Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте!
Бих искал да коментирам само едно от вашите негодувания срещу майка ви. Защото то е и едно от основните, заради които диалогът между вас не върви.
За да има диалог, е нужно да се разбираме един-друг. Без разбиране няма приемане на другия. А без приемане няма диалог, закото все едно, че стоим в различни светова. Такава е логиката ми...
МНОГО БИ БИЛО ЦЕННО да попитате майка ви, с кого всъщност тя самата е трябвало да е "по-дръпната", когато е била по-млада? И ако тя сподели с вас това, и двете ще видите, че с това послание тя не ви пази вас от нещо и от някой, а пази самата себе си...
И още - ако тя каже, че е трябвало да е по-дръпната с баща ви, директно ѝ кажете, даже е основателно да ѝ се развикате, че за вас това е пълен абсурд. Защото тя директно ви заявява, че не иска вас да ви има.
Просто откажете да говорите по въпроса за нейните несгоди с баща ви.
Струва си да поставите така отношенията си на по-ясна основа.
Поздрави!

Здравейте д-р Стефанов ! Искам да ви попитам на какво може да се дължи невъзможността за взимане на решения .Става въпрос за връзката ми със мъжа ми .Женени сме от пет години ,имаме малко дете на четири .Ако трябва да бъда напълно честна дори и в началото на връзката ни не съм била влюбена в него .Харесваше ми,че той ме обожава и сега не мога да се начудя как така съм мислила в онзи момент ,че неговата любов ще е достатъчно силна за да събуди и моята .Забременях и се оженихме ,може би бременноста беше единствения период в който имах някакви любовни чувства към него .После се роди дъщеря ни и интимните ни контакти спряха .Може би за три години четири пет пъти .Проблема беше в него ,правеше се че е изморен ,никога момента не беше подходящ .Аз сякаш още повече охладнях към него ,започнах да имам паник атаки .Мисля ,че липсата на интимност ме побъркаше и му изневерих с една моя стара любов .Честно казано си спомних какво е да си истински щастлив .От както направих това сякаш го усети подсъзнателно не знам ,но се промени сега ме иска .Но аз не знам какво искам .Изпитвам жал и вина ,че не съм сигурна дали го обичам .Понякога си представям ,че се разделяме и това че ще му разбия сърцето ме кара да се чувствам ужасно.Дори си мисля понякога ,че тези паник атаки са точно от този вътрешен конфликт .Как да разбера какво искам ?

Наистина е по-добре да не се месите...
И още нещо: патриархалният модел и поведение изглеждат твърде дребна причина една жена да не иска да има деца. От моя опит мога да кажа,  че е по-вероятно жената несъзнателно да  отреагира събития в нейната семейна система, които са плашещи. Например - жена, починала след раждане в предходни поколения. Или пък загуби на множество деца чрез спонтанни аборти или ранни животоотнемащи заболявания в предходни поколения.
Такива събития най-често обезсърчават и плашат жените да зачеват... Дори в практиката си имам случаи такива жени изобщо да отбягват връзки и сексуални контакти. Това го пиша за всички останали читатели, а не само за Вас. Защото, за да разберем как стоят нещата със сестрата на вашия съпруг, е необходимо тя наистина да отиде на психотерапия, при която се прави генограма /изследва се семейната система и ключовите събития, които са се случвали в предишни поколения/.
Възможни са и други причини, свързани с отношенията между съпрузите....

Искам да споделя за моята майка,  която цял живот се лута от мъж на мъж, и все неподходящи, било то насилници, изневеряващи и т.н. и т.н. или просто токсични като хора. Майка премина през 2 развода и още няколко съвсем неподходящи връзки, в които не се чувства добре. В момента е в такава връзка дори и сама го осъзнава, но няма решителността да го напусне. Проблема в нея е, че е страшно нерешителна, постоянно за всичко си мени мнението, манипулируема е и много чувствителна. Все е позволявала на хората до нея да я моделират както им е удобно, и съответно това влияе на отношенията помежду ни, защото в момента когато каже дадено мнение, на другия ден започва да ми обяснява точно обратното и това от както се помня-от дете, например случвало сепе често да забранява, разрешава в рамките на един ден няколко пъти дадено нещо. За съжаление тя не оъзнава поведението си, говорим си, но не може да разбере, че като вечно е била сянка на някого и спрямо него се отнася към мен както дойде или пък спрямо настроенията си не може да сме така близки както и се иска. Разбира се, аз това не съм и го казвала директно, защото ще я обидя, а не желая. На всичкото отгоре постоянно критикува начина ни на живот с моя съпруг и деца, както и конкретно съпруга ми критикува, а за децата постоянно някакви излишни притеснения, повтаря ни ги по няколко пъти на ден. А в същото време страшно разсеяна и невнимателна към тях и никога не съм й ги оставила, защото не съм спокойна. Имам чувството, че като тя не е била щастлива в нейния опит с мъжете някак започва да се дразни от това, че аз съм щастлива. Напоследък се тревожа за психическото и здраве, тъй като постоянно е в някакви депресивни състояния, мени си настроенията, станала е още по разсеяна и припряна, държи се странно цялостно в общуването и реакциите й на съвсем обикновени неща. Не знам как да постъпя, защото я обичам, но искам и да й помогна да е щастлива, искам да й отворя очите. Но все си мисля, че това си е характер и няма да се промени. Може би проблема й се корени от детството, в което е била пренебрегвана и недостатъчно обичана, хвалена и т.н. От друга страна в кариерата всичко и върви страхотно, но в личен план е провал.

Д-р Стефанов, моля за помощ!
Моя приятелка е жертва на домашно насилие... Вчера за първи път е бита от човека, с който живее и има малко дете от него... Няма кой да и помогне, за да си тръгне, няма къде да отиде. Казах ѝ да се обърне към организация за помощ, от тези тип Анимус. Обаче тя си мисли, че тези организации са за по тежки случаи. За мен разбита уста и ритници, не е лек случай! Какъв съвет да ѝ дам за да се замисли и да търси помощ, мога ли да направя нещо? Тя изпитва страх, мисли че няма да се справи сама, близките ѝ не искат да помогнат, казват ѝ неща тип "всички мъже са такива", не я подкрепят никак. Искам да ѝ помогна, но не знам как, моля за съвет, как да говоря с нея и какво да и казвам.

Аз живея в друг град и не мога да ѝ помогна с нищо, освен подкрепа.

Здравейте, д-р Стефанов!
Ваш коментар малко по-нагоре събуди известни въпроси у мен. Ще си позволя да попитам.
Коментарът Ви е следния:

"МНОГО БИ БИЛО ЦЕННО да попитате майка ви, с кого всъщност тя самата е трябвало да е "по-дръпната", когато е била по-млада? И ако тя сподели с вас това, и двете ще видите, че с това послание тя не ви пази вас от нещо и от някой, а пази самата себе си...
И още - ако тя каже, че е трябвало да е по-дръпната с баща ви, директно ѝ кажете, даже е основателно да ѝ се развикате, че за вас това е пълен абсурд. Защото тя директно ви заявява, че не иска вас да ви има.
Просто откажете да говорите по въпроса за нейните несгоди с баща ви."

Като майка на две дъщери аз също често ги съветвам да са по-дръпнати с момчетата на моменти, когато отношенията им са в някакъв застой и имат нужда от побутване.   Мисля, че е публично известен трик, който жените прилагат за събуждане на по-голям интерес у мъжете. Дори преди няколко дни наш близък от мъжки пол даде този съвет на едната ми дъщеря относно момчето, с което излиза.  
Нима този съвет не е правилен и крие някакви скрити проблеми на човека, който го дава???

Вторият абзац от коментара Ви също ме озадачава.
Защо обстоятелството, ако майката на авторката на поста е трябвало да е по-дръпната с баща й да е абсурдно и да означава, че не иска нея да я има??
Също и защо да откаже да говори за несгодите на майка й с баща й?
Семейният живот не е през цялото време цветя и рози. Случват се и несгоди. Не е ли по-добре родителите да не ги крият и децата да знаят занапред към какъв модел да се стремят и какъв да избягват? Разбира се, имам предвид несгоди в умерен план, не някакви драстични проблеми.

Здравейте,кога ще има отговори на всички въпроси от последните страници?

Здравейте! Тук съм писал някъде за това, колко опасно за връзката между мъжа и жената е обожанието.  То  тласка отношението между хората извън реалността. За да обожаваш някого, е необходимо да го виждаш не такъв, какъвто е. Необходимо е да му приписваш съвършенство. А това е много натоварващо за този, на когото му е приписано. И ако жената се съблазни да го играе съвършена, за да бъде обект на обожание, това съвсем естествено я изтощава. Тази маска на съвършенството е много тежка,  неудобна и фалшива. И в крайна сметка бива захвърлена. Тоест - жената започва да прави разни неща - в началото по-дребни, а по-късно и по-значителни /например изневяра/, с които да излезе от тази неестествена роля. Да се заземи и да избяга от проклетото обожание.
Мъжът, разбира се, също не е щастлив да стои в миманса и да гледа с възторг как звездата блести на сцената със своето измислено от самия него съвършенство. Това го кара да се чувства второ качество човек, макар че той самият си е избрал тази роля в двойката. Постепенно ентусиазмът му, а съответно и еротичното му влечение започват да линеят... Но когато в един момент звездата падне на земята при обикновените жени /като например изневери или се провали в нещо, на което държи/, той чувства прилив на енергия и отново е привлечен от тази жена, като сега вече той е в по-силна роля, защото жената се чувства виновна...
Но Вие казвате, че освен вина изпитвате и жал към този човек. Това вече е твърде много. Отивате твърде далеч. Сякаш си вярвате и вие самата, че сте съвършена и незаменима.
Всъщност това, че сте съвършена и достойна за обожание, е една психологическа игра, която и двамата сте имали потребност да поиграете. Но това Ви е навредило.
ЗАЩОТО ВСИЧКИ ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ИГРИ СА ВРЕДНИ И ПРАВЯТ ХОРАТА НЕЩАСТНИ!!!
/за това пише Ерик Берн /един от гениите на психотерапията/ в книгата си "Игрите, които хората играят"/
Няма нищо по-хубаво от това да бъдеш себе си, а не да играеш.
Така че за всеки човек, който осъзнае, че е играл игра, а не е бил истински, е много по-смислено да излезете от тази игра.
Лесно е да се каже да бъдеш себе си, но е трудно да се направи.
Затова любимата ми поетеса Емили Дикинсън пише:

По-добре да бъдеш в къща с призраци
и във ужас да се блещиш,
но на скрито място - без оръжие -
сам себе си да не срещаш...

Виждат се два пътя за това да излезете от играта: или да започнете да живеете един с друг такива, каквито сте, неизмислени - тоест да се заобичате истински. Без да търсите вината в другия или пък в себе си. И без да си посипвате главата с пепел и да правите дълги разговори или самопризнания. Защото добрият начин да излезеш от играта не е да го заявиш гръмко, а просто тихомълком да спреш да играеш, да спреш да излизаш на сцената, да не влизаш в ролята...
Другият път е да се разделите. Но него не го препоръчвам. Само го споменавам.
И двете решения слагат край на играта.

Здравейте!
В първата част на писмото си Вие говорите за това как протича флиртът, поддържането на огъня на страстта, закачките. В тази сфера наистина е уместно да танцуваме танго: две напред - една назад.
НО В ДРУГИЯ ПОСТ НЕ СТАВА ДУМА ЗА ТОВА. И виждате колко е трудно да не проектираме себе си, когато се вглеждаме в другия.
Ако още веднъж прочетете поста на другата читателка, ще видите, че тя самата разбира колко нелепо е постъпвала, когато е била изкуствено дръпната с мъжете, следвайки напътствията на майка си. Тоест тези напътствия са били вредни за нея. Били са неподходящи. Логичният въпрос е: "За кого тогава те са подходящи?" И още по-логичният отговор е, че тези напътствия са били подходящи за собствената ѝ майка, когато е била млада. Защото най-вероятно е била твърде отворена към партньор или партньори и е търпяла разочарования... В такъв случай и за самата авторка на поста би било ценно да разбере повече за реалните основания на майка си, вместо да спазва като добро детенце указанията ѝ. Или пък да ѝ се сърди цял живот, че ѝ е давала такива напътствия.
А що се отнася до това майките да споделят с децата си своите несгоди с техните бащи, това е еднозначно вредно. Защото всички ние обичаме нашите майки и бащи по един много дълбок начин. Те може да са ни наранявали емоционално и физически, може  да са били алкохолици, да са проституирали, да са си вдигали един на друг скандали, да не са били емпатични, да са били токсични или нарцистични и така нататък, но ние ги обичаме, защото животът е стигнал до нас чрез тях. Те - образно казано, са ни извадили от нищото и са ни потопили в ръката на живота. И затова всеки път, когато нашата майка или нашият баща говорят един срещу друг пред нас, така те ни отдалечават от източника на живота. Това ни вкарва в депресия /тоест - не ни се живее/, защото вследствие на такива споделения детето се чуди дали има право изобщо да съществува, дали за него има място на планетата Земя. Затова е ценно за нашето самосъхранение, когато станем големи хора, да се научим да прекъсваме нашите родители, когато ни говорят един срещу друг. Добре е да им кажем нещо от този сорт: "Мамо, в крайна сметка каквото и да ми говориш, аз обичам баща си така, както обичам теб. Освен това ти ми го избра този баща. Ти се влюби в него и заедно ме създадохте. И аз се радвам, че точно него си  ми избрала..."

Здравейте!
Вероятно сте напълно права че майка Ви, освен че е имала всички тези неудачни избори и нещастия в своето партньорство, Ви завижда, че Вие се чувствате добре със своя съпруг. Въпросът е какво да направите?
Според мен всеки от двамата партньори има ангажимента да защити от нахлуването на собствените си родители територията на семейството, което е създал. По този начин ние даваме приоритет на собственото си семейство пред родителското си семейство, а това е много важно и за нас като партньори, и за децата ни.
Във Вашия случай бих казал, че всеки път, когато майка Ви напада с критиките си съпруга Ви или децата Ви, е добре Вие да се намесвате и да казвате: "Мамо, не съм съгласна да критикуваш съпруга ми! Не съм съгласна да казваш това на децата ми, защото аз и съпругът ми ги учим на други неща“. Или когато майка ви иска нещо от Вас, е ценно да ѝ казвате: "По този въпрос ще трябва да се посъветвам първо със съпруга си."
За Вас, за Вашето семейство, а също и за майка Ви би било ценно тя да стои на собствената си територия, а не да нахлува във Вашата.
Това е засега.

Здравейте! Бихте ли изказали мнение по този въпрос. Мен също ме вълнува от какво се получава и как може човек да се пребори с такова състояние.

Здравейте! Какво може да направи една жена, когато съпругът й е прекалено свързан с цялото си предишно семейство (родители, брат/сестра), когато е свикнал той да носи всеки товар, той да е винаги на линия за всичко, да се разпокъсва по свои и техни ангажименти и се чувства длъжен спрямо тях (без да има случаи на гледане или помагане на болен, примерно). Просто не успява да заявява себе си пред всички тях. Освен това, като по-голямо дете в сем-вото, именно той винаги замълчава и отстъпва, по-малкото обратно - прави каквото си реши и на него пък никой гък не казва. Та, какъв е най-добрият начин, по който може съпругата да повлияе, така че той да се занимава основно с грижите по собственото сем-во, без да се чувства длъжен и виновен спрямо целия род?

Здравейте,
Имам проблеми с мъжът ми, които от дълго време се опитвам да разреша. От както детето ми навърши една годинка имам постоянен натиск да го пускам на ясла и да си намирам работа. Провеждах разговори многократно с мъжът ми, казах му, че мечтая да гледам детето до 3 годинки и след това да го запишем на градинка когато го приемат. Финансово не съм зависима от него. Имах майчинство, после платени отпуски, и също имам спестявания за времето в което няма да ходя на работа. Мъжът ми работи, но не ни издържа изцяло. С домакинските задължения се справям сама, просто чувствам, че е важно за мен да прекарам този период с детето докато е малко, а и не мечтая за кариера точно сега.
Той не само, че не промени мнението си, но започна и все по-често да ми казва, да тръгвам на работа, защото съм бедна и нищо не правя. Последваха и много обидни думи, че съм глупачка, че съм асоциална, понеже нямам много приятелки, че с моите висши един хубав бизнес не съм измислила, че не заслужавам да си купувам дрехи понеже не работя и тнт. Каза ми, че съм егоист. Освен това иска като започна работа да не е за малко пари. Последва грубо, унизително отношение, което ту започва, ту спира за известно време.
Аз все пак мисля, че се грижа добре за детето, храни се добре, не боледува, пъргав е, разхождам го до парка и площадката ежедневно, там вижда други деца, играе много, грижа се да е добре облечен, чистичък, цункам го, гушкам го. Аз самата също съм в добра форма. Не ходя на фризьор, маникюр, козметик, но се грижа за себе си. Мъжът ми е човек, който иска да има свобода да излиза, да се вижда с приятели, с роднини, особено с майка му. В началото ми беше много мъчно, чувствах се самотна, уж семейство, а не с приоритет, с времето започнах да го приемам, вътрешно не изцяло, но го оставих да се вижда с когото и когато иска. Нещата не се промениха с раждането на детето.
С домакинската работа не ми помага, все казва, че е изморен, отказва, иска почивка дори когато не е на работа. Почти през повечето време като си е вкъщи е пред телевизора и на телефона. Някак недостъпен е, но не мисля, че има друга жена. Не мога да се свържа с него и да проведа разговор. Ако го направя темата се измества все в посока - пари, цени, политика. С майка му от скоро реших да бъда на дистанция, защото ме пренебрегва, когато сме се виждали аз и той с нея, а и тя самата не показва желание да вижда много малкия. Аз не създавам пречки за нея да го вижда.
Въпреки, че той се притеснява за пари и даже избухва, все иска да ходи някъде извън града за забавление, когато почива. Предлага ми да отидем някъде с детето или пък отива на кафе с приятели, с майка му. Почти винаги излиза в Събота вечер. Ако си остане вкъщи казва, че си губи времето, че все едно не живее, че пропуска живота си. В същото време все пресмята разходи. Все бърза.
За него домашните задължения, ходенето на разходка до парка, до детската кухня са еднообразие.
Аз пък съм в етап, в който нито толкова ми се пътува, нито имам нужда от много срещи с хора или партита и преживявания. Не съм в депресия.
Това, което ме притеснява силно, е че използва обидни, лоши думи към мен пред детето. Много критикува, даже не знам кога ще се ядоса и за какво. После изведнъж му минава, после идва добър, спокоен период, после пак всичко се повтаря. В добрия период е дори щедър, не иска да взима пари от мен за някоя сметка. Подавам му банкнота, казва ми пази си ги да имаш за детето, ти сега нали не работиш, нямаш много пари. Аз никога не съм му се оплаквала от бедност, нито ме е страх от такава, обичам да съм точна. След известно време пак става различен. Много е объркващо.
Аз не искам повече това. Мисля, дори да го оставя, започвам да изпитвам разочарование. Даже вече съм му и много ядосана, защото той не ми позволи да се почувствам дори психически подкрепена и спокойна през  периода на майчинството, който си беше дългоочакван - и от двамата!
Според вас има ли някакво друго решение? Как да постъпвам с подобно отношение?
Благодаря.

Здравейте!
Вие говорите за дистанцираността на мъжа Ви от проблемите на бита, склонността му да не поема достатъчно ангажименти и грубия натиск, който ви оказва да изкарвате пари /и то много пари!/ и да ходите на работа.
Но пък имате нелоши финансови резерви. Можете да се справяте и сама...                                                                                                                                      
Оттук имате кураж и замисляте да се разделите. Въпросът ви е как по друг начин можете да решите проблема?....
Но четейки написаното, аз се питам, дали  стигате до истинско разбиране за това какъв е точно проблемът? Какви са всичките му аспекти?
Какво сякаш двамата със съпруга Ви изпускате от поглед заради дискомфорта да го видите и да го назовете в прав текст?
Във фактите, които сте изложили, има очевидни сигнали, че съпругът Ви изпитва ревностни чувства към детето. И според неговото възприятие Вие "егоистично" сте се вкопчили в това дете и не отделяте за него самия време и внимание. Затова Ви притиска да тръгнете на работа, за да Ви раздели от новия Ви "партньор", заради който се чувства изтласкан на заден план.
Тук сякаш имаме два паралелни процеса: той копнее за Вас и за Вашето внимание, но не смее да го заяви директно. Дори най-вероятно това, че ревнува от детето си, го кара да се срамува до такава степен, че и той самият не иска да го осъзнае. За съпрузите е трудно да признаят такова нещо, особено ако имат стереотипни мъжки нагласи /ако си падат мъжкари/. За мъжа Ви е много по-лесно, вместо да признае пред себе си какво го мъчи, да потърси утеха в допълнително засилване на връзката с неговата майка. Тоест - да  регресира, да се вдетини и смали....
Тук стигаме до един важен за всички жени майки въпрос: коя връзка е статусно по-високо: връзката с детето или връзката с партньора, с който го е заченала? Според мен децата се чувстват по-добре и на по-сигурно място, ако за майка им връзката с бащата има с една идея по-висок статус от връзката ѝ с детето.
И обратно: ако майката стои в идеята, че след като се роди детето, чувствата към бащата и връзката с него трябва да отидат на по-заден план, тогава детето може  да чувства вина към баща си /представете си, например, че Вие разберете, че майка Ви се е развела с баща Ви, защото не е искала да Ви прати на детска градина, а той е искал. Няма как да не почувствате, че баща Ви е бил отстранен от семейството заради Вас/. Възможно е и да стане арогантно към него, защото майка му го е поставила по-високо от тате. И освен това - да му идва твърде много майка...
Пред Вас стои за разрешаване и въпросът чия е нуждата да стоите с детето? Отново прочитам това, което Вие сама казвате /цитирам/: "мечтая да гледам детето си до 3 годинки и после да го дам  на градинка". Има нещо детско в този израз: както в думата "мечтая", така и в умалителните "годинки" и "градинка". Усещането е, че оставайки при детето, реализирате най-вече Вашата лична воля. Че задоволявате Ваша лична нужда, която е била недохранена у Вас самата през собственото Ви детство...
Остава също и въпросът дали когато сте вкъщи с детето и то ви доставя неземно блаженство, гушкайки Ви с малките си ръчички, мъжът Ви не подсмърча отстрани, защото се чувства недогушкан? И дали тази ситуация не е допълнителен фактор, който го тласка на сигурно място в скута на мама?...
Сигурен съм, че този текст е ценен за много жени, които си струва да помислят и върху тези аспекти на майчинството и брака.
А защо не и за Вас?

Здравейте,имам постояна нужда да си мия ръцете,след като докосна нещо имам чувство че са мръсни.Корема ми се свива от притеснение ако забравя че съм ги измила.