Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, д-р Стефанов.

Искам да попитам нормално ли е мъжът ми да ме държи отговорна за личните си житейски неуспехи? Имам предвид, нормално ли е ако не е успял да получи определено образование, да гради кариера, заради свои собствени разбирания, пороци и т. н., да ме държи отговорна, че не съм го мотивирала и подтиквала да се развива?
Също така, ако въпросният човек твърди, че е в депресия и не иска нищо да прави, в буквалния смисъл, как се процедира?

Заведете го при логопед

Здравейте, г-н Стефанов. Имам деца близнаци, малки на година и два месеца, имат проблем с храненето, за това ходим при логопед - терапевт по хранене, изключени са преди това всякакви медицински проблеми.  Вчера логопедката ми каза, че трябва да ги деля, всячески да се опитвам да ги разделям, да играят отделно, след това да са в отделни групи в детската градина и училище, за да се изградят отделни личности. Запознат ли сте с тези методи и моля ако може да ми дадете малко повече информация за тях или просто да изкажете вашете мнение по въпроса за разделянето!

Здравейте!
Моето разбиране е, че родителите на първо място е добре да се вслушват в собствените си разум и чувства по такива въпроси. И освен това да следят как се чувстват децата им.
Какъв е рискът, ако децата са твърде свързани и като залепени един за друг? Когато решат да създават семейства, трудността идва от там, че на близнаците не им е лесно да поставят партньора си на първо място. По навик поставят на първо място другия близнак. И ефектът е същият, както при хората, които се женят, но не са се отделили от майките си.
НО ТОВА НЕ ОЗНАЧАВА, че трябва да ги разделяме грубо от много малки, за да са свободни един от друг. Тъй като човек има нужда освен от свобода и от сигурност. А когато са заедно, близнаците си дават сигурност. Едва когато човек има достатъчно убеденост, че е стабилен и сигурен, той може да тръгне към свободата и индивидуалността. И ако децата се чувстват нестабилни и страдат едно за друго, когато сме ги разделили, за да си развият индивидуалността, това има обратния ефект. Засилва се зависимостта им едно от друго.
Така че гледайте със собствените си очи към собствените си реални деца, а не търсете отговори "по принцип" какво е добре да се прави. Няма принципи. Има отделни различни хора.
Поздрави!

Здравейте, г-н Стефанов,
На пръв поглед не е кой знае какъв проблем, но моля за съдействие.
Преди 10-12дни преместих сина ми в съседния клас (2клас) в същото училище. Преди това добре бяхме обсъдили причините (доста лоша дисциплина на класа, отделно и друга причина с обучението, която не съм обсъждала с него), като сметнах, че в другия клас ще е по-подкрепяща среда за детето. Има и други плюсове. Там той отиваше, знаейки, че има два много добри приятели, но в стария клас също има няколко много добри. Съгласи се да се премести, като говорихме.
Та проблема - сина ми от послушно дете в “класа с непослушните деца” сега изведнъж той стана непослушен, ставал по време на час, кара се с приятелите си и с новите деца няколко дни.
И снощи ми каза - мамо айде да ме накажете и да ме върнете в стария клас. Питах го - би искал да се върнеш ли - да. Липсвали му старите приятели. С едно от тях се вижда и извън училище, отделно се виждат и постоянно в училище с другите, като се хранят.
Може ли съвети как да говоря с него относно тази ситуация. Да премине по-леко. Госпожите са разбиращи.
За жалост чувствам вина, защото помня на мен колко ми беше трудно - тогава бях в ново училище, с непознати деца.
Благодаря предварително!

Здравейте д-р Стефанов!
Със съпругът ми сме заедно от 18г, имаме и 2 деца.Преди 2 год. бяхме финансово добре, купихме жилище с кредит. Но след няколко месеца нещата се пребърнаха от финансова гледна точка. Затова той започна да работи повече. От известно време обаче си мисля,че има друга жена в живота си. Директно му зададох въпросът,но той категорично отрича. Убеждава ме, че съм единствена и ако има друга ще ми каже. Освен постоянната работа друг повод за съмнение не ми е дал. Много съм объркана какво да правя. Дали наистина има друга или изпадам в параноя?

Здравейте Г-н Стефанов,
Моля за съвет относно поведението на дъщеря ми. Тя е на 19 години. Винаги е била добро,ученолюбиво дете. И сега завърши с отличие първата си година в университета. Като цяло сме в добри отношения. Отгледах я сама,с помощта на родителите си. Баща и не беше част от живота ни като цяло. Разделихме се още когато беше на 1,5г. С него никога не сме били в добри отношениея. По съдебен път съм изисквала издръжка,която не се плащаше редовно. Има проблем с алкохола. Няма стабилна работа. От доста време не общувам много с него. Но те общуват,виждат се когато те се разберат. Не я спирам и не се бъркам в техните отношения. Проблема с дъщеря ми е,че от около две години залитна по джендър движението. Спря да се обезкосмява,винаги носи тъмни и много широки,провиснали дрехи,тъмни очила дори в затворени пространства. Сякаш се крие от света. През по-голямата част от времето сме в добри отношения. Но щом и направя дори лека забележка,че се е занемарила и обличането и,поведението и е някак "аз съм безлична,невидима",изпада в луди истерии. Заключва се в банята или в стаята си с часове. До преди 2-3 години си беше прекрасна девойка,дори имаше гадже,чудесно момче. Може би е редно да спомена,че преди три години почина баща ми(дядо и),с който бяха много близки. Той и беше повече като баща.
От тогава стана друг човек. Няма много приятели,не се интересува от любов,връзки,интимност. Никакво влечение в тази посока. Уж се вличе от джендър идеологията,но сякаш е безполова. Искам да я разбера,да и помогна. Но тя изпада в луда ярост,когат се опитам да обсъдим това.  Иначе е добър човек. Учи,опитва се да работи,до колкото има възможност. Но е вечно мрачна,тъжна и отчаяна. Моля за съвет! Благодаря предварително.

Здравейте, доктор Стефанов!
Бях жертва на домашно насилие, причинено от бившият ми мъж. От тогава (вече пет години) имам паник атаки. Имам детенце с аутизъм, намерих прекрасен мъж, който приема и мен и детето ми. Преди месец разбрах, че съм бременна. Какво ще ме посъветвате за тази тревожност , която чувствам, много учестен пулс, световъртеж. Пълни изследвания са ми перфектни, всичко в норма, нямам алергии към нищо. За паник атаките пиех половинка ксанакс, но го приемах например веднъж на две седмици, когато е много силна атака. Сега нищо не пия, само валидол под езика, но ми се ще да приемам нещо на билкова основа след тежък ден. Възможно ли е? Много други проблеми имам със семейството, дядо ми почина преди 30 дни и все такива стресови неща. Много ще се радвам да ми отговорите, благодаря предварително

Здравейте, г-н Стефанов,

Аз имам въпрос по едн тема в сферата на "глезотиите". С мъжа ми живеем в столицата, а той е от малко отдалечено градче. Много е привързан към родителите си и иска всяка отпуска да прекарваме там в дома им с тях. Аз съм от град, който е по-близо, моите родители са разведени, семейството ни беше типичното токсично и дисфункционално, за това и не съм толкова привързана към тях и не държа да прекарваме много време с тях.
Той обаче е точно обратното. Казва, че много му липсват и иска докато са живи и здрави да прекарва колкото се може повече време с тях. Те са в 60-те си години, ние в 30-те. Предлагала съм някой път за Великден или Коледа да отидем на някаква ексурзия всички, но те категорично не желаят да пътуват. Парите не са проблем. Просто са хора домошари, отдадени на битовизмите.
Двамата с него сме положили много усилия да учим, работим, надграждаме и да имаме достатъчно пари. Аз си въобразявах, че един ден, когато имаме достатъчно пари, ще пътуваме на възможно най-много места, ще видим различни неща, градове, забележителности, няма да се занимаваме с битовизми. Но се оказа, че той никога не е искал това, а иска да е с родителите си вкъщи. Те също не са идеалното семейство, постоянно се карат за битовизми и баща му се държи така все едно ролята на майка му е единствено да чисти и да готви. Напоследък имам чувството, че се задушавам в техния дом.
Имаме малка дъщеря, ако аз реша да не ходя за празниците при свекърите, и тя няма да иска. Как да постъпя според Вас, някакъв съвет имате ли? Благодаря предварително.

Здравейте,г-н Стефанов!

Моите уважения,аз не съм специалист,но имам едно опасение-мисля,че мъжът ми е нарцисист!Като цяло психологията ми е интересна материя,обичам да чета такава литература и доста съм чела по темата.Имаме проблеми в брака от доста време,като цяло всичко,което е той като човек се припокрива със симптомите на това личностно разтройство.Вероятно ще се разведем,но ми става все по-трудно да общувам с него нормално,а трябва да запазя добрия тон заради децата ни.Аз също бих била по-спокойна,ако се разделим по нормален начин и запазим нормални взаимоотношения.Предвид ситуацията в момента и моите опасения,които споделих,това не е възможно, затова искам да ви помоля,да ми дадете някакви съвети как да общувам с него така,че да няма напрежение и той да не прави сцени пред децата ни.Това последното той не осъзнава,гледа да удовлетвори единствено себе си и своите нужди,обвинява ме за всичко (като цяло винаги някой друг е виновен за несгодите в живота му).Мога да изброя няколко неща,които ми правят впечатление и го описват добре:
-след всяко наше скарване,той се изнася от тук и макар и аз да го "пусна" емоционално,той не го прави.Търси контакт въпреки,че сме взели решението да се разделим;
-не проявява емпатия и разбиране(дори към децата ни,може да се кара с тях все едно две деца спорят,не личи по нищо,че той в случая е възрастния),а търси такива.Ако не ги олучи,търси всякакъв начин да ги провокира.Редовно звъни/пише да ми се оплаква,че нещо го боли,че е зле,че ходил до спешното за не знам си какво.А аз,в тези периоди решавам сама проблемите си,не го търся за нищо.Явно си мисли,че светът се върти около него;
-пред хората е един,а у дома друг-контролиращ,опитващ се да се налага,авторитарен.Често бивам обвинявана,че не съм добра майка,защото работя на смени,неговите представи са други;
-когато нуждата му да практикува хобито си,не е удовлетворена,става намусен,сърдит,дори бих казала озлобен.А аз се старая всячески да има това време.Във всяка свободна минута от работата ми съм с децата си;
-когато в името на децата си, го помоля да се разберем и поговорим,пак всичко се случва благодарение на моите компромиси.Той не вижда проблем в нищо,още повече в себе си.Аз винаги казвам "извинявяй,сбърках",когато вината е била моя,това при него го няма;
-в случаите,когато се върне у дома,започва едно прекрасно държание от негова страна,уважение,сладки приказки,омайване и това до след 2 месеца-започва да критикува,да се опитва да налага неговите разбирания и виждания за живот;
-често се опитвам да разговарям спокойно с него,но като дойде момент,в който трябва да изкаже теза,да я защити ,той ми отговаря само с едно"какво искаш от мен" и това е,все едно не разбира какво говорим;
И последно,искам да споделя една ситуация от тези дни-бяхме в колата с малкото ни дете, щяха да ни блъснат на едно кръстовище,точно от страната на детето.Аз в последния момент разбрах какво щеше да се случи,сърцето ми щеше да изкочи,но опитах да запазя спокойствие,защото той извика,а детето ни е на 2 години и видимо се изплаши. Човекът отсреща се извини,понеже вината беше негова,моят съпруг не спря да вика въпреки това,отби веднага,започна да се държи за главата и след това ме обвиняваше,че не съм го подкрепила,след като не съм реагирала като него.Споделих,че познавам човека,че е свестен и просто по невнимание се случиха нещата.Веднага започва от своя страна да изопачава нещата, да го нарича "мой приятел" ,да говори абсурди (харесало ми,че щели да блъснат детето ни).Отделно,клаксонът на колата ни не работи,на няколко пъти гонсъветвам,че е добре да бъде оправен,защото в такава ситуация трябва да може да сигнализира.Това той прие като обвинвние.Цялата ситуация мн ме наръжи,мисля че е излишно да го казвам.Трябва и да спомена, че мъжъ ми има претърпяни няколко ПТП-та,стресът от които не е преодолял.

Здравейте, д-р Стефанов!
Семейна съм, имаме две деца, тийнейджъри. И двете деца са активни спортисти, доста успешни, на международно ниво, за което огромна заслуга има баща им. Той се занимава с тях изключително много, успоредно с тренировките в спортния клуб. Приносът му за тяхнотто развитие е наистина изключителен, влага много време, енергия и емоции. На практика от години ежедневието ни е подчинено на спорта. Аз ги подкрепям напълно, според възможностите си – логистика, средства.  Проблемът е, че съпругът ми реагира изключително остро при спортен неуспех или травма, а такива са неминуеми. Реакцията му не е моментна, а напротив – в рамките на дни ескалира, открива все повече и повече проблеми, не е в състояние да разговаря нормално с „виновника“, не чува и не приема обяснения, забравя какво е казвал, повтаря едно и също нещо, без това да го успокоява, приема загубата като тотален провал и връщане назад в развитието. Той по принцип е краен в разсъжденията си, липсват му нюансите, крайно емоцинален дори за дребни неща, не желае да се контролира и това с възрастта се засилва. Децата го обичат, но забелязват много ясно недостатъците му и все по-трудно приемат да премълчават, за да не го ядосат. Служебно е много ангажиран, редовно работи и в почивни дни, не може да сложи граници между личен и служебен живот. Въпреки, че му говоря, той буквално не ме чува, продължава да повтаря едно и също и да се ядосва все повече. С по-голямото дете сме изпадали в ситуации то да се страхува от състезания, за да не ядоса „тате“. Сега вървим по същия път и с по-малкото. Не знам какво да направя, какво да кажа. Децата искат да се занимават със спорта, който са избрали, искат напътствията на баща си, а той ги отказва като вид наказание.
Съжалявам за дългия пост, опитах се да опиша някак ситуацията. Много съм притеснена, не смятам, че мога да продължавам сама, но не съм наясно към какъм специалист да се обърна. Ще съм много благодарна, ако ми дадете насоки.

Здравейте д-р Стефанов,

Попаднах на интересна статия и се замислих върху темата връзка без секс. Доколко е нормално на фона на едни вече изхабени партньорски отношения сексът тотално да отсъства и дори да не се коментира липсата му? В дългогодишна връзка съм, партньорът ми е с реални психически проблеми и твърди, че антидепресантите убивали либидото. От своя страна аз също имам проблеми на хормонално ниво с либидото, но някак си ми се струва, че просто на нас съвместното съжителство вече ни е дошло в повече... Редно ли е хората в една връзка, които се водят в разцвета на силите си, да живеят като съквартиранти? Питането ми не е във връзка с това, че съжалявам за липсата на физически контакт, а по-скоро ако една връзка е дотолкова изчерпана във всякакъв аспект, има ли смисъл изобщо да се поддържа, без значение в името на какво.

Здравейте!
Изпитвам стрес откакто завърших. Повлиява се от активно движение, но все още се появява в ежедневието ми. Например страх ме е да влизам в затворени пространства защото се страхувам, че нещо ще ми се случи (такива са магазините, залите за тренировки и салоните). Колкото и да е странно страха на работното място и в тролеите е поносим. Понякога ме е много страх от кухнята и от коридора.
Често хората задават типичния въпрос "как си?", а мен ме е страх, че ако опиша симптомите си ще се влоша.
Онзи ден отидох на лекар и отново се паникьосах съответно кръвното и пулса ми скочиха драстично. Преди да завърша никога не съм имала симптоми на високо кръвно. Знам, че паник атаките се характеризират с повишен пулс, но не знам дали това, което ми се случва са паник атаки?
Как да ги разпозная? Имаше дни в които почти постоянно се чувствах уплашена? Възможно ли е да са много паник атаки една след друга? Тревожност ли е? От само себе си дали ще спадне този стрес от завършването?

Здравейте!
Когато прочетох Вашия пост, осъзнах за себе си какво всъщност е спортът и дори си формулирах една възможна дефиниция за спорта: "Спортът е война, в която не се убива!". Затова и в Древна Гърция олимпийските игри са по същество заместител на постоянните войни. Състезанието, желанието да надделееш над другия е базирано върху принципа "Кой кого?". Също както при една военна битка...  Футболните агитки, ултрасите, всъщност са едни квазивоенни формирования.

Затова е много лесно човек да отиде до крайности при възприемането на спорта и загубата на спортния терен да я преживява като заплаха за живота си. Все едно, че да загубиш мача, е като да те убият на фронта. /Това възприятие, разбира се, е характерно за мъжете и много по-рядко за жените./
И все пак, не всеки е склонен да стига до такива крайности във възприятието си. За да стигнем до такива крайности, е необходимо във фамилната ни история да има хора и съдби, които превземат вътрешния ни свят; хора, загубили живота си при битка, хора, които са се борели за оцеляването с цената на много усилия, поражения и компромиси...
Тоест - от Вашия пост разбирам, че съпругът Ви би излязъл с голяма полза от психотерапевтична интервенция, която да му помогне да осъзнае от любов към кого той влага тази страст към постиженията и се претрепва от бачкане и тероризира децата. Неговата любов и мотивация е насочена не към децата, а към хора, които стоят зад гърба му; хора от предходните поколения.
Възможно е също с тези емоционални реакции той да показва нещо на собствения си баща. Например, ако баща му е бил суров с него и той е страдал от това в детството си, сега да му казва чрез това емоционално притискане на децата: "Мили Татко, ти беше прав. Така трябва да се възпитава..."
Възможно е и обратното: ако баща му е бил неприсъстващ и не се е интересувал от неговите успехи и неуспехи, той да демонстрира едно свръхнатрапчиво и трудно за понасяне присъствие, с което да показва на баща си как трябва да правят истинските добри бащи...
Възможно са много варианти. Но при всички случаи реакциите на съпруга Ви не са свързани с това, което чувства към децата,  а с това, което от малък носи като чувства към тези, които са по-големи от него... Така че е съвсем естествено при подобна постановка на децата да им идва повече....
Така че вашият добър ход е да заставате открито в защита на децата, когато баща им прекали. Те е добре да знаят, че майка им има друго виждане по въпроса.
Има върху какво да помислите....

Здравейте, г-н Стефанов. Ще се радвам на някакъв съвет как да се държа със съпруга ми, който оприличавам, че се държи точно като баба ми, когато бях дете и постоянно очаква благодарност, както писах по-нагоре в пост 2454. Например вчера ми купи калъф за телефон за 40 лв. и почисти апартамента с прахосмукачката и след това няколко пъти го изтъкна, уж на майтап, че няма да го оценя, а пък той колко много правел за мен и как нямало други такива мъже. Държа да отбележа, че му благодарих еднократно, но явно това не е достатъчно и иска някакво трайно възхваляване. Това не е единичен случай, постоянно повтаря пак уж на майтап, че "живот си живея". А както казах, да, той изкарва добри пари и помага в домакинството, обаче аз същевременно ходя на работа всеки ден от 9 до 18 ч., заплатата ми е почти колкото неговата и се грижа за 4-годишното ни дете. Не е като той да ме издържа, а аз да съм по салоните за красота. Преди години беше решил с баща му да правят ремонт точно когато имах държавни изпити, съответно аз учех и не се включих и после ми го натякваше.
Постоянно очаква да го обсипвам с благодарности, наистина не знам как точно да стане, оценявам го, но не чувствам естествено постоянно да повтарям "благодаря ти, чудесно е, прекрасен си".  В мен ли е проблема? Баба ми беше същата, цял живот повтаряше, че сме неблагодарни, защото живеехме при нея след развода - аз, майка ми и брат ми и тя готвеше. И до ден-днешен не мога да си представя как очакваше да се държим, как да повтаряме постоянно "Бабо, благодаря ти"? Според мен благодарността се показва в естественото всекидневно отношение, в жестовете на грижовност, които аз мисля, че правя, защото не съм седнала със скръстени ръце, естествено аз също домакинствам, готвя, слагам масата, както дете също се се стараех да помогна,но баба ми никога не го отразяваше. Много е неприятно да направят нещо за теб и после постоянно да ти го повтарят и да очакват отплата едва ли не.
Струва ми се важно да отбележа и че мъжът ми постоянно подчертава колко ужасни мъже има, които не помагат в домакинството и не уважават жените си, а пък той не е такъв, тоест виждам, че има нужда постоянно да усеща, че той е нещо повече от другите мъже. Мисля, че нормален човек би бил  на мнение, че това е абсурдно. Не мисля, че е правилно да ползваме като отправна точка лошото. Все едно да изтъквам как аз не крада, не изневерявам, не убивам - все едно нормалното би било да го правя и понеже не го правя, аз съм прекрасна. Не ми се струва правилно да поощрявам това негово желание да е по-добър от другите.
 Имате ли някакъв съвет? Благодаря.