Вдъхновена от другата тема, за невъзможните хора, в която бях поканена, и може би ще се включа, когато съм готова, и му дойде времето, реших да пусна тази - за невероятните и прекрасни ангели в живота ви.
Мисля, че всички имаме нужда да си върнем малко вярата в човечеството, така че аз почвам.
Моят Ангел е баба ми. Милата ми баба. Сигурно сега очаквате да захвана някоя кринджава история за вековната мъдрост, която е събрала, за съветите, които ми е давала за мъжете и как трябва да ме носят на ръце, а аз нежно, с мъдрост да ръководя дома и да ме познават от врата на долу. Никакви такива, баба ми я беше срам да говори такива глупости. Тя си беше проста, селска, отрудена жена, с някои ясни правила и навици, които вярваше, че удължават и подобряват живота. Молеше се всяка вечер на Богородица и непременно изпиваше една чаша ракия с вечерята. 'Требва, баба да сА уважаватИ и да сА слушатИ'.. и толкова, с това се изчерпваше цялата ѝ философия за връзките. Дълги години ми трябваха да осъзная, че това 'Да са слушати' не е да го слушаш, като ти каже да му направиш вечеря, или да си послушен. А да слушаш, когато има да ти каже нещо.
Та, за баба -тя беше най-добрият, искрен и наивен човек, когото познавам. Нямаше човек, който да не я обича, а тя на свой ред и в най-голямата отрепка виждаше само добро. Баба си отиде, не съзнавайки колко е жесток светът. Тя вярваше, че човек е продукт на средата си, но в същността си всички се раждаме добри, и трябва само малко любов, за да може човек отново да се върне към тази си същност. Всъщност, радвам се, че така и не прозря, някои хора са просто ... Зли...
Спомням си още, как тичах при баба за да не ме бият нашите. Тя, широкоплещеста и набира жена, грабваше точилката, заставаше решително пред мен и казваше 'Под моя покрив никога не е било удряно дете, и сега няма да има'... А после ме гощаваше пребогато, докато мрънка 'Да им се невидим и душмани, на детето си го изкарват'
Казват, че хората от село нямат жал към животните и са свикнали да ги колят и ядат, затова тези неща не им правят впечатление. Не и баба, тя за всяка една кокошчица плачеше като за дете. А беше и много сладка, когато пилетата се биеха, тя ги разтърваваше, плачеше и нареждаше 'Нимой тъй, ма, бабоо, братя сти вий, братя'. Баба беше много лакома, обичаше да яде и си хапваше с удоволствие, но от агънцето Мишо не яде. Чинията стоеше пред нея, а до чинията - приборите останаха непокътнати. Само видях, как ѝ се пълнят очите. Знаех, че не може да сподели на никого какво ѝ е, знаех, че сигурно, когато е била малка, пак така е плакала за някое агънце, но са ѝ казали, че това е глупаво и да стои гладна тогава.
Баба и дядо бяха една от малкото двойки от това поколение, които се обичаха. По свой си начин. Когато дядо си отиде баба не спря да страда. Всеки ден в продължение на 15 години. Всеки ден. Никога не е дала израз на това, което чувства, никога не е държала речи, както онези претенциозни бабички от 'Стопанката на Господ', например. Но тя говореше за него. Разказваше ми смешни истории от младините им, разказваше ми как я е ухажвал по вечеринките, как са ходили на почивки като младо семейство, показваше ми снимки. Баба не помнеше на кой етаж живее, но помнеше скандалите им и хубавите им моменти, сякаш са били вчера.
Накрая, в последните си мигове, тя познаваше само един човек, дългоочаквания си внук, и мое дете. Тя ме питаше час по час коя съм и какво правя там, но когато видя бебето, каза 'Ох, ето го на баба милото внуче'. Малко след това ме помисли за майка си.. а след това...всички знаем...
Липсваш ми бабо, извинявай, че не взех кифличките онзи път. Ако знаех, как ще ми липсват кифличките ти, щях да намеря време, знам колко плака. Обичам те
Мисля, че всички имаме нужда да си върнем малко вярата в човечеството, така че аз почвам.
Моят Ангел е баба ми. Милата ми баба. Сигурно сега очаквате да захвана някоя кринджава история за вековната мъдрост, която е събрала, за съветите, които ми е давала за мъжете и как трябва да ме носят на ръце, а аз нежно, с мъдрост да ръководя дома и да ме познават от врата на долу. Никакви такива, баба ми я беше срам да говори такива глупости. Тя си беше проста, селска, отрудена жена, с някои ясни правила и навици, които вярваше, че удължават и подобряват живота. Молеше се всяка вечер на Богородица и непременно изпиваше една чаша ракия с вечерята. 'Требва, баба да сА уважаватИ и да сА слушатИ'.. и толкова, с това се изчерпваше цялата ѝ философия за връзките. Дълги години ми трябваха да осъзная, че това 'Да са слушати' не е да го слушаш, като ти каже да му направиш вечеря, или да си послушен. А да слушаш, когато има да ти каже нещо.
Та, за баба -тя беше най-добрият, искрен и наивен човек, когото познавам. Нямаше човек, който да не я обича, а тя на свой ред и в най-голямата отрепка виждаше само добро. Баба си отиде, не съзнавайки колко е жесток светът. Тя вярваше, че човек е продукт на средата си, но в същността си всички се раждаме добри, и трябва само малко любов, за да може човек отново да се върне към тази си същност. Всъщност, радвам се, че така и не прозря, някои хора са просто ... Зли...
Спомням си още, как тичах при баба за да не ме бият нашите. Тя, широкоплещеста и набира жена, грабваше точилката, заставаше решително пред мен и казваше 'Под моя покрив никога не е било удряно дете, и сега няма да има'... А после ме гощаваше пребогато, докато мрънка 'Да им се невидим и душмани, на детето си го изкарват'
Казват, че хората от село нямат жал към животните и са свикнали да ги колят и ядат, затова тези неща не им правят впечатление. Не и баба, тя за всяка една кокошчица плачеше като за дете. А беше и много сладка, когато пилетата се биеха, тя ги разтърваваше, плачеше и нареждаше 'Нимой тъй, ма, бабоо, братя сти вий, братя'. Баба беше много лакома, обичаше да яде и си хапваше с удоволствие, но от агънцето Мишо не яде. Чинията стоеше пред нея, а до чинията - приборите останаха непокътнати. Само видях, как ѝ се пълнят очите. Знаех, че не може да сподели на никого какво ѝ е, знаех, че сигурно, когато е била малка, пак така е плакала за някое агънце, но са ѝ казали, че това е глупаво и да стои гладна тогава.
Баба и дядо бяха една от малкото двойки от това поколение, които се обичаха. По свой си начин. Когато дядо си отиде баба не спря да страда. Всеки ден в продължение на 15 години. Всеки ден. Никога не е дала израз на това, което чувства, никога не е държала речи, както онези претенциозни бабички от 'Стопанката на Господ', например. Но тя говореше за него. Разказваше ми смешни истории от младините им, разказваше ми как я е ухажвал по вечеринките, как са ходили на почивки като младо семейство, показваше ми снимки. Баба не помнеше на кой етаж живее, но помнеше скандалите им и хубавите им моменти, сякаш са били вчера.
Накрая, в последните си мигове, тя познаваше само един човек, дългоочаквания си внук, и мое дете. Тя ме питаше час по час коя съм и какво правя там, но когато видя бебето, каза 'Ох, ето го на баба милото внуче'. Малко след това ме помисли за майка си.. а след това...всички знаем...
Липсваш ми бабо, извинявай, че не взех кифличките онзи път. Ако знаех, как ще ми липсват кифличките ти, щях да намеря време, знам колко плака. Обичам те
Ако един ден с ММ се разделим или не дай си боже, нещо му се случи, аз няма да се омъжа повторно. Просто не вярвам да срещна друг човек, когото да харесам толкова много, а да живееш в огромната сянка на бившия сигурно няма да е приятно за когото и да е. За детето няма какво да коментирам, то е ясно. 
