Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

ДА КАЖЕМ "НЕ!"
Надявам се, че става дума за Вас и Вашия съпруг. Защото избягвам да говоря "по принцип"...
Усещането ми е, че на него му е трудно да казва НЕ на когото и да било. Трудно му е да отказва, когато му искат нещо.
Ако е така, ето какво бих Ви дал като коментар:
Това е модел на поведение, който идва от детството, когато на детето са му внушавали, че трябва да слушка, да изпълнява желанията на мама и татко, защото, ако тропа с краче и им казва НЕ, те няма да го обичат.
После постепенно родителите се превръщат във вътрешна инстанция, интернализираме ги /тоест - гласът на родителя звучи в главата ни като наш собствен глас/. И човек продължава и като голям сам да си забранява да казва НЕ от страх, че ще бъде отхвърлен.
Това не значи, че непременно се подчинява безпрекословно, когато му искат нещо. Възможно е да казва "Добре!" и после да прави каквото си иска и да се скатава, за да не му се скарат...
Правил съм доста обучения по темата "Как да казваме "НЕ!"
Защо този проблем е важен и никак не е за пренебрегване?
Защото, ако имаме вътрешни бариери да отстояваме себе си и да казваме „Не“, ние всъщност се отдалечаваме и от казването на „Да“. Избягването на „Не“ всъщност ни отделя от нашата вътрешна истина. А само когато сме в пространството на  своята истина, ние можем да бъдем в онова „Да“, което е дълбоко вярно и ни свързва с другите. Иначе Да-то ни не е Да, а звучи така: "Амиии, добре. Както ти кажеш." Някъде изчезва цялата ни личност. Все едно ни няма.
Повечето от нас от малки са учени, че добри хора са тези, които  отстъпват и се съгласяват с другите. Когато детето не дава любимата си играчка, то често е подлагано на натиск от родители и други възрастни: „Бъди добър! Не бъди егоист!“ И ако чуваме често подобни послания,  ние се научаваме да даваме, но не и да искаме. Да се съобразяваме с другите, без да заявяваме себе си. Така балансът в отношенията ни с хората бива нарушен.  
Отстояването на себе си, умението да казваме „Не!“, поставянето на граници, които ясно очертават собствената ни територия и потребности, е част от умението да живеем с другите. Това е начинът, по който можем да постигнем честно и дълбоко свързване с тях.
Когато ни е трудно да заявяваме и отстояваме себе си пред някого, често изпитваме подмолен гняв, което обаче ни тласка към чувство за вина. Случва се да отстъпваме пред някого дълго време, а същевременно да трупаме в себе си негативни чувства, които в един момент ни довеждат до агресивни изблици.....
Питам се дали съпругът Ви е така и по отношение на вас? И на Вас ли му е трудно да казва НЕ? Защото често, когато не може да каже НЕ на майка си, мъжът не може да го каже и на жена си.  
Ако е така, опитайте следното:
Понякога, когато Ви каже на Вас НЕ или НЕ ИСКАМ, НЕ СЪМ СЪГЛАСЕН, вие го поздравявайте, казвайте му: "Браво, така те искам! Не е нужно с всичко да се съгласяваш!"
Правете същия коментар и когато "по случайност" казва НЕ на когото и да било. Например на продавачката в магазина, която му предлага разни неща...
Това може да му помогне да разбере, че е възможно да казваш НЕ и да продължават да те обичат...

Реших накрая да публикувам тук едно стихотворение, което написаха групово участниците в мой семинар, насочен към трениране на умението да казваме НЕ.
 
              *             *             *
„Моето  „Не“ е моят подарък за теб.
Дори когато го приемаш твърде лично.
Моето „Не“ е възможност за двама ни -
да видим други отворени врати след затворената,
да бъдем себе си и да се обичаме.
Моето „Не“ е моето Аз.
В моето „Не“ е моето „Да“:
„Да“ на себе си
и „Да“ на нашата връзка,
и „Да“ на истината,
и „Да“ на баланса на отношенията,
и „Да“ на един нов свят,
и  шанс за двама ни да израстем.

Да, правим констелации по такива теми и проблеми. Но не може да се дават гаранции за успех.
Иначе виждам, че симптомите Ви са свързани с чувство за несигурност... И да - отново казвам - може да се работи с тях констелационно.

Работата с такива симптоми изисква задълбочено изследване, за да се открият нещата в дълбочина и да се търсят основанията на това натрапливо поведение.
Бих се опитал да Ви дам известен ориентир, като Ви задам въпроса: "Кого ненавиждате?" Имам предвид дълбока ненавист, водеща до убийствен гняв.

Здравейте,имам постояна нужда да си мия ръцете,след като докосна нещо имам чувство че са мръсни.Корема ми се свива от притеснение ако забравя че съм ги измила.
[/quote]
Работата с такива симптоми изисква задълбочено изследване, за да се открият нещата в дълбочина и да се търсят основанията на това натрапливо поведение.
Бих се опитал да Ви дам известен ориентир, като Ви задам въпроса: "Кого ненавиждате?" Имам предвид дълбока ненавист, водеща до убийствен гняв.
[/quote] Може би към себе си.Как могат да спрат тези натрапчиви мисли.

Здравейте, след този пост с детето и яслата, аз също съм в това състояние но малко по различно. Оставих дъщеря ми на 11месеца на грижите на майка ми защото трябваше да се върна на работа, защото шефът ми всеки ден звънеше да се връщам вече. Бях почнала тази длъжност точно месец преди да забременея. Преди това си търсих работа но не можах да намеря, защото бях току що завършила студентка без никакъв стаж. Ние със съпруга ми живеехме при моите родители, защото той е от 200 км по западно от нас. Беше ме страх да не си загубя работното място и да останем без пари, въпреки че мъжът ми работеше. Върнах се на работа, но нищо не купувах за себе си,не можех да си позволя втори чифт обувки или нещо за ядене ако не е нужно. Изпитвах огромен страх ако останем без работа и пари какво ще правим и така в рамките на 1г успяхме да съберем пари за апартамент и се наннесохме там и в същия град. След 8 месеца на  моят съпруг го хвана кръста/дисковата и беше без работа 7 м,. след това претърпя и операция на кръста  и някъде 1 г беше безработен. Аз изпитвах вече по-голям страх от безработицата, и ако остане инвалид какво ще направя. Дъщеря ми почна градина и плака 4 год всяка сутрин, а аз изпитвах вина че я оставих на майка ми и на градина, но страхът от безработицата беше по голям. След 7г. Забременях за втори път, и до последно бях на работя при същия работодател, върнах се на работа веднага след майчинството и оставих малкия на ясла. Той беше в кризи/ плач 1 г всяка сутрин  , и аз плачех след това. Сега вече е втора група на градина но мрънка, че не иска да ходи а да си играе с мен и кака си всъщи. Изпитвам огромна вина за това, че ги оставих толкова малки на ясла и на майка ми , а можех да ги гледам в къщи. Като се разболеят все ги оставях на мйка ми, че не можех да отсъствам.
Сега нещата се промениха, вече работодателят ме пуска да отсъствам от работа ако някой се разболее, но тази вина ме изяжда дали да напускам работа ( и да не пускам на градина малкия согато не иска)  или да остана на работа. След 12 г стаж на едно място и като купихме новото ни жилище/къща разбрах, че парите не са най-важното. Но сега моят мъж не иска да напускам защото го е страх ако не мога да си намеря работа и го хване кръста какво ще правим, парите ни са в 1 каса, не ги разделяме на твои и мои. Имам 3 висши и вече мене не ме е страх, че ще остана без работа и пари, сега ме е страх че децата ми растат (на 11г и 4г) и аз не мога да им отделя необходимото внимание от работата и след като се прибера и домакинската работа.
Как да спра това чувство за вина и да бъда решителна? Никога не съм взимала решенията сами и да отстоявам каквото искам
Благодаря предварително!

Здравейте, как да се справим с признаци на ниска самооценка?

Здравейте, след като имах период с паник атаки в мен си остана страха от шофиране по един определен път(където ми се случиха), а това е пътят към дома свързващ ни с града. Беше поотминала тази тревожност и успявах да се събера, но пък сега съм бременна и сякаш повече се притеснявам да не ми стане нещо по пътя с колата. Зная, че това е в мислите ми основно, но как да ги променя и да бъда спокойна и да не го мисля? Кажете ми, че няма как да припадна или загубя съзнание шофирайки и да ми случи нещо лошо? Защо е тази тревожност, как да я изчистя?

Здравейте Людмил Стефанов,
Благодаря ви предварително за отговора по въпроса ми.
И аз като повечето имам дисонанс със майка си. Накратко майка ми е голямо семейство били са 3 деца, нейните брат и сестра (две деца имам загубени майка ѝ, освен тези 3ри) За съжаление заради лекарска грешка има заболяване на очите от бебешка възраст. Ходили са по най-различни санаториуми и лечения. На седем я пращат в пансион за незрящи със училище. Където учи до 11 клас. Следва работа и малко-по-късно 3-4 години се събират с баща ми, които и е съученик от училище. Със семейството си е имала контакт във ваканциите, баба ми е идвала доста често в началото да я види.
Семейството ѝ са много топли хора, баба ми почина преди няколко години. Живеем на близо 500 км едни от други и тя рядко си ходеше при нея. С майка ми с годините изгубихме връзка. Исках да имаме нашите женски тайни. Когато му дойде цикъла тя или баща ми не ми обясниха нищо. Дори с леко надсмиване го каза на баща ми. А мен ме беше много срам и смутено от това положение. В годините съм се чувствала закриляна и обичана от баща ми, доста често съм намирала общ диалог с него. Мама често не ме е слушала, а в повечето случай не ме е приемала до ден днешен. За всичко е наообратно на мен. Молих ѝ се, откровено и спокойно говорих с нея. И въпреки това винаги оставам наранена като общувам с нея. Правих медитации, изцеления... Иска ми се да изчистя товя чувство на несвързаност , на несапричастност и студенина майка деца, заради мойте две деца, които са малки.

Благодаря за този полезен, изчерпателен отговор! Да, за моя съпруг става въпрос. Прав сте, че той не винаги изпълнява желанията на семейството си, прави си каквото си реши, но избягва преки конфронтации. Според поговорката "Кучетата си лаят, керванът си върви". Но проблем за него е постоянният му стремеж да балансира спрямо всички, което според мен не е нужно - човек трябва да гледа собствените си планове и да помогне на близките си когато е нужно. А той все има един стремеж "всички да са доволни", което почти винаги е невъзможно. Това натоварва и него. И явно само в него е закотвено това мислене и усещане - по-малкото дете в тяхното сем-во, точно обратното - "тропа с краче" и всички му мълчат до ден днешен. И, може би е от значение, че всъщност по-голям респект и "послушание" изпитва към баща си.

Здравейте, д-р Стефанов,
Бях писала преди време за детенце на 2 години, което като не получи нещо и се тръшка. Днес беше първият ден на детето в яслата и като обратна връзка от учителите в детското заведение беше “укротете си детето, не можем да обръщаме само внимание на него, постоянно тича, размества столове, играчки, прави се че не ни чува като му кажем да не го прави”. Съответно вместо да съм щастлива и развълнувана от първия ден в яслата, настроението ми рязко се развали. Та въпросът ми е, след като те не ми отговориха как да го “укротим” вкъщи, мога ли да направя нещо за да бъде по-смирен?

Имам въпрос: дали и вкъщи детето се държи така?

КАКВО ЗНАЧИ ДА ВИЖДАШ СВЕТА И ТОВА ШОСЕ ЗА ПЪРВИ ПЪТ
Здравейте!
Искате да Ви кажа, че няма да припаднете шофирайки.
Но аз по-скоро ще Ви попитам нещо.
Задайте си въпроса защо сте получили паник атаките преди време точно на този път?
Къде сте отивали тогава и с кого сте щели да се срещнете?
И най-важното: за да имате тревожност, трябва да НЕ СТЕ в реалността, да не сте в настоящия момент.
Не е възможно да сте в настоящия момент и да сте тревожна.
Тревожна сте, защото Умът Ви отнася в миналото, в спомена за паник атаките /Ужас! Какви неща преживях тогава!/; след което Ви отнася в бъдещето, в напрегнатата фантазия за бъдещето: "Да не вземе да се случи пак така".
Какъв е механизмът, който изключва временно Ума?
За тази цел е нужно да се съсредоточим върху сетивата: какво виждаме, какво чуваме, какво усещаме, вкусваме, помирисваме. За това много помага следното упражнение:
- когато минавате по този тревожен път, спрете с  колата, излезте от нея, разгледайте дърветата и храстите, обърнете внимание на листата и на това, че от едната страна са осветени от слънцето и са светли, а от другата са в сянка и са тъмни... пребройте колко пътни знаци има..., ако има къщи, пребройте колко прозорци имат..., ако къщата е само една, пресметнете и пребройте колко керемиди има на покрива; отидете до цветята, помиришете ги и чувствайте миризмата им, отидете до някое дърво, което чувствате, че сякаш Ви вика, прегърнете го и почувствайте грапавината на кората му... И така нататък, и така нататък...
С една дума - изследвайте, бройте, докосвайте реалността чрез всичките си сетива. Така ще се почувствате като дете, което вижда нещо за първи път. Наистина ще се почувствате, сякаш минавате по това шосе за първи път. Сякаш досега не сте го виждали!!!
И това си е вярно, защото сте били в страха и в Ума, а не в сетивата и в реалността.
Това, което Ви описвам, един дзен будистки автор го нарича: да имаш ум на начинаещ. Ум на човек, който се удивлява,  вижда нещата за първи път: "Я ГЛЕДАЙ ТИ! ПО ТОВА ЛИСТЕНЦЕ ИМА НЕЩО КАФЕНИКАВО. МАЙ СА ЯЙЦА ОТ НАСЕКОМО!!! ... Я ГЛЕДАЙ ТИ!!! ТОВА ГЛУХАРЧЕ Е С ДИАМЕТЪР ОКОЛО 15 МИЛИМЕТРА, А ДРУГОТО Е ЦЕЛИ 3 САНТИМЕТРА И ПОЛОВИНА!!!"
Чрез такива действия ние спираме за малко ума с неговите тревожности и отиваме в реалността на настоящия момент. Чрез сетивата се свързваме с ТОВА, КОЕТО Е,  а не с ТОВА, КОЕТО НЕ Е.
Опитайте!
Това е друг, много по-красив свят!
И в настоящия момент няма страх и тревожност. Тревожността - пак повтарям, е свързана с мислене за миналото/Господи, какво стана преди 10 години!/ и за бъдещето: /Да не вземе пак да стане така!/
Все глупави мисли, които ни откъсват от далеч по-интересната реалност.

Да, и вкъщи е същия, но просто вече сме вдигнали ръце и чакаме да го “израстне”. Ходихме на невролог при д-р Христова, тя каза че просто е много любопитен.

Здравейте,може ли да разкажете повече за паник атаките,и как да се справяме с тях?
Досега съм имала 4 пъти силни паник атаки,но през другото време между тях отново не всичко е както трябва,все едно всеки ден имам по малки паник атаки,или дискомфорт,дали е нормално?
Ако може да ми се отговори,защото се отговаря само на въпроси под моя въпрос!

Връщах се към къщи и пътувах с детето. Случи ми се точно два дни след операция на зъби с пълна упойка. Преди операцията не се страхувах изобщо и не го мислих, защото знаех, че ще спя. Събудих се с грозно подута уста, но нямаше болка никаква, просто се питах дали всичко е наред и дали ще мине. Притесних се. Отделно имах някакви висящи конци по венците си, които много ме дразниха и които в крайна сметка като зарастнаха си махнах сама🫣 Просто изпитвам ужас от зъболекари, нищо че в семейството имах. Пътят по който шофирам е скучен-няма нито къщи, нито има къде да отбия сред природата, защото е в мантинели от двете страни и това още повече ми дава чувството, че съм като “в капан” без изход все едно, ако нещо стане😁 Много богата фантазия май имам🤪 Зная, че да го избягвам не е решение. Просто вече карам по-бавничко, то не стига че е пълно и с дупки и не можеш да концентрираш върху нищо друго освен тях и да не изпотрошиш колата😁 Благодаря ви са съвета, звучи много красиво и успокояващо всичко. В града изобщо нямам такива проблеми-като вляза и се успокоявам даже. Там има светофари, спомени, познати “картини”. Може би ви звучи глупаво всичко това, но трябва да го преодолея. Мисля, че почти съм успяла. Вчера дори правих клип докато шофирах, за да си го гледам вкъщи и да си казвам-ето всичко е нормално и нищо лошо не ми се е случило.