Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Очакваме и коментар за динамиката брат-сестра, от какво зависи дали ще се обичат.

Тази враждебност най-често може би се корени в отношенията им още от ранна възраст, свързани с ревност, която не е преработена.
По този въпрос съм писал статия за детската ревност: как останки от нея се проявяват в отношенията ни като възрастни и по-долу ще прикача текста на статията и линк към нея...
ОСВЕН ТОВА ОБАЧЕ, ДРУГА БАЗИСНА ПРИЧИНА ЗА ВРАЖДЕБНОСТ Е ТОВА, че двете деца всъщност отразяват враждебността между родителите си. Тоест - родителите са в конфликт, а едното дете /по-често първото/ стои на страната на майката, а другото /по-често второто/ подкрепя бащата...
А ето и статията ми, написана по поръчка на Академия за родители, в която пиша за ревността: нейната дълготрайност, на какво се дължи, с какви свои действия родителите несъзнателно я подклаждат и как могат да я погасят, ако искат....

Детската ревност: От начало до край с Людмил Стефанов
Статия на Академия за родители
  
​​​​​​​Като психолог и психотерапевт, а също и като човек с натрупан жизнен опит, ще ви разкажа една примерна  история за детската ревност, която наистина обхваща живота на човека от начало до край. Примерна, защото представлява комбинация от множество истински истории.
Това може да е историята за две сестри – възрастни жени към 80-те години. По възрастната с четири години вече отключва типично психично заболяване, характерно за напредналата възраст. Живее в измислен свят на фантазии. Влюбена е в мъж, които често се появява по телевизията: това може да е красив и мъжествен актьор, шоумен, политик, телевизионен говорител. Фантазира си, че той също отговаря на чувствата ѝ. Настроена е сантиментално и говори с копнеж за него. Дори вечер понякога подрежда специално масата с вечеря на свещи и очаква избраника на сърцето си.
По-младата ѝ сестра се отнася със съчувствие към нейното заболяване и всячески се стреми да я подкрепи. Ала към нея болната изпитва силно враждебни чувства. Не я допуска до себе си, гони я от жилището си, когато тя реши да я навести, подозира я, че идва да ѝ открадне пенсията или че в кекса, който ѝ е донесла, има отрова. Има към сестра си агресивни изблици и дори посяга да я удари.
Подобни чувства между братя и сестри към края на живота им са много разпространени. На възраст, когато имуществените придобивки все повече губят смисъл, между тях се разгаря ненавист заради малко парче земя или подялбата на някакво незначително наследство. Или дори си развалят отношенията и стават гневни едни към други без никаква видима причина. Често децата им /първи братовчеди/ продължават да се отнасят с най-добри чувства помежду си и се опитват да „вразумят” родителите си, но напразно.
Причините за необяснимата промяна на чувствата между толкова близки хора можем да намерим в най-ранното детство. Когато се ражда по-малкото братче или сестриче, по-големите деца изпитват ревностни чувства. Те просто не искат да приемат новото същество, което заема толкова много време от вниманието на майката. По  един или друг начин те започват да изразяват своята неприязън. Например: „Мамо, искам да викнем щъркела отново да си вземе това бебе!” или: „Не искам бебето да ми пипа играчките и да носи моята шапка!”. Случва се дете на около 2 години, когато види, че бременната му майка подрежда дрешки и принадлежности на очакваното бебе, да ги разхвърля по пода и да ги стъпче. Дори понякога по-големите деца предприемат и по-сериозни действия, за да елиминират натрапника, който им е отнел близостта на майката.
Тези всеизвестни прояви на ревност са обясними и нормални. Разбира се, майките винаги се опитват да променят нагласите на по-голямото дете. Понякога те правят това с думите: ”Какво толкова се притесняваш. Аз ще те обичам и теб. Аз съм майка и на двамата. Просто бебето е малко и има нужда да се грижим повече за него. Когато ти беше бебе и за теб съм се грижила така.”  Психологът Хаим Гинът, автор на световния бестселър „Детето и ние” (София, изд. „Изток Запад”, 2007 г.), коментира тези популярни опити да се повлияе на ревността със следната аналогия: „ Представете си, че вашият съпруг един ден се прибере от работа и ви каже: „Скъпа, аз си намерих и друга жена, с която се виждам понякога. Но ти не се притеснявай. Това няма да се отрази на чувствата ми към теб. Аз продължавам да те обичам, както и преди. Дори теб те уважавам много повече от нея, защото ти си майката на децата ми.” Никоя жена не би приела спокойно тези думи. Не ги приема и детето, когато разбере, че трябва да дели родителската любов с друг, по-малък и по-нуждаещ се от грижа човек.
Като родители е наистина важно да разберем, че враждебността на децата към новородените бебета в семейството е нещо естествено. Дори нещо повече, според Франсоаз Долто /френска психоаналитичка, световно известна с работата си с деца/ трябва повече да се тревожим, ако такава негативна реакция към новороденото напълно отсъства. Защото това е знак за емоционално анулиране, което може да доведе до появата на натрапливи мисли и действия,  откъсване от реалността и бягство във фантазията.
И още нещо – много важно: детето по принцип проявява обичта си, като се идентифицира с обекта на своите чувства /опитва се да прилича на него/. То не може да обича по друг начин, освен показвайки, че желае да е като любимия си човек. В този смисъл ако голямото дете се поддаде на изкушението да обича бебето – един еволюционно по-неразвит образ на самото себе си, това застрашава неговото израстване. До появата на бебето детето е обичало само по-еволюирали от него човешки същества /родители, роднини, възпитатели/ и идентификацията го е развивала. А любовта към едно същество, което принадлежи към един отминал за обичащия стадии на развитие, може да бъде дори вредна за него.
В своята книга „Тълкуване на сънищата” Зигмунд Фройд пише за типичните сънища, отразяващи нашите ревностни чувства към братята и сестрите ни, които носим от детството. Обикновено в сънищата братята и сестрите са представени символично от насекоми, червейчета, мишки, гущерчета, жабчета… С една дума - малки неприятни животинчета, които ние в съня си смачкваме или преследваме. Някои от тези сънища са съвсем очевидни с посланията си. Например: „Човекът сънува, че отива към една поляна, където играят и тичат малки деца. Сред тези деца той разпознава братята и сестрите си. Когато се приближава към тях, те изведнъж се превръщат в малки ангелчета, птички и пеперуди и излитат. И той остава сам на поляната”. Сънят отразява инфантилното /детско/ желание на сънуващия братята и сестрите му „да се превърнат в малки ангелчета и да отидат на небето”. Сънища, които при тълкуването им се оказват свързани с ревностни чувства от детството, ни съпътстват през целия  живот. Те биват предизвиквани от множество житейски ситуации, които наподобяват детската борба за повече място в сърцето на родителя. Например – съперничество с колегите в службата за уважението и благоволението на шефа. Изобщо – всякакви случаи,  в които може да се почувстваме отхвърлени и пренебрегнати за сметка на някой друг.

Как родителят с поведението си засилва ревността?

Когато са свидетели на враждебност на децата едно спрямо друго, родителите често реагират остро и негативно. „Как може да говориш така? Та той ти е брат и трябва да се държиш добре с него. Брат ти е най-близкия ти човек?”.  Могат да прозвучат и недвусмислени заплахи: „Ако продължаваш да се държиш така със сестра си, няма да те обичам! /или няма да ти говоря/”. В някои семейства се стига и до физическа саморазправа. Детето си взема поука от тези родителски реакции и започва да крие чувствата си. Дори може да започне да ги замаскира, като проявява лицемерно прекалена обич и загриженост към по-малкото си братче или сестриче. Родителите на такива деца обикновено се радват и изпитват гордост от тяхното поведение и взаимна привързаност. От това обаче ревността не намалява, а само се трансформира. Тя чака удобен момент да се прояви. Точно такъв вид потиснати чувства действат и по-нататък в зрелия живот на човека.
Има родители , които най-често стоварват отговорността за всичко на по-голямото дете по принципа – който е по-голям, той е виновен. Други пък се опитват да открият виновника и активно да разрешат възникналия конфликт. На практика се оказва, че и двата варианта са погрешни. В първия случай имаме очевидна несправедливост. Във втория случай, осъществявайки разследването, родителят насърчава децата си да се клеветят взаимно. Тези опити на родителя да се намесва като арбитър в детските конфликти напрягат отношенията между децата. Това не означава, че можем да ги гледаме с безразличие как се нараняват. Можем да прекъснем свадата, но след това да насърчим децата сами да се разберат. Така до децата достига родителското ни послание, че ако сме им гневни за нещо, то е, защото не могат да се разберат и да намерят компромис в конфликтите си.  Добро въздействие има даването на общи задачи, които насърчават взаимопомощта. И още нещо важно – не е добре да наказваме едното дете в присъствието на другото. Това няма да доведе до нищо добро, а само ще засили враждебността, интригантството и търсенето на мъст.
Едни от най-важните правила във възпитаването на децата, които служат и като превенция за развитието на ревността, са да не сравняваме децата помежду им и да не им лепим етикети. Сравняване имаме, ако родителят казва на едната си дъщеря, с цел да я успокои: „Ти не се притеснявай, че момчетата не те канят на срещи като сестра ти. И на това ще му дойде времето. Важното е, че ти си много умна, интелигентна. Това повече се цени в живота.” Това изказване  разгаря съперничеството между сестрите. В случая е необходимо само да се изрази съчувствие и подкрепа на страдащата дъщеря, без да се споменават успехите на  сестра ѝ по терените на любовта.
Понякога родителят, сравнявайки децата, може да каже: „Виж се само как се храниш. Целия се омаза. Сестра ти е три години по-малка от теб, а е толкова чиста и спретната.” Чувайки това, детето започва да ненавижда както сестра си, така и самата идея да се поддържа чисто. От друга страна малката сестра може да започне да развива арогантност към брат си. Вместо да търси от него подкрепа при съвместните игри с други деца, тя може да се преживява като негов ментор.
Или пък родителите лепят на децата етикети. Наричат едното дете „инат, твърдоглав, упорит”, а другото – „малко ангелче”. Освен че така нарушават връзката между братята и сестрите, родителите сякаш програмират децата и ги затварят в рамки, от които те трудно ще излизат през целия си живот. В този случай първото дете може да остане с усещането, че неговата житейска роля е винаги да се отстоява с агресия, да не отстъпва и да не се съобразява с другите. Това е опасна програма, която може да накърни социалните му контакти, да доведе до разрушаване на семейството му и да го държи в изолация. От друга страна, „милото ангелче на мама” може да реши дълбоко в себе си, че трябва с всички да бъде добричко. Дори самата мисъл да се противопостави по-твърдо на някого става страшна, защото се преживява като опасност от загуба на родителската любов.

Как да ограничим влиянието на ревността?

Както вече казахме, появата на братче или сестриче винаги всява смут в душата на детето. То започва да изразява негативните си чувства. Това води до упреци от страна на родителите, че поведението му е егоистично, грозно и неприятно за възрастните. Чрез тези толкова разпространени упреци родителите на практика отхвърлят детето и го оставят да се справя само с чувствата си. Оставено само, с времето то постепенно преминава през всички познати ни симптоми: капризи, възвръщане на нощните /а понякога и дневните/ напикавания, загуба на апетит, апатия. След като премине през всичко това, голямото дете привидно губи интерес към съперничеството с по-малкото и въобще не го споменава, за да не му се карат. Но дълбоко в себе си човек продължава да държи тези чувства непреработени. Те продължават да действат и по-нататък в живота му и в зряла възраст го правят обидчив и чувствителен. А както видяхме в началото на тази статия, потиснатите чувства към братята и сестрите от детството понякога избуяват в силна взаимна неприязън в старостта.
Единствения добър начин да се преодолеят негативните чувства и ревността е да им се даде пространство те да бъдат изразени. Ако детето се оплаква: „Откакто се роди брат ми, вече никой не ми обръща внимание”, е добре да го прегърнем и да му кажем: „Разбирам как се чувстваш. Сигурно не ти е лесно.” А не да се опитваме да го убедим, че чувствата му са неуместни и неприемливи. Ако и ние сме първородни в нашето родителско семейство, добре е да кажем и нещо като: "Напълно те разбирам! И аз се чувствах така, когато се роди вуйчо ти. Исках да го върнат обратно в болницата."
Тук ще приведа и един пример за виртуозно отработване на случая с малкия Робер, който има агресивни прояви на ревност към новороденото бебе. Случаят е от  практиката на Франсоаз Долто. При работата си тя дава толкова оригинални напътствия на майката, че успява буквално да я превърне в терапевт в семейството.
Робер е на две години и от три месеца проявява силна агресия към новородения си брат Пиеро. Проблемът му се засилва от острите и негативни реакции на цялото обкръжение: „Как може да се отнасяш така с брат си! Ти си лош! Грозно е да ревнуваш. Така натъжаваш мама.” Включен е и целият възможен арсенал от наказания и лишения. Майката се опитва да убеди Робер, че Пиеро е добричък и миличък. Същевременно избягва да гушка бебето пред него. Полага необходимите грижи за него сякаш „зад гърба” на Робер, защото в противен случай предизвиква гневните му реакции /чупене на предмети, ритане на майката, удряне на бебето, опит да го удави във ваната и дори да му бръкне в очите с ножица/. Макар че е бил преждевременно развито дете, Робер се променя драстично.  Забравя всичко, което е бил научил преди раждането на брат си, пишка и ака в гащите, станал е блед и потиснат, губи апетит, говори тихо и неуверено.
Следвайки напътствията на Франсоаз Долто, майката престава да осъжда гнева на Робер, като вместо това започва да го легитимира и да му дава глас. Когато Робер проявява агресия към вещите на брат си, майката казва: „Ах, този Пиеро! Вещите му се мотаят навсякъде!”. Ако хората се радват на бебето и му правят комплименти, тя реагира: „Пак този Пиеро! Все на него се възхищават. А той само спи, плаче, яде и си цапа пелените. Глупави хора! Какво толкова намират в едно бебе.” Когато Робер избухне за нещо или реагира негативно, тя не го осъжда за лошотията, а казва на висок глас: „Горкият Робер, какво се чудя! Откакто Пиеро се роди, живота ни се обърна наопаки. Как няма да е изнервен!”
Съществен акцент от новото поведение на майката е, че вече не се крие от Робер, когато се грижи за бебето. Тоест - тя престава да се държи като виновна!!! Но същевременно – и това е много важен елемент от терапията – тя му говори с нежен тон, но пренебрежително. Например, когато го кърми или го гали, казва: „Колко са глупави майките да харесват такива малки нехранимайковци като Пиеро. Та той е просто едно вързопче, което не представлява нищо интересно.” /тук Робер разбира думите на майка си и я чувства като съюзник, а Пиеро чува нежната ѝ интонация и се радва и усмихва/
Макар и с недоумение, майката се съгласява да въведе тези промени в поведението си. Като добавка тя оставя някъде в къщата една 40-сантиметрова кукла под формата на бебе. Това е обект, върху който Робер може да прави пренос и да изкарва върху него гнева си.
Резултатите надхвърлят очакванията. При тази промяна Робер в началото изпада в недоумение. След няколко дни поведението към брат му става напълно неутрално. И съвсем скоро дори започва да оспорва думите на майка си, когато тя се изказва пренебрежително за бебето: „Не, не е вярно, че за нищо не го бива. Много е сладък.” По съвет на Долто, когато чува такива изказвания,  майката не прекалява, а просто казва: „Наистина ли мислиш така? Е, ти си му батко.”
Логиката на тази терапия е следната: щом негативните чувства са налице, ние не можем да им се противопоставим. Добре е да ги легитимираме и да им помогнем да бъдат изразени. Така от едно дете, което е застрашено от хоспитализиране заради гневните си изблици на ревност, Робер се превръща в дете, което се радва на брат си.

Здравейте!
И - моите съболезнования!!!
Да! Разбира се, че е нормално да носите още следи от това. Това е типично травматично преживяване,  а травмите имат свойството да ни фиксират вниманието към себе си и отново и отново да  превземат вътрешния ни свят във всяка ситуация, която, макар и малко, наподобява травматичната.
Сигурно знаете, че в психотерапията много често се работи с травми, които са свързани със събития от детството на човека. Когато човек попадне в ситуация, напомняща му травмата, той изведнъж се превръща в онова малко безпомощно дете на 4-5 години, което е бил тогава...
При вас, разбира се, нещата са по-различни. Първо, вие много добре си спомняте ситуацията и тя е част от вашия съзнателен свят. А това е много по-благоприятно, отколкото са ситуациите от ранна детска възраст, оставащи често в полето на  несъзнаваното и скрити от паметта...
НО ИМА И НЕЩО ДРУГО, което е утежняващо обстоятелство. Ние, възрастните, в подобна ситуация се чувстваме виновни за смъртта на близкия ни човек. Имам предвид това, че сте били там, когато чичо ви е предприел фаталното действие. И вие няма как да не се чувствате виновна за това, че не сте го предотвратили.
Тук ще ви дам друга гледна точка за вината. Можехте ли вие реално да предотвратите самоубийството? Разбира се, че не. Вие нито сте го предизвикали, нито имахте властта да го предотвратите.
Но чувството за вина ни кара в подобни случаи да се държим така, сякаш сме можели да сторим нещо.
Тоест - обърнете внимание - в чувството за вина има нещо надменно. В него не сме смирени, а се чувстваме така, сякаш нещата зависят от нас. Сякаш сме всесилни и поставяме себе си на мястото на Бог, на Съдбата и други такива висши сили. НО ние не сме нито богове, нито сме пръста на съдбата, а сме си най-обикновени смъртни същества, които дълбоко в себе си копнеят да имат такава власт, че да контролират живота и смъртта.
Само че ние нямаме такава власт!
Ала чувството за вина по един парадоксален и мъчителен начин ни подарява усещането, че животът и смъртта са в нашите ръце и зависят от нас... Пак ви казвам: колкото и да е ни е мъчно, това не е вярно...
Така че дишайте спокойно.
Давам ви и едно терапевтично изречение: когато си мислите за чичо си, в ума си му кажете следното:
"Мили чичо, аз уважавам начина, по който ти живя и по който реши да приключиш живота си!"
Това наистина е лечебно изречение за вас.
Желая ви сила и мъдрост!

Да, тук сте много прав, когато нещо тежко се случва в живота ми, мисля много повече за тази случка.
Мисля, че вината съм я изпъдила от ума си, поне се надявам. Определено в началото изпитвах много вина, защото преди да скочи от терасата, аз го пращах да просне едни килими, които бях изпрала. После минах покрай терасата, не се виждаше нищо, но чувах, че е там и шумолене, някак ме хвана страх, не знам защо, не съм мислила, че може да скочи, но изпитах страх (с мен той никога не се е държал заплашително, за да ме е страх от него) и бързо се върнах в другата стая. На другия ден, като излезнах на тази тераса, видях вестник на земята до парапета, явно този вестник съм чувала, като стъпва върху него и може би тогава се е качвал на парапета.  И до ден днешен ме е страх от тази тераса и не излизам на нея.
Когато изпитвах вина си повтарях, че ако не се е случвало в този ден, когато аз съм там, щеше да се случи в друг ден и е неизбежно да се промени нещо, той си го е бил решил. Успокоявам се, че не го е намерила болната ми баба, нямаше да преживее да  види синът си така, тя разбра, че нещо се случва чак когато дойде линейка и я изгоних да влезе в къщата "за да спре котлона" уж, на момента не знаех какво да ѝ кажа и казах, че  сигурно е прекарал инсулт.
Имала съм ситуации, когато изпадам в паника, защото дядо ми се е затворил  в една стая с тераса и вратата беше заяла, мислех че и той се е хвърлил през терасата. А той даже не беше в стаята, беше излязъл без да видя. Отворих вратата насилствено и отидох да погледна през терасата. Направо луда работа, сега като се сещам ми изглежда дори откачено.
По времето когато се случи това правехме процедури заради безплодие. Това ме накара да спрем за някакъв период, защото мисля че при такива процедури трябва да съм стабилна психически. Понеже на горе бяхте писали за сънищата, сега ме подсеща за един сън, докато бях бременна. Сънят беше много ужасяващ, чичо ми беше като обладан от нещо, все едно е дявол, може би заради болестта му така ми е дошло, но в съня ми и момчето ми беше такова и той искаше да го вземе. Беше ужасен и страшен кошмар.
Вече имам близнаци, които в събота стават на годинка
Благодаря за коментара ви, беше ми много полезен!

Благодаря Ви за отговора!
Мислих дълго… прав сте много за този триъгълник, ние и двамата въртим тези етапи. Аз доста често съм в ролята на Жертвата като цяло. Може да не си личи от поста, но си го знам. Толкова време исках майка ми да бъде Спасител, но тя отказва категорично.
Той беше дълго време Спасител. Събраха ни взаимни травми. Аз съм тази, която все има нужда, която дърпа за себе си енергия, той дава дава и….избухва сериозно и всичко се върти.

Работила съм за мои си травми с метода на тес, пренареждане на матрицата (с терапевт). Изговорила съм много.
Можете ли да ми препоръчате семейни констелации за мен за град Варна?
Благодаря!

Здравейте. Искам да попитам дали според Вас е нормално 2 годишно дете (което още не говори и не може да каже какво иска) да ме удря, когато не получи нещо или да ме рита? Също така когато си тръгваме от някъде и е много трудно, вече става неудържим и аз не мога да се справя с него?

Здравейте, г-н Стефанов,

Знам, че много пъти сте пъти сте казвали, че всеки човек дълбоко в душата си обича родителите си, за това един вид, аз така разбирам съветите Ви поне - най-добре да е не отричаме тази любов и колкото и да сме им гневни на родителите си, да си повтаряме, че ги обичаме и уважаваме. Същвеременно казвате, че ако родителите все пак се държат грубо и без любов към нас (детето си), най-доброто е да стоим на здравословна дистанция, от която можем все пак да ги уважаваме. Понеже прочетох коментара Ви за сияещия човек, който обича майка си, питам се има ли шанс човек, който през повечето време е бил гневен на майка си заради нейно лошо отношение, има ли шанс този човек някога в живота си така да засияе и да привлича хората? Мисля, че е ясно, че говоря за себе си, а не по принцип.
 Бих могла да разбера в известна степен поведението й и да я уважавам от дистанция, но да я обичам нежно и да й се възхищавам едва ли бих могла. Гневна съм й, защото винаги е заемала позиция срещу мен. Няма да изпадам в подробности, в общи линии поведението й е такова все едно би искала аз да не успея в нито едно нещо, с което се захващам - образование, спорт, хоби като пеене, рисуване, например, връзки с мъже. Най-интересното за мен е, че поведението й е облечено в аргументите на "здравия разум" - винаги е казвала, че тя просто е реалист, разумен човек и за това ми казва реалните неща, които според нея обикновено се изразяват в това, че аз не се справям добре, няма да успея или обстоятелствата не са в моя ползва, този мъж изглежда, че не ме харесва и т.н. Просто това са фактите и аз като зрял човек трябвало да ги приема. Естествено, за някои неща е била права, за повечето -не. Например обикновено ме съветваше да съм по-дръпната и студена към мъжете, да се опитам да предизвиквам ревност, за да съм някак по-недостъпна и желана. След като го пробвах няколко пъти установих, че няма добър ефект, т.е. мъжът се чувства обиден и това е едно от нещата, които започна да ме кара да мисля, че тя не ми мисли доброто. През годините ми е изглеждало  като да не съм й симпатична, за това просто говори нещата, които би искала да станат, т.е. аз да не успея в различните си начинания. Та, благодарение на това аз съм гневна на нея и по принцип лесно се изнервям, определено не съм от сияещите хора, студена съм, и както се досещате хората много-много не искат да общуват с мен и нямам приятели. Имам познати, имам съпруг и дете, но не съм от онези сърдечни хора, които целия квартал/град/клас/предприятие се радва да ги види.
В синхрон с описаното поведение, майка ми се държеше с мен и брат ми точно както сте описали, че не е добре да се говори при ревност. Аз съм по-голямата, за това аз винаги трябваше да му отстъпвам. Винаги е поставяла него на първо място, купуваше му каквото иска, а не мен казваше, че нямаме пари и не трябва да харчим за глупости.И винаги ни е сравнявала, като описваше пред нас кой в какво се справя по-добре, като разбира се не е пропускала и да ме засрами, че въпреки, че той е по-малък се справя по-добре в някои неща.
Както се досещате отношенията ми с брат ми ги няма никакви. Все едно сме познати. Не мисля, че съм привързана към него и нямам потребност да го виждам и да общуваме. На 30+ г. сме, а майка ми на 60+. Има ли според Вас шанс нашите отношения да се оправят, но не в смисъл просто да не се караме, защото ние и сега не се караме, а да се обичаме истински и да сме близки? Знам, че звучи малко като в сферта на ясновидството, но моля за съвет от гледна точка на Вашия професионален опит.Благодаря предварително.

Здравейте, г-н Стефанов!
Синът ми, който е на 7 години, си играе с едно дете на неговата възраст. Това дете обаче търси сина ми само, когато няма други деца, с които да си играе. Днес, докато бяхме навън, въпросното дете беше навън с друг негов приятел. Синът ми го поздрави, пита го какво прави, но той се направи, че не го чува и вижда. После започнаха да си играят, но накрая се скараха, това дете започна да рита и удря сина ми. Направих му забележка, казах и на майка му. Това както и да е. Ясно ми е, че са деца и стават такива неща. Неприятно ми е, че синът ми смята това дете за свой приятел, а според мен въпросното дете то използва. Макар че ми е и странно как дете на тази възраст може да го прави съзнателно. Какво мога да направя, как да обясня на сина ми, че приятелите не се държат така, не игнорират приятелите си, когато са с други? Или може би аз прекалявам, като гледам от позицията на възрастен и като става въпрос за моето дете?

Здравейте!
Детето ви е във възрастта на кризата на детския негатизизъм. На тази възраст децата на всичко са склонни да казват НЕ!, да се гневят, да се тръшкат по земята....
Но ако и не говори и трудно изразява желанията си, детето още повече се напряга. Защото трудното изразяване говори за това, че детето още не е съвсем излязло и от предишната криза: кризата на автономната реч, свързана с това, че родителите не го разбират.
Имайте предвид, че кризите са най-нормалното нещо при детското развитие, когато детето преминава от един етап в друг.
Обикновено кризата не негативизма преминава за около 3-5 месеца.
Пускам ви и един линк към Академия за родители, където аз и съпругата ми Мариела Михайлова-Стефанова /също психолог и психотерапевт/ говорим за всички характерни кризи от раждането до 7 години.
Дали сме и практически предложения за справяния с кризисното поведение на децата.

https://www.youtube.com/watch?v=ZS7d9QBS8Zw&ab_channel=%D0%90%D0 … D0%B5%D0%BB%D0%B8

Здравейте!
Аз не съм лекар, а психолог и от лекарствена терапия не разбирам.
Но мога накратко да коментирам темата за подкрепящото поведение на родители и близки, когато детето е в подобно състояние.
Защото основното правило в подобна ситуация е да не притискаме детето, а да го подкрепяме.
За целта ще цитирам и следвам писмото ви:
-  Пишете, че: "в къщи атмосферата е меко казано ужасна. Вечерите ни преминават в критики , философстване за смисъла на живота и безспирно дразнене." - ТОВА Е НАТИСК. Подкрепящо е просто да се храните и да не философствате, а да си говорите за това, кой какво е преживял през деня. ЗАЩОТО в това философстване основно място заема фактът, че вие със съпруга си дълбоко в себе си се самообвинявате и обвинявате взаимно за състоянието на детето. Така че тези философствания товарят сина ви, защото той започва все повече и повече да се чувства виновен за вашето състояние и напрежението във вашите съпружески отношения!!!!
- Пишете, че: " Ходим само при един лекар и минахме през: смесено разстройство на емоциите и настроението, восокоспектърен аутизъм, шизоафективно разстройство и последно биполярно разстройство." Опитайте и с друг лекар, но е важно да поработите и с психотерапевт, за да имате идея как да се държите, а не и вие да се психирате, вместо да помагате на сина си да излиза от психичното си състояние.
пишете, че: 1/ След като се роди, се оказа, че не му достига кислород и беше две денонощия в кувьоз ; - попадането в кувьоз след раждането може да е много травмиращо и е добре да поработите с това терапевтично. То е травмиращо и за детето, но и за вас, майките, поради което майката може да има нужда самата тя от подкрепа в този период, а не да стане подкрепяща фигура за детето.
2/ Пишете, че: " На няколко месеца започна да си смуче палеца, което продължи до 11-12 год. възраст./може и по-докъсно/.  Това беше неговото средство за успокояване." ПО ВЪПРОСА ЗА смученето на палеца. Това най-лесно се терапевтира с техниката за парадоксалното намерение /при нея симптомът се предписва/. Тази техника е създадена от Виктор Франкъл и изглежда така: вместо да правят забележка на детето, че си смуче палеца, родителите му предлагат да настрои таймера на смартфона си да му сигнализира на всеки кръгъл час. Когато чуе сигнала, детето е необходимо да си смуче палеца за около минута... Чрез тази техника този навик може да отпадне за две до три седмици, казвам го за всички родители с подобен проблем. Защото сега е ваканция и  могат да използват това време...
- Пишете, че синът ви МРАЗЕЛ ТИХОТО ГОВОРЕНЕ. След като чул мъж в автобуса да говори тихо. ВЪПРОСЪТ Е, кой важен за него човек от семейството говори някак тихо, приглушено или неясно??? Тоест - от кого ВСЪЩНОСТ се плаши детето?
- Пишете, че: "На 11 години отиде на скаутски лагер. Наложи се да го приберем на следващия ден, не можа да свикне с групата и плачеше." ТОВА Е ТИПИЧНО ПРИТИСКАЩО ПОВЕДЕНИЕ!!! Детето е притеснително, неадаптивно и затворено, а го пращате на скаутски лагер, очевидно, за да се социализира. В такава ситуация детето получава послание от родителите си: "Не те харесваме такъв!!!", което го напряга и товари още повече, а не му помага да стане по-адаптивно. Това не е подкрепящо, а натоварващо поведение. Подкрепящо би било да пратите детето на такъв лагер, ако то проявява лидерски наклонности или е много устойчиво, но няма социален опит. За вашето дете е натоварващо...
Пишете, че: "7/ Когато е с връстници, винаги държи да не ни виждат, сякаш се срамува от нас, крие се."... Това най-вероятно означава, че сте твърде втренчени в него, твърде обсебени и обсебващи и децата му се подиграват.
Пишете, че: "9/ Не проявява съчувствие - когато ме види разстроена, просто се прибира в стаята си." НА ВАШЕТО ДЕТЕ МУ Е ТРУДНО да се справи със себе си и със собствените си чувства. НО НЯМА ДЕТЕ НА СВЕТА, което да е способно да помогне на майка си да се справя с нейните чувства. В такива ситуации всички деца се объркват, чувстват се виновни, искат да избягат... Тоест - това, което прави и вашето дете. То не е по-голямо от вас, за да може за ви обгрижи емоционално....
- Пишете, че: 10/ Когато се запознава с нови хора е притеснен, но го прикрива с добри обноски и широка усмивка." Това е естествено и за деца, и за възрастни. Вероятно и вие го правите...
- Пишете, че: "11/ Държи странно химикала, приборите за хранене, плува по негов си начин, огъва си ръцете по необичаен начин, непохватен е. Като говори, пристъпва от крак на крак.Не изслушва събеседника си,нетърпелив е. Когато сме в магазин, обикаля безцелно и бърза да излезем." Не му правете забележки за това, а го питайте: "Ако ти е напрегнато, може да излезеш за малко и да ме почакаш отвън". Това е подкрепящо... Иначе синът ви си казва: "Мама не ме харесва. Иска да не съм такъв."
- Пишете, че:  "12/ Няма приятели, опитва се да завързва контакти и често сменя компаниите, но остава разочарован. Не умее да преценява хората. Проявява наивност." Същият коментар. Казвате му: "Ако не ти харесват тези момчета и ли момичета, не е нужно да ходиш там... Това е подкрепящо.
- Пишете, че: "13/ Има страх да не се изложи извън къщи, много държи на мнението на останалите."
ТУК ЩЕ ВИ НАПИША ЕДНО УНИВЕРСАЛНО ПРАВИЛО:
НЕ Е ПОДКРЕПЯЩО ДА ДАВЕТЕ НА ДЕТЕТО СЪВЕТ /например - не се притеснявай, че ще се изложиш/
ПОДКРЕПЯЩО Е ДА МУ ЗАДАВАТЕ УТОЧНЯВАЩИ ВЪПРОСИ: /например: „От кого най-много се притесняваш? А той/тя подигравал/а ли ти се е някога? За какво ти се е подигравал/а?“ и т.н./ След което му казвате: "Да, сега те разбирам". А НЕ МУ КАЗВАТЕ: "Хич да не ти пука от този! Той не може да ти стъпи на малкия пръст." Тоест - показвате разбиране, а не се натрапвате със съвети.
- Пишете, че: 14/ "Минава за странен. Разграничава нещата като „добри“ и „лоши“. Когато отива някъде, върви плътно вляво до блока." ТОВА Е ПРОЯВА НА НЕГОВАТА ТРЕВОЖНОСТ. НАЙ-ВЕРОЯТНО ИМА НУЖДА НЕЩО ДА ГО ЗАЩИТАВА ОТ ЕДНАТА СТРАНА, А ТОЙ ДА СИ ДЪРЖИ ПОД ОКО ДРУГАТА.Кажете му нещо от сорта: "Питам се, ако аз застана между теб и блока, дали ще се чувстваш добре?" Тоест - проявете желание да го разберете, а не го съветвайте.
Пишете, че: "Всичко изброено по- горе за мен говори за проява на вид аутизъм, без да имам претенции за специалист в областта на психиатрията." НЕ МУ ПИШЕТЕ ДИАГНОЗИ, А МУ ЗАДАВАЙТЕ ВЪПРОСИ, ЗА ДА СЕ ЧУВСТВА РАЗБРАН.
Но откъде идва склонността на родителя да приписва диагнози на детето си? Замисляли ли сте се по този въпрос?
Родителят пише диагнози на детето си, защото се чувства виновен за неговото състояние. И като прочете в гугъл, че това е аутизъм или ОКР, това му помага да снеме част от чувството си за вина.
Така че е добре да работите с професионалист и за състоянието на сина си и за вашето състояние, чувство за вина, отношения с бащата и изобщо - семейната система.
Бъдете здрави!

Това е основното, на което тлябва да бъдат обучени хората, които възнамеряват да осиновяват деца.
Тук ви пускам един линк към беседа по въпроса, където подробно изяднявам тази тема.
https://www.youtube.com/watch?v=L1DRwZFH2BY&ab_channel=%D0%90%D0 … D0%B5%D0%BB%D0%B8

Здравейте,
Искам да попитам как да преодолеем емоционалната зависимост към някого? Когато един човек си тръгне от живота ни, но не сме зависими от него материално например, а емоционално и се чувстваме сякаш света свършва. Откакто вече не прекарваме цялото си време заедно, не контактуваме по никакъв начин, усещам как нямам никакво настроение, никакво желание да върша каквото и да било, а минаха няколко месеца.

Благодаря!

Здравейте, г-н Стефанов. Много ми е трудно да бъда енергийно налична в живота си. Може ли да се разбере чрез семейна констелация или по друг начин защо това е така?
Винаги съм имала чувството, че не съм искала да се раждам, а някой ме е накарал насила, пък след това към мен има един куп изисквания и това го усещам като някаква несправедливост. Трудно ми е да се съсредоточавам в различни дейности, например свързани с много писане и с данни като имена и цифри. Често правя технически грешки. Трудно ми е да шофирам повече от 20 мин. Усещам, че в един момент все едно съзнанието ми се изпарява и не съм тук. И ако до тук нещата не изглеждат толкова странни, а приличат просто на, да кажем, не толкова интелигентен мозък, искам да подчертая, че ми е изключително трудно да бъда с хора, което вече ми се струва по-необичайно и проблемно. Нямам приятели. Не знам как хората се сприятеляват. Понеже отношенията в семейството ми не бяха добри, от както се помня, мислех че хората не искат да имат семейство, ами просто искат да правят секс без ангажименти, за това като се съберат и заживеят заедно, стават толкова гневни. Впоследствие разбрах, че това не е нещо общоприето, а аз си мислех, че това е дълбокото желание на повечето хора и защо да се преструваме и да спазваме някакъв измислен морал. Една част от мен винаго е  е мислела, че за една жена да се омъжи и да роди е много голямо "прецакване", колкото и грозно да звучи. Че е свързано само с тежка работа по обгрижването на децата и дома, че не остава никакво време за себе си, че с теб се отнасят като с прислужница, която няма никакви права, а само задължения. Това е една част, а другата част разбира, че човек, който е изпълнен с енергия и любов и има какво даде, се радва да има семейство и да го обгрижва - и аз имам семейство, имам прекрасен съпруг и малка дъщеря. И тук идва драмата, просто ми е трудно да бъда с тях. Изморявам се от присъствието на хора. Не знам какво да говоря. В смисъл - ако има нещо за вършене, някакъв ангажимент, ако съм научила нещо ново и интересно, мога да го кажа, естествено. Но никога не ми се получава забавен и непринуден разговор, така че някой да му е приятно, весело и да търси компанията ми. Надявам се, че се разбира какво искам да кажа. Естествено, дъщеря ми ме обича и иска да е постоянно с мен. Мъжа ми също иска да е с мен, а мен това ме изморява. Една част от мен не вижда смисъла в процеса по създаване на семейство, изграждане на дом, възпитание на деца...Имам чувството, че трябва да свърша нещо много по-важно на глобално ниво, което изпускам, докато се занимавам с битовизми.
Може ли семейните констелации да помогнат, как мислите?  Как да разбера къде отива съзнанието ми, за да не е тук, в истинския живот? По стечение на обстоятелствата баща ми заживя в западнало село, където не се среща с никакви хора, няма транспорт, няма магазини и винаги когато пътувам някъде, се сещам за това и го съжалявам, че е като в затвор. Но така отсъстваща се чувствах и много преди това, като бях дете, когато живеехме всички заедно. Имате ли някакви идеи какво би могло да помогне за да присъствам адекватно в живота си? Благодаря.

Здравейте, г-н Стефанов!
Намерих темата във връзка с мой въпрос за детската ревност и прочетох това, което сте писали по -горе. Беше ми много интересно, особено примера с майката, която е почнала да легитимира негативните емоции на братчето. Все пак искам да задам въпросът си, защото всеки случай е частен, не мога да преценя и при нас ли е нормално това
Става въпрос, че аз съм бременна,като имам син на 2;8г. Той говори изключително много, почти не млъква, нон стоп пита нещо, много е любознателен. Това хубавото...но отскоро започна да прави негативни коментари за бебето. Държа да отбележа,че никой нищо не коментира , не купуваме нищо за бебето, нито говорим какво ще бъде.... Той просто знае, че е в корема ми , това е. Никой не обсъжда темата,камо ли пред него, затова не знам от къде идва тази ревност. Идва и ме пита на лого е това братче вътре, казвам твоето, и междудругото то много те обича, иска да си играете... И той ми отвръща, че щял да му хвърли един бой даже не знам от къде е чул тази фраза. Казва, че ще го плаши и няма да му дава да спи. Като питам " и това хубаво ли е, да го плашиш?" "Да" " Защо?" " Защото съм лош"... И говори с някаква гордост, че е лош и див.
Може ли съвет как да му говорим за бебето, за да не е настроен така тормозчийски? Също така как да му обясня , че е лошо да си лош? Той разбира и говори почти като голям човек, напълно осъзнато прави щуротии понякога и се хвали, че е лош. Благодаря ви!

Здравейте, д-р Стефанов. Прочетох този пост, както и много други Ваши, защото следя темата.

Имам огромен проблем с брат си и не виждам изход. Аз съм на 30, той на 39. От едни и същи майка и баща сме. Като прочетох поста Ви по темата, останах с впечатление, че родителите ни много пъти са допускали грешки. С брат ми не сме имали силна връзка. Той напусна родния дом, когато бях на 11, а той на 20. Учи висше на друго място, после работи там и кръгло 10 години го нямаше. Вече бях на 20-21, когато той си дойде обратно вкъщи. Аз пък тогава се изнесох. И се оказва, че ние заедно сме живели откакто съм се родила, докато не навърших 11.
Естествено, че с таква голяма разлика интересите ни са били различни. Не сме правили почти нищо заедно.

В много моменти съм се чувствала пренебрегната, защото моите успехи са били анулирани. Винаги са ме сравнявали с него, но не с него на моите години, а с него сега. Тоест.. аз влизам в елитна гимназия, но това е нищо, защото той е влязъл в университет. Израснах сякаш по междудругото.. много ми е било тежко, че моите успехи не са забелязвани. Изучих се в добро училище, имах добри оценки, нашите не ми плащаха уроци и нямах странични занимания, които родителите ми да организират като курсове, спорт и тн.

В крайна сметка на 20 си хванах пътя и излязох от родния дом, без да поискам никаква помощ или издръжка от родителите си. Борих се, изучих се, работя и имам свое семейство.
В родното ми семейство нещата се влошаваха. Майка ми и баща ми се караха вечно, но с годините нещата ескалираха, баща ми преби майка ми и се разведоха. Когато се случи побоя, опитах да говоря с баща си, но беше обезумял, нагруби ме, скарахме се и си тръгнах. После се погрижих за майка си и брат ми остана на страната на баща ни.

Баща ни почина малко след развода. Оказа се, че брат ми е получил за награда един апартамент. Много ме ядоса това, защото аз защитих майка си, не за да получавам апартаменти и къщи, а защото майка ми остана сама на улицата, понеже тя няма имущество.

Сега брат м пи е изключително озлобен към мен. Иска да ме съсипе, постоянно говори по мой адрес на майка ми как ще ме изсели от България, как ще ми навреди. Наследихме имущество, аз също имам дялове, той е направо озверял и иска всичко за себе си. Аз го блокирах, защото се чувствам предадена как не мисли за мен и иска единствено да лапне някакви апартаменти и къщи.

Баща ни почина преди година. Беше си загубил акъла явно, толкова глупости свърши, да нагруби майка ми, да я пребие.. накрая е шепа пепел. Не съм чула някой да си носи къщите на оня свят.. не разбирам какво толкова иска и защо е тая злоба.
Винаги е бил по-подкрепян. Купуваха му коли, какво ли не.. а на мен не са. Сама се оправям от 20 годишна, а той беше на 30, когато получи поредната кола. И това явно не стига... Защо има такава злоба?

Мисля, че и родителите ни са допускали някои грешки, защото знам, че баща ми е настройвал брат ми още преди да се разведе с майка ми, когато не сме били в чак толкова лоши отношения. Постоянно ме е сравнявал с него и му е казвал колко добър професионалист съм и как изкаравам добри пари. А пред мен баща ми един път не призна успехите ми... Всичко това е ужасно, семейството се съсипа..

Имам чувството, че с брат ми сме били задружни само, когато той си беше взел домашен любимец. На 30 се прибра да живее с нашите и макар аз да не живеех вече там,  обожавах кучето. Беше ми като племенник, гледала съм го, грижела съм се за него, лекувала съм го. Като почина си изревах очите, плащах лекари и лекарства, но не успяхме да го спасим. Сякаш това куче държеше семейството заедно. Майка ми и баща ми като внуче го гледаха, единия готви, другия го разхожда... след като почина животинката... тотален разпад.