Какви са отношенията с майките ви?

Има майки, които не си обичат децата. Трудна за смилане истина, особено пък от гл. точка на обществото, което все ти повтаря, че родителите винаги обичат децата си.  Повечето хора изхождат от тяхното положение, което в повечето случаи е нормално.  И дори не могат да си представят такава патология, че изобщо е  възможна, че съществува.

Но да, не всички майки обичат децата си, и действията им, и поведението им (деструктивни, озлобени) го показват. Не е нужно всеки да ти вярва Аз ти вярвам.

Ако четеш на английски език, прочети  в интернет за narcissistic abuse, toxic parents/mothers и т.н. Има много информация в нета.

Постоянни критики, делене на децата и фини манипулации не са нормални.
Ако ще те успокои, това е просто едно нелечимо психическо състояние, болест на личността (личностово разстройство). Не си виновна ти, че тя не те обича. Тя не обича никого, дори и себе си. Просто е болестно състояние.
Но не очаквай и обществото да те разбере. Хората не го разбират това, защото не са го преживели


По темата, отношенията с моите родители и по-точо с майка ми, са много трудни и вече несъществуващи.
Живея в невероятен мир със себе си, откакто не контактувам с нея. Нямам нужда да бъда подривана непрекъснато

По скоро това са хора , които искат да те променят и да бъдеш като тях.За тях всяко виждане , живеене и мислене извън техните разбирания е грешно.Проблема е в тях не във вас.Този проблем го има при почти всички властни хора.

Здравей,
Хората са различни и отношенията на другите с майките нямат значение за вашите отношения.
Майка ти така разбира отношенията към детето си, каквото ти ще останеш за нея винаги: наставления, съвети да го поправяш и т.н. Това не означава, предполагам, че не те обича. Може просто да не знае как се показва любовта. Освен това, често родителят смята, че хубавите неща, които прави детето му се подразбира, че са правилни, а лошите трябва да се критикуват, за да се поправят и затова наблягат на критиките, но това в много случаи не е нарочно, а просто не могат да излязат от модела. Можеш да обичаш някого, ако виждаш недостатъците му, даже точно любовта на майката би трябвало да е безусловна. Ако можеш да надхвърлиш ти своите рамки на дете към нея - тоест да се опиташ да я видиш като един обикновен човек, който греши, който сам има нужда от съвет и от критика, но не може да се види отстрани, който има нужда от любов и така проявява това и да не се обиждаш съответно на нейните критики и думи, но твърдо заявиш с действията си, че си еди какъв си човек, осъзнаваш го и нямаш нужда от одобрението на някого за това - възможно е да спрат нейните критики. Но дори и да не спрат, ще те боли по-малко и ще излязат от рамките на критика-одобрение или рамките дете-родител вашите отношения.
Моите отношения с майка ми са близки, можем всичко да си кажем, но тя също много ме е критикувала, неодобрявала и наставлявала. Впоследствие аз самата станах такава към дъщеря си и досега не си спестявам критиките, но гледам да ги правя по-приглушено и с половин уста, защото виждам, че тя много се влияе и би направила всичко, за да я одобря аз, което не мисля, че е добре.

Сложни и дистанцирани. Чуваме се всеки ден, но колко говорим нещо съществено е отделен въпрос.
Родила ме е доста млада и от дете съм научена (от нея) че аз съм виновна за всички нейни грешки.  През пубертета ме "замеряше" с пари, за да е добра майка и се виждахме само събота и неделя. За важни неща никога не сме говорили, не и споделям и много неща аз не знам за нея. За нея аз съм станала от "голямото важно", т.е си пилея парите за глупости като пътувания в чужбина и семейна кола, за мен да живея в мизерия за да имам собствен имот не седи като избор просто. Никога не е била доволна от моите постижения. Много пъти съм чувала, че от мен "нищо няма да стане", че като нямам 6-ци в дипломите съм некадърна и проста. В общи линии, прекалено различни сме, за да имаме каквито и да е нормални отношения и съм го приела.

Много ми липсва майка ми. Бяхме много близки с нея. Тази близост започна през пубертета, преди това само ни овикваше. После някак се кротна и без да загуби нищо от енергията и отдадеността си на работата, си стана майка, каква то всеки би искал, поне аз не мисля да може да е била по-добра.

А ако една майка критикува постоянно децата си, за мен това значи, че доказва нещо на себе си: че тя е по-добра, идеална и децата трябва да й се възхищават. За мен това е някакъв неин дефицит, който тя си отреагира по този начин.

При моята майка е много странно, защото е като Джекил и Хайд. Предавала ме е и ми е помагала. Един ден можем да си говорим супер задушевно, друг път се обижда от половин дума. Имало е периоди, в които ме е захвърляла някъде и периоди, в които държим стабилна връзка. Понякога ме обвинява, понякога ме хвали. Луда работа, ама си я обичам.

Към момента мога да определя отношенията ни като дипломатични. Чуваме се 2 пъти седмично, виждаме се 1-2 пъти годишно (тя живее в чужбина). Говорим на общи не важни и съществени теми, нищо кой знае колко лично и дълбоко. Отношенията ни винаги са били сложни, не получих нужното разбиране и внимание като дете, дълго време се стараех да отговарям на очакванията й, да и се харесам повече. После дойде време в което бях далеч по-самостоятелна и тя малко се промени, мислех си, че ако и тя положи малко усилия може би бихме могли да постоплим малко отношенията си. Веднъж се опитах да проведа разговор с нея, защото тя сама ме попита защо съм "дистанцирана " и защо са ни такива отношенията, отговорих и честно какво е било детството ми през моите очи с надеждата да проведем откровен разговор, в кикакъв случай не я обвинявам за нищо. Тя ужасно се обиди и не стигнахме до никъде, по-скоро се почувствах по-зле защото съм споделила чувтвата си и едва ли не това я е накарало да страда. Спрях да се опитвам и да се надявам, приела съм вече нещата такива каквито са. Едно от най-лошите неща на които ме е научила е , че винаги съм била и ще бъда сама в справянето с трудностите в живота и на никого не трябва да разчитам и очаквам грам помощ за каквото и да било. От дете да знаеш подобно нещо е съкрушително.

Отношенията ми с майка ми са близки, прекарваме много време заедно. Излизаме заедно на кафе, на пазар, а и работим заедно. И двете сме доста емоционални, така че се случва да се скараме, но бързо ни минава.

О, да! Виновна съм и за това, че се е омъжила за баща ми, живяла със свекъри, които я тормозели и тн.
Сестра ми е 4 години по-малка. Отношението към нея е коренно различно.
Израснах с усещането, че се натрапвам и че не съм обичана.
Заради деленето със сестра ми дълго време не исках второ дете. Забременях планирано, но бременността приключи в 3 месец. Дори не ми се обади след кюретажа да ме попита жива ли съм, умряла ли съм. За емоционалната страна на случилото се да не говорим.
Винаги и дори сега, когато съм на 35, ми е липсвала майчина подкрепа и нежност.
Вие намерихте ли ги в друга жена? Баба, приятелка, по-възрастна жена?

Свеки беше чудесна.
Имах и някои приятелки, в които несъзнателно търсех нещо майчинско. За съжаление, животът ни раздели.

Не, но не съм и търсила. Баба ми беше много мила и грижовна, на много неща ме научи и наистина личеше грижата и обичта в очите й. Никога няма да забравя как ме гледаше веднъж докато бях болна. През нощта вдигнах висока температура, а когато се съвзех на следващата сутрин я намерих точно там,  където беше и преди да затворя очи, седнала до мен на леглото да ми държи ръката.За съжаление почина когато бях на 7-8. Едни от най-хубавите ми детски спомени са свързани с нея и дядо ми.

Различни през годините.Като цяло почти винаги топли и сърдечни,но сме имали и кризи.Обвинявала съм я за някои неща в детството и малко след това,но не съм и ги казвала направо.Не мисля,че има смисъл.Просто сега гледам да не ги повтарям с моите деца.Не смятам,че е безгрешна,но е единствената.В последните години много често мисля,че мога да я загубя и всяко ядосване към нея ми минава.Особенно пък някакви дреболии,като кога най накрая ще махна памперса на дребната...ами не си ги слагам на сърце.

С мама сме една зодия, родени сме на съседни дати. Колкото си приличаме, толкова сме и различни. Почти нямам спомени с баща си, тъй като работеше на кораб, а като беше тук, прекарваше повечето си време с приятели, а след като се разведоха, когато бях на 13, почти не съм го виждала. Та мама за мен е всичко. Но след развода тя замина да работи в чужбина и аз останах при леля и баба. Като дете имах прекрасна и любяща майка до мен, но като тийнейджър ми липсваше майчината подкрепа, така и не съм си споделяла с нея типични момичешки неща, проблеми с гаджета и т.н. Не мисля, че тази празнина някога ще се запълни. Сега съм на 27 и все още изпитвам леко неудобство и срам като й споделям неща от личния ми живот. Винаги ще я гледам с детско обожание, но "приятелки" така и не станахме.
Чуваме се или си пишем всеки ден, но се виждаме веднъж годишно за 2 - 3 седмици. И винаги като се видим, успяваме да се сдърпаме за някаква битова тъпотия. Не сме за живот на едно място. Но като сме далече една от друга, има мир, липсваме си и се обичаме и подкрепяме.

Моята майка е страхотен човек, бих си живяла още с нея даже ...........на 40 хихихихих, ние сме приятелки, клюкарим си и се обичаме. Скоро и казах , като пораснат децата  и стана млада пенсионерка на 60 тя на 80 и нещо ехехе да ми е жива и здрава , ще си се разхождаме и пием кафето на спокойствие.

Майка беше изискваща, доминираща, с труден характер. Все ме критикуваше , все драпах да й се харесам...До последно имаше много неизказани неща между нас. Изпитвах едновременно страх и респект от нея.
Почина преди повече от 4 години, боледува дълго и мъчително, болестта съвсем я промени и озлоби накрая. Знаеше , че ще умре и много се страхуваше от смъртта. Добре,че в последните дни изгуби ума си и не съзнаваше какво се случва.
Сега ми липсва ужасно много, няма ден, в който да не си спомня за нея. Тъгувам и се измъчвам, искам си я обратно. Колкото и недостатъци да имаше, тя беше моята майка. Съжалявам,че си отиде така рано, липсва ми.