И майка ми беше пощуряла от тревога. Трябваше непрекъснато да обяснявам и повтарям че не съм тръгнала да умирам. И по 10 пъти на ден да я уверявам че усетя ли влошаване ще ѝ се обадя...., и цялото това нещо ме натоварваше повече от самото боледуване.
На втория ден дойде да ми донесе някой неща и се показах на балкона да ме види.
И като се изцепи...
- Олелеее, какво ти има на очите бе

А аз бяла като платно и с едни сини торби под очите...
Ми кво да ми е. На зомби приличам

После още няколко месеца умишлено избягвах да се погледна в огледалото, че страх ме хващаше...
Като ми се върна цвета на лицето, минава семеен прител през къщи и се изцепва...
- Абе ти къде си ходила на солариум, а???
Посред зимата вече.
Идеше ми да го удоша

Сега ми е смешно, ама тогава...