Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Д-р Стефанов предлагате ли онлайн   консултация ? И на имейла ли трябва да се свържа с вас за да се разберем ?

Благодаря за бързият отговор , д-р Стефанов. Ще се опитам синтезирано да отговоря на въпросите 
- аз напуснах мъжът ми .
- смятам , че детето се чувства изоставено, защото то реално си е така - през лятото ми е трудно да прекарваме достатъчно време заедно , като не е на градина, а аз работя . Не знам как другите самотни родители успяват , незнам как да бъда пълноценен родител и все пак да осигурявам финансови средства за нас.

А Ето И основните поводи за раздялата: Въпреки разочарованието искам да спазваме добри отношения и малкият да вижда това за в бъдеще , но незнам как, а и агресията идва от негова страна.
С бащата на синът ми бяхме почти 10 г. заедно и в последствие 2г. и половина разделени .
Когато родих сякаш много се промених . Ако до този момент бях правила компромиси и примирявала с определени неща вече спрях .
 Поводът за скарването беше факта , че родителите му идваха всеки ден след като родих в продължение на месец и повече. Наистина оценявах съветите им , понякога помагаха. През 3 ч кърмех , стреса ми беше голям, исках да съм перфектна майка, учех за изпити, мисля че бях и в депресия . Взе да ми тежи идването им. Споделих на партньорът ми ,че трябва да постави извесни граници. Той не го направи , а аз го приех наистина много ТЕЖКО. Някак си бях решила че вече сме отделно семейство, а той потъпка искането ми. За първи път поисках граници между тях и нас.
Малко ретроспекция : Мъжът ми има много силна връзка с майка си - чуват се поне по няколко пъти на ден, живеят на 500 м от нас. Винаги съм го смятала за малко прекалено това звънене за щяло и нещяло, но никога не съм казвала какво мисля по въпроса пред него.  Отраснала съм с постоянно каращи се родители, баща алкохолик, насилие, гонена от вкъщи, затова реших , че това са нормални отношения в семейство ,и не съм права да мисля така, и се опитвах да ги приема и ги приех и те ме приеха. Често идваха или ние ходехме , Всички празници бяхме заедно , като едно голямо семейство . Истината е , че исках, а никога не се почувствах толкова специална ,колкото майка му и сякаш дълги години съм имала някакъв неосъзнат стремеж да стана и аз толкова ценна за него ,но като негова половинка. Не успях . А и като родих осъзнах , че майката остава най-важната жена , но не беше редно така грубо да ми се демонстрира , при все че не съм искала да го откъснам от нея. Винаги се е държал студено и това много ми тежеше - казвах му го , не усещах любовта му по начина по който очаквах, а дори аз самата не съм много романтична. 
Половинката в последните 5 год реши да не работи , но имаше доходи , благодарение на родителите си. Наистина - помагаше много вкъщи , готви ,чисти  домакинства. Нямах против дълго време . После предложих да се запише на курсове/спорт/хоби ,нещо да се занимава и развива след като има възможност - не искаше. А и понякога имах притеснения , че като не прави нищо развлекателно може да ми изневерява, защото На втората година от връзката ни се държеше подозрително и отворих плика с телефонна разпечатка. Видях , че е звънял няколко пъти на жени на повикване . Отвотих стари пликове 1 година назад - през няколко месеца е звънял. Дори на 14 февруари .Ирония, на същата дата заченахме синът ни. Отрече, че се е виждал, а и сякаш му повярвах. А Тогава отношенията ни бяха прекрасни. Този удър приех тежко, но го забравих или подтиснах.
Та ...с годините сякаш ни се обърнаха ролите ,той шета, аз на работа. Спрях да се чувствам жена .Проблемите назряваха преди да забременея,но оставаха нерешени,някак подтискани, но имахме приятелски отношения с уважение един към друг, въпреки хладността . Когато родих реши че ще се занимава с нещо - зарадвах се и го подкрепих , въпреки че ми беше трудно с детето и да уча за изпити ,имах и онлайн бизнес. След няколко месеца в който се зае с начинанието и напълно му се отдаде всичко се провали и фалира. Ядосах се , че всички нерви и труд са били напразни , приех го като вид изоставяне ,когато имахме нужда от него или скатаване , защото все търси лесничкото . Както виждате тежко приемах случки, които  за други не са такава драма.
Въобще след като станах майка - тези семейни отношения ги сметнах за ненормални , че е мамино синче , неспособен да вземе живота си в ръце, че не с детето сме семейството му , а родитрелите му, и че реално ако не са те , трябва да разчитам само на себе си, не можех да разчитам някак на него в бъдеще. Спрях да имам уважение към него. Любов може би имаше макар много хладна , по-скоро приятелство или привързаност. Видя натиск от моя страна ,който досега не беше виждал. При едно скарване , беше много груб и се уплаших . Взех малкият посред нощ и се махнах, разделихме се ..1 месец не ме потърси , това много ме разочарова .После дойде и каза да се съберем ЗАРАДИ детето . Отказах. Очаквах друго..Той дори никога не ме бе спечелил като жена, иска всичко наготово. Все пак - Събрахме се за малко заедно , реално аз не положих усилия , не исках да сме интимни, беше ми противно. Той се държеше добре с детето, помагаше ми , сутрин си поспивах ,очаквах той също да се грижи за детенце и го правеше . Но се разделихме , имаше напрежение между нас, карахме се, не искаше да ходим на семейна терапия. Може би исках повече от него , притисках го. Той беше свикнал със все нагаждащата се жена. Разделихме се пак - Прекарах много тежки месеци , без кола през зимата , работеща на 2 места, тормоз от него ,няколко кризи, и въпреки това се грижих добре за детенце. Той го виждаше по 1 ден , налагало се е когато е болен да се грижи за него и винаги ми е натяквал за това . Един ден сметката ми беше блокирана и помолих бащата за 100 лв ( той до ден днешен не дава пари за детето, не съм го съдила ) каза че и 1 лв няма да даде. Казваше , че няма да се справя сама, че моите родителите не ги е грижа (това много ми тежи като го казва и го знае) , че съм лоша майка, че съм лека жена, а друг мъж нямаше . Това много ме отблъсна от него ..Ако е имало шанс да се съберем , то след това на което ме подложи - не бих могла. Но се справих със всичко! Без емоционална подкрепа от никого !
Чудя се дали не трябваше да направя компромиси , след като той не искаше, това ме терзае, но реално не бих могла да живея по този начин и детето щеше да расте в постоянни скандали , а това със сигурност не искам .
Има последваща развръзка , но поста стана много дълъг,само ако е нужно ще разкажа . Ходих на психотерапевт също, защото се измъчвах, и ми постави диагноза , но бих искала да чуя и вашето мнение или насока.

Здравейте, д-р Стефанов,
Имаме следният проблем от близо 2 месеца. Имаме дъщеря на 7 години и бебе(момиче) на 3 месеца. Всичко започна една вечер, когато иаках да преместя бебето в стаята на голямата ни дъщеря и да загася лампата или да оставя нощната лампа. (защото бебето не може да спи на светнато) тя започна да плаче, аз ѝ се скарах и ѝ казах на колко си години не се излагай и нещата ескалираха, аз изгасях, тя светваше и накрая и бебето се събуди. В крайна сметка бебето не спа при нея, а тя идваше с рев при нас да дойдем при нея и аз осъзнах грешката си и отидох ѝ и прочетох приказка, като приспах бебето. На следващия ден мъжът ми я попита от какво я е било страх, че не е искала да спи на тъмно и тя сподели, че е видяла в телефона му корица на филм на ужасите за над 18 години и той я накара да я нарисува. Тя нарисува куклата (Анабел) доста детайлно, но я беше страх дори от рисунката. На следващта вечер се събуди с най-страшния и ужасен писък, крещеше и бягаше към нашата спалня, цяла нощ не спа до 5 сутринта от страх и от тогава се започна страха. Всяка сутрин вцепенение първите часове, не можеше да формира дори правилно изречение някой път, вечер още в 8 вечерта казваше супер уморена съм и трябваше да спи татко ѝ с нея и на мига заспиваше. (това за 7 години никога не се беше случвало)
Към днешна дата страха е още на лице, но се е изменил леко.
-още спи с татко си или с някой в леглото(лятото спеше в леглото на баба и дядо, въпреки, че има легло в тяхната стая)
- не остава сама (за два месеца е оставала два пъти през деня в отворена стая и с пуснато детско) в момента, който излезем от стаята и тя хуква на бегом след нас (дори с бебето не остава)
-не само ходим с нея до тоалетната, ами и не иска да влиза там, прави всичко възможно да я избегне, а като ходи по голяма нужда иска и за ръце да я държим(да не би да излезем)
-крие на моменти, че я е страх, а си измисля нещо за да дойдем с нея
-прекарахме месец и нещо във Варна при бебите и, когато се върнахме зпочна да плаче с глас за бабите и искаше да им се обади веднага, но според мен не беше само за това (защото веднага след това попита плахо татко си ще спиш ли с мен тази вечер) и пак започна безапетитието...(в нещо като депресия сякаш изпада)
Начините да избягва тоалетната например са возим се в колата и иска да отбием да се изпишка в тревата, играе в парка и отива пак в тревата, единия път дори се изака в парка, каза, че не може да издържи, а сутрин като я помолим да се изпиша и стига дори до рев, че не ѝ се пиша.

Моля ви за съвет, следващата седмица започва и училище и сме още по-притеснени как ще ходи там до тоалетната.
 Забравих да добавя, че когато е навън все едно няма проблем. Дори пред блока играят деца и, ако слезем с нея до долу тя остава с тях да играе и ни звъни да я приберем (преди това сама слизаше при децата)
Много сме притеснени, защото тя винаги е била щастлива и усмихната и безстрашна. Спреше си сама, дори през нощта си ставаше и си ходеше до тоалетната сама без да ни буди и си лягаше. Сега е по-замислена на моменти, забива погледа някой път, пита постоянно колко е часа, сега вечер ли е, сякаш това е от голямо значение за нея.
И другото нещо баща ѝ прочете последно 3тата книга за Хари Потър. Там се говори за страха и Хари се бори с него (с диментори) и искаше да ѝ пусне филма, но аз не ѝ дадох да го гледа, защото е стршен и е за над 12 години (аз и за книгата бях против да се чете) не знам дали има връзка със страховете ѝ, защото аз не ѝ давам да гледа филм за над 12 защото е страшен, а тя попада на корица на филм за над 18... (и то тя наблегна, че го е видяла, че е за над 18)

Здравейте , д-р Стефанов детенцето ни е на почти 1 г от известно време проявява инат придружен много рядко се щипе сам , от няколко дни се избутва от нас когато го вземем или искам да го сложа на гърне , най обезпокоителното за мен обаче е ,че с когато се ядоса или търси да ме ухапе или с две пръсчета си бърка в устата и наранява долният си венец ,прави го абсолютно целенасочено бърка и нарочно натиска с пръсти и ги вади по този начин когато има дори съвсем малко нокатче се наранява ,трябва ли да се притеснявам ? Ние сме спокойно семейство без кавги силна музика и т.н той също беше много спокойно бебче без да плаче или да не спи .

В отговор на вашите въпроси
-кърмих го до 4 м през 5 тия му месец само нощем сам се отби и не искаше повече ,
-слагам го на гърне от както може да сяда нямахме никакви проблеми сега всякаш знае ,че не му се ходи и не иска да стой там а иска да пълзи и играе
-защо ги прави тези неща усещам го обезпокоително прави го целенасочено гледа ме и можеби иска да предизвика в мен реакция ,да получи това което иска не мога да кажа повече може би трябва да го наблюдавам по внимателно когато пристъпи към тези действия какво е било преди това и какво получава когато го направи със сигурност след такова действие го взимам гушкам и успокоявам

Тази връзка между майка и дете до кога е толкова силна и емоционалното състояние на майката се отразява на детето? Въпроса ми е породен както от вашия отговор на потребителката, така  и от мое наблюдение. Малкото ми дете на 2 и половина, кърмено до 2, ако има значение, напоследък се будеше много рано, съответно беше изнервено и недоспало. В същия период аз самата не можех да спя, бях неспокойна и сутрин се будех и аз много рано. Последната седмица сякаш се успокоих и започнах да спя по-добре, съответно детето спи до 7-8 часа, което е изненадваща промяна. Та интересно ми е кога отслабва връзката?

Здравейте! Смятате ли, че ако на едно дете му е забранявано да направи някоя беля, напр. да счупи нещо, да повреди играчките си, да надраска стената и т.н., може да се отрази на психиката му и като по-възрастен да стане пасивен, нерешителен човек, който се съобразява с всички и трупа в себе си негативните емоции и импулси и страда от чувство за вина? Изпитвам подобни неща в себе си, въпреки че вече не съм дете, но съм отгледана от взискателна майка (не е тиранична, напротив, прекрасна майка е, но просто имаше строги изисквания) и сякаш обвинявам нея за тези мои терзания. Например... чувствам се ограничена, когато съм по-дълго време с нея вкъщи. Забранявам си да имам приятел, докато не се изнеса да живея далеч, защото не искам да й споделям нищо, а и защото мисля, че тя има очаквания да имам прекрасна връзка, а аз не мога да съм сигурна дали ще е такава. Въпреки че вече съм говорила на тази тема с нея и тя ме уверява, че имам свобода и че не трябва да се съобразявам с никого какво правя с личния си живот. Но не мога да се отърва от този страх, че ако имам някакъв проблем в личния живот, ще трябва да го крия от близките си, защото техните реакции няма да ми харесат и защото ще ги е срам от мен, или ще се притесняват за мен и т.н.

Майка ми е свръхгрижовна и например, когато стана въпрос, че ще се изнасям да живея сама, тя вече направи преценка от какви домашни потреби ще се нуждая и дори отиде да ми купи. Разбира се, аз се съгласявам, защото си казвам, че това ще ме улесни, но дали с това не правя грешка? А попитах това за "белите" в детството, защото аз винаги съм пазила всички предмети и играчки, никога не съм чупила, почти никакви "провинения" нямам, била съм отличничка и в един момент, вече на тази възраст, се чувствам сякаш нямам право на никакви грешки в живота и че ако направя такава, трябва да се срамувам жестоко и да крия. Също така, крия всичките си негативни чувства от нея, защото тя не може да ги разбере и приеме. Преди малко си позволих да скъсам две украшения, които тя беше купила за стаята ми. Сигурно ще съжалявам, защото са красиви, но ми дотежа от това, че тя ги сложи в стаята ми без да пита, просто защото смята, че така стаята е по-хубава. Дори изпитвам импулс да направя нещо коренно различно със стаята си. Вярвам, че нещо такова би ме освободило, би ми дало крила, макар и само за миг. Бих разкъсала пердетата, бих рисувала по стените, бих забила чук в мебелите. Но това много би я огорчило и няма да разбере подбудите ми.

И пак казвам - не, че не съм съгласна с нея, просто нещо в цялата тази история ми тежи. Разбира се, това, че тя полага такива грижи за мен, купува разни необходими неща и украшения за стаята ми, не е грях. Нещо хубаво е, но според мен се размиват някакви граници и оттам идва проблемът. Аз се чувствам все едно съм й подчинена, макар тя никога да не е искала такова нещо от мен. Може би проблемът е в моята страхливост да се опълча и да бъда себе си. А може би аз преувеличавам нещата и се страхувам излишно.

Благодаря Ви за вниманието! P. S. Да допълня, макар че не знам дали има нужда, имам си и баща, с когото и аз, и тя, сме в прекрасни отношения, и се обичаме, но той цял живот работи в чужбина и през повечето време, както казва майка ми, ме е гледала като "самотна майка", макар и семейството ни да е здраво.
И последно да допълня, много ми е тежко, защото искам да се впусна във връзки и срещи с мъже, но както казах, притеснява ме, че тези неща могат да имат последици за мен, за които майка ми да разбере. И така се получава един омагьосан кръг, в който аз стоя и съм в принудителна самота. Ужасно е.

Здравейте, д-р Стефанов!
Бихте ли коментирал на какво се дължи невротичното гризане на устни и устна кухина..? Появи ми се като навик на около 12 годишна възраст. Точно в този  период не си спомням да съм преживявала стресова ситуация. На 10 години се върнах да живея при родителите си (отгледана съм от баба и дядо). Ще съм Ви много благодарна, ако споделите Ваши наблюдения за успешно справяне с този навик!