събития резонират в душата? Как майката възприема случилото се? Как се чувства самото дете? Какво сънуват двете? Как се е развил съвместният им живот?....
Така че, за да бъда конкретен, е добре да имам контакт със самата майка.
Тук основното е как майката възприема детето.
Възможно е да го свързва и асоциира с преживяното страдание и унижение и това да компрометира изцяло чувствата ѝ..
Но това е само хипотеза. Възможно е майката да си го желае и приема безрезервно.
Огромно значение има и темата за сексуалното насилие в семейната система /в предишни поколения/.
С една дума - най-значимият фактор за развитието на децата е отношението на майката към тях.
Можем даси дадем сметка, че има много деца, родени от майки, които не са ги желали.
 Например:
- Майката е смятала, че чрез детето ще задържи партньора си да не си тръгне, но това не се е получило. /детето е само инструмент, който се е оказал негоден/
- Майката е родила детето, защото е била посъветвана от лекар да забременее, за да реши свой гинекологичен проблем. /детето отново е само инструмент/....
Но пък много майки на по-късен етап преосмислят нещата и намират място в сърцето си за детето.
Други потъват в чувството за вина и това ги затваря към истинската любов.
Така че - само при контакт със самата майка мога да дам повече.
Поздрави!

# 491
  • София
  • Мнения: 295
Благодаря Ви!

# 492
  • Мнения: 129
По темата за майките и децата - ожених се, родих дете (мъжът ми предложи брака и детето, аз не знам дали бях съвсем готова, но заедно обмислихме нещата и планирахме всичко). Не се получи от първия опит, но когато се получи бях щастлива. През цялата бременност говорех на бебето. Но последните месеци на бременността бяха много тежки, с мъжа ми се карахме постоянно, бебето спря да расте и се наложи да го извадят по-рано. Тежък престой в болницата, 5 дни не ми даваха да го гушна. След това кърмен 9 месеца (изцедена кърма, защото нямаше сила да суче). Гледах го сама първите два месеца, бащата се оказа, че явно не е бил готов за семейство, не чуваше когато бебето плаче, постоянно повтаряше, че няма тренинг, не ми беше опора. Тръгнах си и вече година живея с родителите си.
Обичам си детето и то ме обича, виждам го, усещам го как личицето му грейва като ме види. С баща му си говорим, още не сме решили как точно ще продължим за напред, но не това ме притеснява.
Гони ме онова усещане, че съм провалила живота си, за безнадеждност. Не се насладих на спокойно бременност или на трансформацията ли в майка, дълго време наричах детето "бебето", а не с името му. Още не мога да му кажа "ела при мама", много го обичам и му го казвам постоянно, гушкам го, танцуваме, пеем и той е прекрасен. Но не се чувствам като майка..

# 493
  • Мнения: 1 045
Здравейте,г-н Стефанов моят проблем е следният съпругът ми почина преди 3г.В продължение на три месеца бях разрушена психически и до голяма степен физически.За известно време ми бяха изписали АД взимах и Ксанакс спрях ги 6 месеца след смърта му.Чувството на самота ме изяждаше нищо,че имах две деца те не ми бяха достатъчни с този човек бях от 16годишна в продължение на 14г и 10 месеца за тези години той за мен беше единствен.Смятах,че намеря ли човек който да ме обича болката ще спре и ще видя смисъл в живота.И 4 месеца по късно срещнах него в онзи момент беше прекрасен човек караше ме да се чувствам спокойна и защитена държеше се добре и с децата.Много скоро след това се променни корено,но вече беше късно бях бременна.Ве успях да се откъсна от него тогава а опитах аз го потърсих и аз исках да се разбера с него.Не можах разделихме се отново преди 4 месеца.В момента не сме заедно,но живеем близо до него за да вижда детето си защото когато бяхме далеч от градът му за 2 месеца не се поинтересува как е и дали е добре.Не искам да отделям детето от баща му.Към този момент нямам друга връзка и не смятам да имам просто не мога да допусна никой до себе си.Сякаш ако го направя ще му изневеря чувствам се обвързана с него все още.А всъщност не искам да сме заедно много по добре ми така спокойно ми е.Обаче също така изпитвам люта ревност,че той може да е с друга сякаш ме е яд,че може да се разбере с друга а аз не съм успяла да го разбера.Неговата личностна харектеристика според психолог е "токсичен нарцис".Имам ли шанс да се разбера с такъв човек?Какъв е моят проблем защо така съм се привързала към този човек?Не си обяснявам факта,че имаше прекрасен човек който ми желае/ше доброто,но го отблъснах защото изпитвах това чувство,че ще му изневеря.Вече не ми пречи чувството на самотата с раждането на малката ми хубавица това чувство се запълни и не изпитвам никаква нужда от друг човек до себе си.Но все още не успявам да "пусна" и бащата на бебето.Има ли отговор на това състояние?

Здравейте, AniGaSt!
 Понеже не съм привърженик на използването на етикети и слагането на диагнози като "токсичен нарцис", социопат и  други, ще се опитам да погледна към ситуацията, без да имам пристрастия към когото и да било. Допускам, че човекът, на когото сте попаднали след смъртта на съпруга си, може би е искал да ви спаси. Ролята на Спасител е много търсена и често играна в човешките отношения. Тази роля заема ключово място във фантазиите на мъжете. Измислянето на  фантастични "екшъни" и истории, в които мъжът спасява жена, попаднала в беда, е част от вътрешния живот на "силния пол" още от първите стъпки на сексуалното  съзряване. Дори и  далеч по-рано. Имам предвид, че много често жената, която мъжът от най-ранна детска възраст иска да спаси, защото тя страда и е нещастна, всъщност е МАМА. /Това го казвам, за да видите истинската дълбочина и притегателната сила, която засмуква мъжа, за да играе ролята на Спасител./
Не напразно темата за мъжа, спасяващ жена, която е нападната или която е загубила своя мъж и е беззащитна, е толкова популярна като филмов или приказен  сюжет. Този сюжет всички сме го играли от най-ранна възраст във фантазията си - и момченцата и момиченцата. Затова когато животът постави една жена в ролята на жертва на съдбата, спасителят често идва веднага. 
Но всички връзки, създадени по този начин, са изградени на нездрава основа и са нетрайни. Тук ще ви разкажа за "драматичния триъгълник" на Карпман /това е един голям американски психотерапевт и теоретик/. Карпман казва, че едни от най-честите психологически роли и игри, които играем по между си, са построени във вид на триъгълник с три върха, наречени Спасител - Жертва - Агресор.  И ако в поведението си започнем да играем една от тези роли, след това неизбежно се придвижваме и през останалите две. Има хора, които цял живот си се движат от една роля към друга и отношенията им не са пълноценни, а са в плен на този "драматичен триъгълник". 
Как изглежда понякога тази игра? Спасителят попада на Жертвата и решава да я спаси. Но след известно време Жертвата се оказва, че не е толкова слаба и за подценяване, че има своите ресурси и съпротивителни сили. Във въшия случай - дори се оказва достатъчно силна, за да забременее. Тоест - вече жертва за спасяване няма.
И тогава Спасителят става гневен, чувства се излъган и се превръща в Агресор. Жертвата, на свой ред, също се превръща в Агресор и е бясна на Спасителя...
Според Карпман /и аз мисля така/ не е възможно да изградиш С КОГОТО И ДА БИЛО отношения на базата Спасител - Жертва, без да се отиде и към третия връх на триъгълника - Агресията.
Във вашата ситуация си мисля, че е честно и смислено да кажете в душата си на този мъж, баща на третото ви дете: "Аз вече нямам нужда от Спасител. Благодаря ти! Ти направи много за мен!"
И още - не си самовнушавайте, че не можете да свържете живота си с друг. Това самовнушение е опасно за вас,  защото ви държи в ролята на Агресор /Много съм ти ядосана!  Виждаш ли какво ми причини! /. Тези мисли ви пречат да се еманципирате от този мъж.
Но може би по-опасно е това, че ако стоите дълго в тези мисли, може отново да заприличате на Жертва, да привлечете друг Спасител и играта да се повтори.
Затова отново повтарям тези фрази, които за вас са ценни и развиващи, когато си мислите за този партньор:
"Аз вече нямам нужда от Спасител. Благодаря ти! Ти направи много за мен!"

Последна редакция: пн, 27 юли 2020, 07:34 от Людмил Стефанов

# 494
  • Мнения: 996
Здравейте,г-н Стефанов моят проблем е следният съпругът ми почина преди 3г.В продължение на три месеца бях разрушена психически и до голяма степен физически.За известно време ми бяха изписали АД взимах и Ксанакс спрях ги 6 месеца след смърта му.Чувството на самота ме изяждаше нищо,че имах две деца те не ми бяха достатъчни с този човек бях от 16годишна в продължение на 14г и 10 месеца за тези години той за мен беше единствен.Смятах,че намеря ли човек който да ме обича болката ще спре и ще видя смисъл в живота.И 4 месеца по късно срещнах него в онзи момент беше прекрасен човек караше ме да се чувствам спокойна и защитена държеше се добре и с децата.Много скоро след това се променни корено,но вече беше късно бях бременна.Ве успях да се откъсна от него тогава а опитах аз го потърсих и аз исках да се разбера с него.Не можах разделихме се отново преди 4 месеца.В момента не сме заедно,но живеем близо до него за да вижда детето си защото когато бяхме далеч от градът му за 2 месеца не се поинтересува как е и дали е добре.Не искам да отделям детето от баща му.Към този момент нямам друга връзка и не смятам да имам просто не мога да допусна никой до себе си.Сякаш ако го направя ще му изневеря чувствам се обвързана с него все още.А всъщност не искам да сме заедно много по добре ми така спокойно ми е.Обаче също така изпитвам люта ревност,че той може да е с друга сякаш ме е яд,че може да се разбере с друга а аз не съм успяла да го разбера.Неговата личностна харектеристика според психолог е "токсичен нарцис".Имам ли шанс да се разбера с такъв човек?Какъв е моят проблем защо така съм се привързала към този човек?Не си обяснявам факта,че имаше прекрасен човек който ми желае/ше доброто,но го отблъснах защото изпитвах това чувство,че ще му изневеря.Вече не ми пречи чувството на самотата с раждането на малката ми хубавица това чувство се запълни и не изпитвам никаква нужда от друг човек до себе си.Но все още не успявам да "пусна" и бащата на бебето.Има ли отговор на това състояние?

Здравейте, AniGaSt!
 Понеже не съм привърженик на използването на етикети и слагането на диагнози като "токсичен нарцис", социопат и  други, ще се опитам да погледна към ситуацията, без да имам пристрастия към когото и да било. Допускам, че човекът, на когото сте попаднали след смъртта на съпруга си, може би е искал да ви спаси. Ролята на Спасител е много търсена и често играна в човешките отношения. Тази роля заема ключово място във фантазиите на мъжете. Измислянето на  фантастични "екшъни" и истории, в които мъжът спасява жена, попаднала в беда, е част от вътрешния живот на "силния пол" още от първите стъпки на сексуалното  съзряване. Дори и  далеч по-рано. Имам предвид, че много често жената, която мъжът от най-ранна детска възраст иска да спаси, защото тя страда и е нещастна, всъщност е МАМА. /Това го казвам, за да видите истинската дълбочина и притегателната сила, която засмуква мъжа, за да играе ролята на Спасител./
Не напразно темата за мъжа, спасяващ жена, която е нападната или която е загубила своя мъж и е беззащитна, е толкова популярна като филмов или приказен  сюжет. Този сюжет всички сме го играли от най-ранна възраст във фантазията си - и момченцата и момиченцата. Затова когато животът постави една жена в ролята на жертва на съдбата, спасителят често идва веднага. 
Но всички връзки, създадени по този начин, са изградени на нездрава основа и са нетрайни. Тук ще ви разкажа за "драматичния триъгълник" на Карпман /това е един голям американски психотерапевт и теоретик/. Карпман казва, че едни от най-честите психологически роли и игри, които играем по между си, са построени във вид на триъгълник с три върха, наречени Спасител - Жертва - Агресор. 
Как изглежда понякога тази игра? Спасителят попада на Жертвата и решава да я спаси. Но след известно време Жертвата се оказва, че не е толкова слаба и за подценяване, че има своите ресурси и съпротивителни сили. Във въшият случай - дори се оказва достатъчно силна, за да забременее. Тоест - вече жертва за спасяване няма.
И тогава Спасителят става гневен, чувства се излъган и се превръща в Агресор. Жертвата, на свой ред, също се превръща в Агресор и е бясна на Спасителя...
Според Карпман /и аз мисля така/ не е възможно да изградиш С КОГОТО И ДА БИЛО отношения на базата Спасител - Жертва, без да се отиде и към третия връх на триъгълника - Агресията.
Във вашата ситуация си мисля, че е честно и смислено да кажете в душата си на този мъж, баща на третото ви дете: "Аз вече нямам нужда от Спасител. Благодаря ти! Ти направи много за мен!"
И още - не си самовнушавайте, че не можете да свържете живота си с друг. Това самовнушение е опасно за вас,  защото ви държи в ролята на Агресор /Виждаш ли какво ми причини! Аз не мога без теб!/. Тези мисли ви пречат да се еманципирате от този мъж.
Но може би по-опасно е това, че ако стоите дълго в тези мисли, може отново да заприличате на Жертва, да привлечете друг Спасител и играта да се повтори.
Затова отново повтарям тези фрази, които за вас са ценни и развиващи, когато си мислите за този партньор:
"Аз вече нямам нужда от Спасител. Благодаря ти! Ти направи много за мен!"
Разбирам какво ми казвате и да сега погледнато така виждам,че той е мислил и вярвал,че ми е спасител.Проблемите ни са повече битови предимно за пари и това кой как си ги управлява.Имаме много общи интереси,но той иска всичко да е идеално не просто както и да е а да е перфектно дори и отношението ми към него.Той може да обижда да наранява с думи обаче аз трябва да мълча и да приемам тези обиди безропотно защото той ме е взел кравата с двете телета.Още от самото ни запознанстно му казах,че нямам нужда от "спасител" а от човек за който да се грижа и да обичам.Забременяването ми беше изключително желано и от двете страни дори мога да двърдя,че той го желаеше повече от мен.До някаква степен аз също бях влезнала в роля на "спасител" да го спася от това,че няма дете а наближава 40г.Сякаш аз търсех жертва за която да се грижа и спася да я закрилям както досега съм правила със съпругът си.Сега не се чувствам така сега съм устремена към съвсем други цели а именно оцеляването на семейството ми.Едва ли няма да допусна друг човек до себе си просто в момента дори не си правя труда да "търся" имам усещането,че не "ставам" за нищо.Имам чувството,че съм обречена да си стоя сама и който и да е с мен ще е разочорован от мен.А и истината е,че в момента се опитвам да оправя нещата с бащата на бебето.Не знам дали ще успея,но ще се опитам.Мен повече ме притесняваше факта,че хем не го обичам хем не искам да живея с него и хем не искам да го пусна не искам да е с друга защото знам какъв може да е стига да иска.Затова го харесах тогава беше ни много приятно да си пишем,да се виждаме,да си говорим нямам сексуален опит в оглед двете ми връзки,но с нето си паснахме идеално в това отношение нещо което и при 14 г брак не се случи.Знам,че някъде бъркам просто искам да разбера къде и ако мога да се поправя или да поправя ситуацията в която попаднахме преди да затворя страницата и да продължа напред.

Общи условия

Активация на акаунт