Интеграция на хората с увреждания или защо делим децата на болни и здрави

Ами ,знаеш ли, аз те подкрепих и там ,но нали разбираш ,че там хората трудно могат да те разберат ,особено така сложно казано, пък и когато нямат сериозен проблем всеки си мисли -Е това на мен няма да се случи.А проблема с интеграцията е сериозен ,но може би само тук ще разберат какво имаш в предвид 

Здравей и тук!Аз също бях от неразбралите в тази тема,разбрах какво искаш да кажеш във втория-третия ти постинг.Това е без значение.Тук си го написала ясно  и точно.
Моето дете е с увреждане,специално или както предпочитате.Всяко дете е специално в нуждите си,просто някои деца имат по-специфични нужди.При някои деца нуждите им са видими,пхри други по-трудно се забелязват.Аз не обичам делението на децата на нормални и ненормални,но за съжаление то е факт нерядко.Защо-не зная и се отказах да търся отговор.Имам две деца-и двете са специални посвоему,дори понякога ми е по-трудно да намеря общ език с детето ми,което лекарите наричат здраво,отколкото с детето ми,което е с увреждане.И как иначе-аз съм се научила да я разпознавам нуждите и по всеки неин жест,който човек не би и забелязал.
За интеграцията-това ми е малко болна тема.Но имам надежда в хората.Аз искам просто да не ни съжаляват-мен,детето ми,семейството ми.Не обичам да ме съжаляват,грозно ми е някак.Това съжаление пречи на детето ми да се развива.Едно е да приемеш един човек с качествата и недостатъците му,друго е да го съжаляваш.Искам само това-като кажа,че детето ми не говори никой да не ми казва "ох,горкото".Това пречи.Детето ми е обичано,обграждано с нежност,не е горкото.Това за мен е интеграцията-да приемат детето ми такова каквото е,а не такова каквото им се иска да бъде.

Здравей , четох темата в здравния форум... наистина е малко неразбираема. И честно казано, учудвам се, че не са те изяли с парцалките.....като съдя по майките, които познавам от квартала.
Като цяло не съм съгласна с теб. Значи, Боби е с тежко и опасно заболяване. Много от майките в градинката знаят това. Веднъж една от тях ме покани на кафе...беше много разстроена, притеснена, готова да заплаче. Детето й имало проблем. "Какъв?" - питам аз. " Ами, враства му се нокътя!". Смешно, не, не е.....Защото тази прекрасна жена, няма как да се постави на моето място...., защото тя си представя, как пръстчето може да се възпали, как може да се наложи намеса на хирург, как детето и ще има този проблем и по-нататък. Тя казва, че детето го боли, обясни ми, че и при нея е същото, защо трябвало да го предаде на детето? И аз я разбирам прекрасно.....За нея, врастването на нокътя е сериозен проблем.....защото тя така го чувства. Врастването на нокътя увреждане ли е - не е. Но как го чувства и изживява тя - сама си знае. Баналното е, че всеки родител на дете с ДЦП, че каже колко тежко е това заболяване, или поне може да бъде. Аз бих дала всичко  Боби да Е с ДЦП. Всеки сам си знае какво му е.....
 А иначе... За мен интеграциата на хората с увреждане е сложен и многопластов проблем. Тя не се изчерпва с левчетат добавки за телефон или лекарства.....това за мен не е интеграция, а социална помощ. Интеграцията...това е създаване на специализиарни центрове за децата с проблеми, осигуряване на места в масовите учебни заведения, пригаждане на околната среда към специфичните им нужди....и прочее практически стъпки. Но най - вече - нужна е една кампания, нещо подобно на идеята за клип, която обсъждахме. Държавна политика за хората с увреждане - разясняваща техните проблеми, и насаждаща у хората нагласата, че всички са еднакви. Възпитание и обучение на децата още от най-ранно възраст, как да се държат с другарчетата си с проблеми. Необходима е промяна в начина на мислене и възприемане на хората с увреждане. Изграждане на подходящ модел на поведение...и най-вече - самите ние да се преборим със страховете си .....

Здравей и благодаря че се включи. Имам чувството, че това е война. Само не разбирам защо нашите деца трябва да бъдат жертвите - на обществото, на системата, на правителствата ако щеш. Ще ми се да пуснем такава тема и във форума нашите деца.

Валенце,много вярно си отразила нещата.    Но според мен интеграцията  в това как другите приемат нашите "специални "дечица.Криси е умствено и физически запазен.Проблема е липсата на слух или както го водят "глухоням". Мен дори от самата дума ме боли.Той е едно малко момченце  което не чува и не говори /за сега ,но живеем с надежда  / Представяте ли си как се почувствах когато го "изписаха" от  детската градина понеже не е нормален и не можели да се грижат за него.Той има същите потребности както всички негови връстници,храни се играе си и тъй нататък...както всички други малчугани.Даже бих казала ,че е и по-добър доста от другите в неговата група.И това ли е ИНТЕГРАЦИЯТА.Проблема според мен е в мисленето на хората,докато то не се промени нищо няма да стане наяве.Знаете ли как родители подбутват децата си пред Криси, да го заобиколят или да не си играят с него..,сякаш може да ги прехване..И защо..Проблема е наш и е индивидуален.Именно тук е въпроса защо се приемат само от родители със" специални" дечица.Ако някой знае ,нека ми каже!Много се паля ако се захване тази тема.Ще ме извините!

Миналата седмица дъщеря ми пак беше с ужасни обриви. Детето на съседката дойде и директно ме попита: Тони да няма шарка или нещо заразно, защото мама каза да внимавам, като играя с нея. А тя просто има алергии. Боли ме, не може всеки път когато се обрине, другите да я изолират и тя да идва и да плаче с думите"Няма с кого да си играя" Какво да кажа за тези, които винаги ги избягват

Много е трудно и много боли! Но съм съгласна, че докато обществото не промени мисленето си, ще страдаме ние и нашите деца...

Марги,това което описваш ми е до болка познато.Нас с Буби са ни гледали "накриво"  млади майчета с бебета,защото тя като не говори ,а иска да изрази някаква негативна емоция почва да "мучи",няма как по-ясно да го кажа.Аз зная какво е това мучене,но някои хора се сърдят,че им буди бебетата.И тези хора нерядко са роднини или "близки",които много добре знаят какво ни е положението.В началото ми беше неприятно,сега просто си обяснявам на детето защо да не прави така и толкова.Хора всякакви.аз веднъж бях писала как една роднина беше опипвала Буби по главата като бебе да види къде и е клапата...и това докато аз бях в другата стая да и правя кафе.Такива хора не заслужават да се занимаваме с тях,повярвайте ми.Ако някой го интересува какъв точно ни е проблема нека ме попита-ясно и точно-ще отговоря.
Според мен мисленето на хората в нашата страна бавно ще се промени,много бавно Има и добри хора обаче,вярвайте го.И нашите деца ги усещат.Буби си има хора,които заобичва от раз,само като им чуе гласа почва да се усмихва,хвърля се в прегръдките им.Тези хора са моята надежда.

Извинявай ,но аз мисля че проблемите ,там някаде горе ги знаят и смятам че колкото повече се разясняват потребностите за специфичните нужди и се ангажира обществото толкова повече хора ще си казват -Ех, горките ,пак за тях дават по телевизията, пу пу горките дечица. Не е ли по добре да занимаваме управляващите със тези неща , а обикновенните хора да се опитаме да убедим че децата ни са нормални като всички други ,а и ние да ги приемем като такива иначе каузата е немислима.В една обикновенна западна държава почти не видях предавания за инвалиди и техните потребности, но там те получават необходимото защото това е политиката им ,а хората ги възприемат нормално защото не се ангажира постоянно обществото ,което и то всъщност среща проблеми,а  по този начин може да се породи злобата- Писна ми да гледам за тях,и аз имам проблеми.
Особено ако говорим за бедна държава като нашата.Знам че ще ме нападнете ,но това е мое лично мнение,не ме мразете  

Viki i mama , за съжаление сме на светлинни години от западните държави. Пък и начин на мислене у нас. Като по - малка аз изобщо, никога не бях чувала за деца с проблеми - това явно се е считало за срамно. За първи път видях дете със сериозен проблем доста късно и ....се държах като кръгъл идиот. Извадих рязко една плюшена мечка и уплаших момиченцето. След което се сврях смутено в една дупка и се молех да си тръгнем по-бързо. Мисля, че много хора се чувстват като мен тогава - не знаят как да се държат. По - лесно е да подминаваш и ли да следваш добре познатия модел на поведение...пу, пу....горкото детенце - да не се случва За съжаление не изключвам и себе си от тази група.....преди да се роди, Боби, разбира се. А когато разбрах, че е болен, приложих старата максима..нападението е най-добрата эащита....и вместо да чакам да ме питат, сама си разказвах всичко. Така постепено престанах да съм интересна. Друг е въпросът, че може би съм случила на съседи....... Държавата трябва да се ангажира, съгласна съм. Но всеки ден се налага да общуваме не с  институциите, а с хората около нас. Мисля, че ако здравите деца отрано свикнат да приемат различните като равностойни, това ще е чудесно.....

Момичета, не четох всичко. Знам, че е много болезнено делението. Но то идва от незнанието.
Замислих се ако видя дете с обрив аз какво ще направя - ами ще се опитам да мисля, че майката е съвестна и това не е шарка... но честно казано ако ми е близка - директно ще попитам. Уви има много безотговорни родители и страшно много заразни болести /и то много тежки и опасни/ - напоследък. И човек гледа да предпази детето. Така, че в тоя случай -  май и мен ще ме заклеймите.
Но помислете - добре - вие знаете, че е алепргия... а тези дето не знаят? Не е ли нормално да се притесняват? И все пак майката на момченцето не му е забранила - тя просто го моли да внимава при играта - т.е.е въпреки майчиния страх осъзнава, че най-вероятно няма причина за него... НО страха е голям бич и тежко нещо за майчината душа!

А иначе за делението сме говорили и ще се говори... но да ви кажа - за мен проблема е в неразбирането на чувствата на хората в нашето положение - защото родителн на дете пращящо от здраве и нямал проблеми с него никога - не може да разбере нашите страхове, нашата болка и тази на децата ни! Аз гледам по моите познати, че дори по родителите си - когато водих Дани на процедури бях сама - те някак останаха на страна - и в резултат все още често чувам, че съм била паникьр, излишно съм се притеснявала... бе че аз не съм у ред, а не че има проблем, че си търся под вола теле... Те не разибрат излишната ми паника и прекомерните страхове, защото не им се е налагало да ги изпитат.
Мислих над тези неща и стигнах до извода, че единствения начин да ги накараш да разберат е да се опиташ да разкажеш, покажеш проблемите /книги, брошури, филми, клипове - с истории на живи и истински хора/ - да говориш - с цел да ги направиш съпричастни... евентуално ако може да стане това.

Та в този аспект - единствения коз на майка на детенце с проблеми /уф дано не се обиди някой на този израз/ - е да говори открито пред майките и децата за същността на проблема. Да разяснява, да обяснява, да показва, че няма нищо страшно, нищо заразно, нищо което да навреди на другите! Много тежко е това бреме - но държа да отбележа, че лично по моето скромно наблюдение, майка постигнала това - е преодоляла и в себе си едни бариери, един срам и притенснение, които тровят и нейния живот и спъват правилното възприемане и на околните на нещата.

Дори когато не знаех дали Дани ще се оправи или влоши, не знаех какво да чакам - винаги съм казвала истината... даже може би гледах да я дам в по-суров вид отколкото беше - леко от страх друг да не забележи нещо повече  и да ми каже не нарочно, но нетактично и да ме нарани.... И всеки път беше по-лесно и никога след 4-5 път не съм имала притесненията, които имах в началото - че някой ще ме пита нещо дето не искам да чуя... защото разказвайки на другите състоянието на детето и своите страхове - нямаше вече какво да ме изненада и да ме стресне, чрез тях аз гледах даже може би по-реално на нещата - без излишен страх, но и без излишна заблуда...
И знает ли - сега продължавам да се опитвам да е по същия начин - да не прекалявам с прекомерти надежди за детето, но и да не се страхувам, когато детето на съседкат проговори на 9 месеца, а Дани мучи на 2 годинки... не че си нямам неприятни усещания с желанието моето дете да е най-... но си давам сметка, че това е нещо индивидуално, а и всеки носи красота в своята индивидуалност и различие! В своята уникалност! Но ако спра да говора открито, че Дани напр. изостава в това или онова - било то поради негови личностни особености или поради някакво заболяване - нито ще реша проблема, нито ще променя нещо, нито пък ще ми е по-леко.
Та затова - говорете открито! Споделяйте! Карайте хората да видят истината, да усетят нещата от живота - да видят, че болката и трудноститет не са само по книгите и филмите, а са част от живота! Че го има у съседа... и че може утре и в къщи да почука някой проблем....
НИЕ сме тези дето трябва да почнем промяната - от себе си - като отворим себе си, сърцата си и историите си за другите! А после... да се ндяваме, че те ще ни забележат, ще ни изслушат... и ще почувстват нашите чувства!

Наде, много искрено си го описала 

  Толкова добре те разбирам,но не знам защо се сещам за поговорката "Сит на гладния не вярва".Не мисля,че трябва да отворя себе си,сърцето си и историята си за другите.Просто защото не искам сърцето ми да бъде стъпкано,да загубя вярата в себе си и моята история просто да остане за насрещните като една "сапунка" гледана по телевизията.Установих,че ме разбират мнооооооооооооого малко хора,промених отношението си към доста "приятели"  и продължавам.Намерих опора във хора,които дори не съм познавала,изпитах разочарование и болка от близки хора и роднини.Промяна на отношение не се извършва с държавна политика.   Имах предвид "насаждаща" у хората.Просто съм убедена,че такова нещо не става по този начин.Тя,държавата,да им осигури средствата за лекарства,рехабилитация,с една дума за достоен живот и тогава да разяснява специфичните им проблеми.А то намаляват клинични пътеки ,всяка болница ти вади ценоразпис и милото ни родно здравеопазване се превърна в бакалница.Няма да коментирам,че част от проблемите на тези деца са ЧИСТО лекарски грешки.
                Да се обърна ,да разкажа,да потърся подкрепа - ОТ КОГО ?Няма да забравя коментара и подхилкванията на хора,които познавам от много години,когато споделих за проблема ни.Ами няма какво да се заблуждавам по-голямата част проявиха ЧИСТО ЛЮБОПИТСТВО и се понесоха клюки,за които не искам да си спомням дори.Когато не знаех на кой свят се намирам имаше обаждания от "доброжелатели" с единствената цел да разберат докъде е стигнала " драмата" и не искам да продължавам повече в тоя тон.То е ясно кой го боли и е готов да подаде ръка ,и кой си търси "клюкинките".
                Да се надяваме - не аз не искам да се надявам - че ще ни забележат,ще ни изслушат и ще разберат чувствата ни.Горчивият ми опит показа колко мога да се надявам и не виждам смисъл да разчитам някой да ме забележи.
                Затова аз разбрах темата така:Да науча детето си да се бори,да съхраня самочувствието му,да му помогна да не се чувства различно от другите,да го науча да не чака да го забележат,да го изслушат ,а да ги превъзхожда в дадени отношения.И така съм се опитвала до сега.Въпреки ,че нашият случай е доста "по-лек" ако мога да се изразя така е БЕЗУМНО ТРУДНО особено когато детето започва да разбира,че е различно от другите.Трудно е да пресечеш реакцията на някоя майка в градинката :Дай му,че то не може.Отговора ми е :Може.Направи го сама.А за болката ,която в тоя момент изпитвам няма да говоря.
               Та каква държавна политика помага.Може да има такава ,но  не е тук В БГ и май няма да се получи и след 100 години.За това аз мисля,че ние трябва да научим другите да ни забелязват дори тогава когато не им се иска,да ни изслушват дори тогава когато са със запушени уши и да уважават чувствата ни,а не да ги пренебрегват. А това изисква много упоритост и постоянство.Доброто е ,че все пак се намират хора,които се опитват да променят отношението.Дори с участието си в този форум.      Поздрави и успех и нека имаме сили да продължим.





 

Didia ако ти не кажеш как се чувстваш - другите и да искат няма да разберат.
Да ще видиш 99 души просто гледащи "сапунка", но е достатъчно 1 да приеме присърце.
Случвало се е да бъда нахално любопитна за да мога да помогна - защото хората често подхождат с недоверие... но така прави и майката пазеща детето си от някое с пъпки /било шарка, обрив или просто нахапано от комар/. Въпреки негативите при споделянето - само то е пътя към интеграцията - независимо в каккав област и аспект от човешкия живот!

Прегръдки  итова за възпитанието е супер, но за мен най-важното е при това възпитание да не се чувства болка когато някой иска да помогне... защотодругия не може, и да не се страхуваш въпреки цялата болка коята ще получиш от коментари, не разбиране и т.н . - да разказваш за себе си, своите преживяванеия.... /може би не мога да дам пример сега с Дани, но пък в личен план споделяла съм и по-неприятни неща във форума... и това ми е помагало да погледна на тях по-скпокойно, без срам и притеснение... а и да мога да ги споделям и иначе.../

Напълно права си,но този 1 го избирам с известни притеснения.Не страх и не срам ,а просто недоверие.Загубих твърде много илюзии в живота си с тях и приятелите /някои/,имам нови ,които не съм предполагала ,че ще намеря в труден момент.Зная какво пречи на детето и в ДГ,независимо от това,че са ми колеги съм забелязала реакции.За каква интеграция става дума това дете го знаят от мига на раждане,мен от години и отношението е просто ..... нямам думи.При това се касае за несправяне с някои неща,не с всичко.А какво да кажем ако в групата има няколко такива деца.Аз се опитах да помогна на една мама от форума ,бях сигурна,че ще успея  и дори не предполагах какво ще чуя от хора,които познавам не помня вече от колко години.Е,не вярвам много в добрината на хората,в тяхното желание да помогнат и мисля,че имам основание.Същото е и в болниците - всеки е единствен и незаменим,и дори да имат информация за нещо ,което би помогнало тя се крие.Много повече разбрах от виртуалните приятели в този форум отколкото от "специалистите".Но хайде да не коментирам повече по въпроса.Иска ми се да вярвам,че все пак нещата ще се оправят и няма да слушаме само колко много са направили за тези деца,а чудно защо аз просто не го забелязвам.Приказки,приказки и реално - нищо и то една голямо нищо.
             Такива мислички ме човъркат.Още когато видях подобна темичка от същата мама на друго място.Там половината, да не кажа почти всички не я бяха разбрали.Какво има толкова за разбиране,как ще научиш децата си да бъдат толерантни,с ново отношение когато самия ти- не си разбрал.Какво трябва да разбереш - че всеки има правото на място под това небе,на живот достоен и спокоен.
              Е,такъв е живота...но моето желание е да го променим.За децата ни да е по-добър и сигурен. 

Didia, ти определено си казала това, което аз явно не успях да изразя правилно, за което ти благодаря.

Дидиаа много съм съгласна, но пак ще кажа -и в нас има проблем и често съм виждала огромни недсоразбирания от страна на майките на децата с "проблеми" - ето и сега го пиша със страх, че някой ще се засегне...
Да не говорим за непонятното желание проблема да се нарече напр. "особеност," "специфика на развитието" и още един Бог знае какво...
Да не говорим за трайното нежелание да се каже, че детето е все пак със специфични нужди - им тогава как да искаме нещо дето го отричаме...
Въобще ще кажа само едно - трябва и самите майки да приемат нещата такива каквито са - да не избягват проллема, а  да се изправят пред него и да го приемат!

Аз мисля, че съм толерантен човек и имам така да се каже опит с тези неща - но и мен ми е напр адски трудно да говоря за тези неща... камо ли пък някой дети и хабер си няма за ккаво става дума! Нека ги осъждаме когато нямат желание да разберат - но нека им дадем шанс да видят с нашите очи нещата!

Дидиа, много ти се радвам че си тук! Убедена съм,

Всички тук знаят за какво говорим ,а и всеки казва много верни неща ,разбира се от собствената си гледна точка.Didia права си по принцип и точно това е самата истина но всъщтност решението е точно това catnadeen ,поздравления от мен и аз това се опитвам да кажа че първо ние трябва да приемем нещата с цялата им тежест и тогава обществото да ги приеме

         Момичета,така добре ви разбирам.Питала съм се хиляди пъти каква е причината.И не мога да си отговоря.Може би има и недоразбиране на проблема,но има и болката от това,че не можеш да приемеш случилото се.Да ви говоря за нея няма смисъл всеки сам я е изпитал и тя се таи във всеки от нас.За себе си мога да кажа,че тичах из коридорите и се молех дано да е станала грешка.Хиляди молби повторих тичайки от един етаж на друг.А на следващия ден просто бях ужасена как съм могла да се моля дано да не е на нас.Сякаш проблема щеше да се реши ако беше друг.Но това го осмисляш когато минат поне няколко часа.В първия миг съзнанието ти отказва да приеме истината,ставаш дори егоист.В следващия миг съзнаваш погрешността на своите мисли.За това оправдавам поведението на някои родители,това,че са се "затворили" в болката си.Може би от този миг нататък гледам с други очи и може би съм доста мнителна.Мога да кажа със сигурност,че момичета,които не съм виждала ,а може и да не видя,от този форум ми помогнаха да преодолея отчаянието.Два месеца не исках да видя никой,не исках да чуя дори утешителни слова.Тогава седейки пред компа попаднах на този форум,даже първата парола съм забравила,ника -също.Доста по-късно разбрах,каква помощ мога да получа от вас за което много съм ви благодарна.
                А хубавото е,че вече се вижда резултата .Все по-често търсим правата на децата си и затова искрено се надявам всичко "да потръгне" стига сме боксували толкова години.
               Поздрави на всички и добре,че ви има.     

Отново си права ,аз даже мога да кажа че ревах цяла година, всяка вечер като загася лампите ,но идва и момента когато си казваш че е време да продължиш.Съжалявам че открих форума скоро ,всъщност когато имах нужда от помощ и знаете ли ,помогнаха ми хора които дори не знаят как изглеждам ,а тези които са ми роднини даже не се обадиха.Това ме навежда на мисълта че точно хора ,които имат такива проблеми могат да ни разберат , но не и тези които незнаят какво е ,били те и роднини

Не знам,дали има майка,на която да и е приятно да нарича детето  си дете с "особеност" или "специфика на развитието"? Лично аз няма как да не приемам тези изрази и да си крия главата в пясъка,след като детето ми е със специфични обучителни трудности при смятането.По самото наименование си личи,че детето е със специфични нужди ,да не споменавам и хиперактивноста и лошата концентрация,които още повече и пречат в училище,но няма как! Това,че изглеждам спокойна и не пиша много,много за проблемите си тук,във форума,не значи ,че не приемам проблемите на дъщеря си.Просто ми се струва нахално от моя страна да се оплаквам,като чета какви проблеми имат някой дечица тук и аз да седна да пиша,как всеки божи ден ми се налага да решавам задачи със Станислава и как бърка + със -  .И как не може да дели големи числа и все неща от тоя род.
 Е,оправдах се,ако ставаше въпрос за мен. Не че съм сигурна,че става въпрос за мен,но съм длъжна да отбележа.
Когато беше 2-3 годишна,щях да имам доста за писане,особено в темата за логопеда,но този етап го минахме.Тя е вече почти на 14 години.Сега вече се интересувам и от пубертетни проблеми.Отговаря ми,плаче от най-малкото ,не слуша.

Краси, сбърка ме с последния си пост честно.... май не си пила кафе преди него или пък аз нещо не схаващам
Не знам за теб, но такива майки има - срещала съм, и ще срещам... вкл имам добра позната, работеща в център за деца - там ги занимават с разни нещо. Тя казваше, че има 2-3 деца с явно изоставане в развитието и според нея те имат по-специфични нужди - особено от индивидуално занимание, за да се развиват. На изкл деликтните й опити /защото тя на мравката път прави, камо ли да се намеси ако не мисли, че това би помогнало на детето/ да намекне на родителите - те категорично отказват да видят някакъв проблем! А тя твърди, че по този начи детенцето губи възможност да научи каквото и да е и да има някакво развитие!

Не е въпроса да се тръгне с прлакати, да се тръби и да се обявява на всеослушание даден проблем - достатъчно е той да се приема, да не се КРИЕ и да не се ИЗБЯГВА като някаква тайна или като нещо лошо. Това съм имала в предвид, а не че на всеки ред и пост майката трябва да пише - вижте ме и детето ми ....

Съгласна съм, че не трябва да се тръби и да се търси известност тип "сапунен сериал", но все си мисля за приемането на болестта и интегрирането сред другите хора.
Прави ми впечатление, че в градинката до нас /събират се от три квартала майките/ няма деца с увреждания, понякога преминават, но ги водят много бързо и никога не спират. И си мисля, че ако децата се покажат, малките ще свикнат по-лесно заедно и после и в детската градина детето ще  бъде сред познати. Майката може по-лесно да обясни на другите деца и родители точно от какво има нужда детето, а не да чака учителка, отговаряща за още 30 деца да го направи.
Винаги майкатата ще трябва да изтърпи неудобството да обясни на някакъв социален кръг за проблема, така че според мен колкото по-рано, толкова по-добре.

Намесвам се в темата, защото за мен проблемът с интеграцията е изключително наболял и актуален и защото деца и хората с проблеми винаги остават някак в сянка - скрити от всички, сякаш "проблема" е нещо срамно и гадно...Казвам го като страничен човек, който също не е учен и не му е показвано как може да помогне...Не знам дали мога да се изразя правилно, но се опитвам да кажа, че имам доста спомени от моето детство как т.нар. "по-различни" деца бяха отбагвани и сочени с пръст...Още по-лошо -  разпространяваха се приказки, че можели да бъдат опасни, че едва ли не било заразно...Слава богу родителите ми не са страдали от такава "параноя" и съм научена от малка да възприемам всеки такъв какъвто е, да не деля хората на еднакви и различни...Но в интерес на истината, когато съм се сблъсквала със ситуацията да общувам с "по-различни" деца не съм знаела как да се държа и реагирам...Умирах си от страх да не би да ги нараня по-някакъв начин с отношението си, да не им покажа по-лош начин именно този страх от по-различното....В смисъл, че просто не знаех как да общувам и контактувам с тях....Именно, защото "проблемите" са били винаги скривани - Майките с цел да предпазят децата си с негативизма на околните и за да не хвърля човешкото любопитство още сол върху раната им...И така просто се изгражда 1 преграда - ние сме нормални, пък вие сте различни..А не трябва така...
Наше близко приятелско семейство отглежда дъщеря с ДЦП - тя е вече много голяма, минала е 40год...Колкото и странно да ви прозвучи на мен ми е било удоволствие да общувам с нея...Има много силна памет с каквато доста хора не могат да се похвалят - помни дати, лица, събития....Играем  си с нейните играчки, говорим си...Но тя винаги си е стояла вкъщи, имала е много малко контакти с външния свят, собствения и баща не я е потърсил откакто е разбрал, че тя е "различна" / майка и е с втори брак/....Е какво е това отношение ми кажете!!!??
Моя позната отглежда детенце, което има проблем с вегетативната нервна система - майката ми разказа за проблема още преди да отида в тях на кафе..Но тя не възприемаше детето си като различно или трудно или проблематично...Просто ми разказа как е започнала историята...Вярвяйте ми много се изложих, поне така си мисля -  - 1-ия път след като се върнахме от разходка трябваше да я сваля от количката и...Е, хубаво свалих я, но вместо да я сложа да седне, я пуснах да си отиде до играчките ..А тя още не била проходила Слава богу, че я държах внимателно и я пуснах леко и от нисичко - не се удари въобще...
Мисълта ми е, че точно криенето на проблемите създава още по-големи проблеми при общуването и контактите между децата...Но как бих могла да науча детето си / ако имам такова в бъдеще/ и да му дам собствен пример като съществува тази "желязна завеса"....
никой не говори наистина за плакати и тръбене, а запознаване с проблемите , за научаване на адекватно поведение, за толерантност и намиране на начини за други форми на общуване освен стандартните...

 Честно казано аз съм за кампания - ако трябва плакати, ако трябва нещо друго. Мисля си, че така посланията ще стигнат до по - широк кръг хора, могат да предизвикат диспут по темата. Защото проблема с общуването не се свежда само да близкия обкръжаващ кръг. Мога да разкажа / както и правя / за проблема на Боби в градинката, в парка , на съседите, на приятелите....някои разбират, други не съвсем....Но какво ще стане ако се преместим другаде.....детето вече е голямо и му личи, хората там не са се сблъсквали с подобен "проблем" - хайде отначало. Добре, ще разясня на всички какво му е на Боби. Да, но ако се появи в квартала дете например с аутизим - пак отначало - ще се разяснява какво е това. Или с алергия. Или с диабет. Трябва да има принципна нагласа при общуването със всички различни деца....и не вярвам на себе си...не вярвам, че сама ще се преборя с това...дори само на нашата площадка. А и не всеки родител според мен е готов да разказва  за мъката си.....всеки изживява болката различно.

Елена ,съжалявам че пак ще ти опонирам ,но това с плакатите и рекламата на мен ми звучи като реклама за прах за пране и докато тя тече праха се купува но спре ли ........
Не можеш промени мисленето и манталитета на една нация с реклама ,мисля че ние сме тези които ще променят нещата.Т ук или в другата тема четох ,не помня къде ,че няма деца с проблеми в парковете или просто минават бързо.Е докато ние не ги изведем сред другите ,те винаги ще сочат нашите като различни ,просто защото наистина са такива .Децата определят страничните хора като ги сравняват със себе си.Значи от тях трябва да се започне ,и ако питаш мен ,не ни трябва рекламна кампания ,защото точно ние родителите на деца с увреждания си ограничаваме децата и проблема идва от нас, не от другите хора.
 catnadeen ,няколко пъти го каза,ние трябва да променим нещата като споделяме и показваме децата си без да се притесняваме а не да разчитаме на рекламата и плакатите да ни оправят проблемите

     Заставам твърдо зад това мнение на Катнадийн.Имам подобен случай и въпреки голямото ми желание и не само на мен не можем да помогнем защото майката ни обвини в "отношение".Да не отричаме,че имаме отношение ,но то е отношение и желание за помощ под каквато и да е форма.
                  Имам позната с дете пострадало при ваксинация.Един ,единствен лекар преди години изказа мнение,че детето трябва да расте в обикновено училище ,не в специално.Всички други го отписаха.Е,повтори първите класове по два пъти,но сега тя е една госпожица завършваща висше и помен няма от безпомощното дете с проблеми.Пред очите ми се видяха резултатите от "интеграцията" то тогава нямаше и такъв термин,но имаше реални действия.Нямаше празни приказки,а учители с отношение и желание за помощ,с обич към децата.
                   Когато на мен ми тропна лошия шанс на вратата говорих с майката.Тя беше категорична каквото и да казват специалистите не се отказвайте.Даже каза - виж моето момиче,ако бях послушала докторите каква щеше да е сега тя.По добра утеха едва ли бих намерила в онзи момент.Та аз виждам детето и сега,и никога не забравих,че само ЕДИН лекар е изказал мнение подтикнало майката упорито да се бори.И не е било напразно.Дано имаме силата и упоритоста да надскочим бездушието  и незаинтересуваността в нашето общество.И сте прави ,ако успеем да променим себе си ще променим и другите покрай нас.Съзнавам,че не е лесно,но се надявам да устоим.  

Кампанията е хубаво нещо, но тя само ще засили или предизвика интереса към въпроса ни. Мисля, че приемането и общуването с хора със специални нужди, включително и с децата, си е част от възпитанието и културата ни. То е като да се научим да си мием ръцете или да отстъпваме място в превозното средство. И само с еднократна и краткосрочна кампания няма да постигнем желания резултат. Обясненията на родителите или хората които се грижат за тези със специални потребности са от огромно значение. Защото ние най-добре можем да обясним прости правила на общуване.
А иначе, интеграцията за мен е двустранен процес. Не само моята дъщеря да има равни възможности за обучение и реализация, а и съучениците й да се научат как да общуват с нечуващи. И най-добре ако това се случи в учебното заведение, в продължение на тези 10-12 години, когато са заедно и заедно се обучават. Иначе, не виждам къде другате т.нар. здрави деца ще разберат простите правила на общуване с нечуващ човек. Та, както има всякакви СИП предмети в българското училище, така нищо не пречи в часа на класния да има и поредица от часове за интегрирането на хората с увреждания.

Благодаря че ме разбрахте.Искам да ви кажа при нас как се развиха нещата ,за да подкрепя тезата си.Когато Вики беше на две и другите започнаха да забелязват разликата, на въпроса -Какво и е ? ,аз отговарях -Ами болят я очичките! и проблема беше решен ,децата я обичат и я приемат като една от тях.Та рекламна кампания ,добре ,но по важното е децата със които контактуват нашите ,а тях рекламата не ги вълнува.Те очакват обяснение ,достъпно за възраста им, и то им е достатъчно.Та си мисля за интеграция още от детска възраст ,което зависи от нас ,а резултата ще бъде налице почти веднага ,а нашите деца ще растат с разбиране и подкрепа от връстниците си

Viki i mama, разбирам те прекрасно, но просто си мисля, че няма да стане само с добрата воля на едната страна. За да може един родител да възпита правилно отношение към различните в своето дете, самият той трябва да има някаква представа за това. Говоря за масовост - не за изолирани случай. Да, може би ви звучи популистко, но мисля, че е необходимо да се даде нещо като модел, на който да се подражава. Колко литература има изписана за това как да се обясни на едно дете от къде идват бебетата - въпрос труден за много родители, да не говорим колко е трудно да се обясни нещо, което не се разбира. Аз съм за ние да не се крием, нещо повече - няма човек около мен който да не знае, но мисля си - дали това е достатъчно. Никой не смята за странно да се дават съвети по "трудни въпроси" като цитирания по-горе. Защо да има нещо лошо, да се запознаят хората с правилните подходи по лек и необвързващ начин. Например - какво ми хрумва...майка и дете..детето вижда друго дете в инвалидна количка. Пита..мамо, какво му е на това дете. И тук следва кратък и поучителен отговор на майкат.... Ето един готов пример, които може да спаси доста родители от неудобна ситуация. Или наскоро Реза ми показа едни сладки детски поучителни книжки за Франклин..."Франклин иска да се налага другарчетата си" или "Франклин не казва истината". Реза казва, че дъщеря й ги приема сериозно. Какво лошо има в една книжка "Франклин има специален приятел". Не мисля, че ако се привлече вниманието към тези проблеми задължително ще последва негативна реакция. Не, че не е възможно....просто няма как да сме сигурни. Не съм психилог, нито имам някакъв кой знае опит, в крайна сметка - сигурно сте прави.....но при днешното влияние на медиите, все си мисля, че ще е полезно.

Разбира се ,права си ,но Франклин (метафорично )сам няма да промени нищо ,той си остава просто герой от детско филмче ,а героите в един определен момент от живота ни се заместват от приятел ,съученик,гадже и тогава Франклин никой не го помни,аз лично съм забравила за какво се разказваше в Татко Барба,Ну погоди и т.н.Мисля че решението е ,вместо приятелят да е на касетка,диск или както предпочитате,той да бъде в парка ,сред децата и РЕАЛЕН .Но аз и ти не променяме нещата ,трябва всички такива като нас да положат усилие и да подтиснат болката ,поне докато хората разберат и спрат да ни гледат странно.Знаеш ли на протеста на 1 юли ,не видях дете в инвалидна количка или по различно от другите ,освен моето -не виждащото ,а честно казано очаквах друго.Извинявам се ако не съм видяла някой който е бил там ,но щяхме да се забележим нали.Тогава как ще правим рекламна кампания ,щом ги крием дори тогава когато каузата е даже по-мащабна.Все пак уважавам мнението ти ,разбира се всеки мисли различно 

Незнам, може би е някакво решение. Но не мога на не анализилам собственото си поведение, гледайки реклама или четейки платена публикация. Ако това не ме интересува, просто сменям канала и... Та незнам дали това няма да се случи и с една такава рекламна кампения, в подкрепа на хората с увреждания. Просто хората си казват, това не ме засяга или дай боже да не се случва или добре че нашите деца се родиха здрави и ...сменят канала. Между другото това, последното го чух от една моя близка. Още не мога да и го простя. Сякаш си поръчваш дете по каталог, и ако ти се падне "с изтекъл срок на годност", става лошо, ако ли не, щастлив продължаваш живота си, отглеждайки здравото си дете, и когато срещнеш онова, другото в парка, предпочиташ бързо да си отидеш с думите- аз май забравих бойлера включен. Така се бяга от обясненията, от истината, че това и на мен може да се случи, така няма да ми се налага да обяснявам как, защо и може ли/да си играя с него например. Трябва да се започне от някъде, от училище например, както някой по-горе предложи. Може би е късно да променяме психиката на възрастните, но можем да променим децата. Те са обществото, което ще продължи след нас.

И аз не искам да обидя никого и знам колко трудно е да гледаш специално дете, но виждам едно желание някой друг да покаже на обществото, как да се държи с различните. Пресата - последните клипове за хората с ментални увреждания по мое мнение нямат нищо общо с действителността, в нашия блок живеят двама човека с умствени проблеми и изглеждат по съвсем различен начин и не мисля, че се прави особена услуга, като са показани хрисими, чистички и т.н., от друга страна въпреки проблемите им те са си живеят с нас и когато си взимат редовно лекарствата са в поносими норми. Мисля, че има достатъчно международни програми, с пари за реклами, дневни центрове и други, може би вече е дошъл момента за практическо запознаване с тези хора.
Имаше няколко теми за училището - страно ми се вижда 2 групи деца да се срещнат за първи път на 7 години, нормално е едните да питат защо това дете не ходи и какво му е, а другите да се чувстват ужасно, че са нетактични с децата им.
А в парковете и обществените места, не е нужно да се тръби и да се разказват истории, просто майките и децата да се появяват там, бабите които ще се оправдават с бойлерите, едва ли ще дойдат да търсят контакт, но ще бъде много по-лесно и за двете групи да се запознаят...

Аз лично смятам, че интеграцията трябва да започва още в родилния дом. Не може лекарите да посрещат болните деца на тоя свят с думите:"От това дете нищо не става. Оставате го в дом и го забравете час по-скоро." Докато специалистите, които работят с децата ни ги имат за някакъв особен сорт деца, не виждам светлина в тунела. Да не говорим за държавните чиновници, педагозите, помощния персонал в болниците и учебните заведения, които посещават децата с различни увреждания. Всички - от личният лекар до чистачката в детската градина, всички те трябва да са с ясното съзнание каква отговорност носят като се грижат за децата и трябва да показват на останалия свят, че грижата за децата с увреждания е като грижата за всяко друго дете. Докато тези хора се грижат за децата ни, имайки си едно наум, че тези деца в много взможно да не се развият като останалите, аз лично не виждам за каква интеграция можем да говорим. Защото аз мога да разкажа историята си на 100, на 200 човека, но хората, които професионално са се обрекли на децата с увреждания са официалното лице на света, в който ние, за добро или лошо живеем. Не твърдя, че няма и такива специалисти, които осъзнават колко важна е тяхната роля, но е голямо числото и на тези, които не си дават сметка за тези неща. Така че, не ми се струва редно да се натоварват родителите и с тази задача. Редно е да има държавна политика, защото нашите сили не са безкрайни. Когато детето ти има здравословни или някакви други проблми, не винаги ти остават сили и за борба. И това е истината. А държавната политика, струва ми се трябва да включва преди всичко КОНТРОЛ върху изпълението на различните закони, които съществуват и които не са чак толкова тъпи. Ако бъде проследявана дейността на различните инстанции, които отговарят за децата ни, тогава вярвам, че голяма част от проблемите ни ще се разрешат от само себе си. А когато децата ни бъдат приемани в училище и детската градина без да бъдем унижавани, и когато получим помощите, които ни се полагат без да се срамуваме, че си ги искаме, тогава съм сигурна, че увереността на всеки от нас ще порастне съвсем естествено, без медийна кампания. 

Включвам се в темата ви,макар че по принцип не пиша в този подфорум,но чета...
Да си призная,темата в другия подфорум и аз я разбрах различно, както и да е...Там не успях да пиша,но тук се включвам,просто за да споделя...
До преди няколко години,докато си бях все още в България, и аз не бях общувала с хора със специфични нужди (извинете ме,ако звучи обидно,но тук ги определят по този начин).Идването ми в тази страна ми подейства много отрезвяващо и малко стресиращо в началото,признавам.Защото инвалидните колички са навсякъде... Понякога по три наведнъж в автобуса,при зъболекаря,в градината на сина ми...Не е никак лесно да свикнеш с тези хора,но не е и никак трудно.И наполовина съм съгласна с мнението на Елена...С тази половина,че може би трябва да се започне с държавните институции... Тя вече писа за специализирани центрове,места в училищата,преподаватели ( не специално обучени да работят само с такива деца,но подготвени да работят и с такива деца).Когато на детенцето ми в градината бъде по някакъв начин наложено да общува с подобни връстници,то ще се научи да ги приема.Ще ги среща и в училище,и не само ще ги среща по коридорите,но ще се учи,как да работи с тях в група,как да им помага след училище с домашните,да общува с тях.И тук институциите трябва да имат грижата в изграждането на бази и създаването на програми,достъпни за всички деца,подготвянето на преподаватели,които умело да балансират между "нормалните" деца и тези с по-специфични нужди.
Не съм съгласна(мисля,че срещнах нещо подобно в едно мнение),че в западните страни няма пропаганда,но тя наистина е скрита и незабележима.Тези страни вече имат традиции, ние трябва да ползваме опита им.И тук майки говорят по телевизията и отново по-скоро се обръщат пак към същите тези институции-да изразят огорчението си от нов закон или радостта си от дадени придобивки.
Другите да си мислят каквото искат,да съжаляват,да иронизират или да се подиграват.За една майка това няма значение,но вие го знаете по-добре,защото сте борбени жени.
Лично аз съм малко скептично настроена към промяната на общественото мнение сред по-възрастните поколения.Но че промяната трябва да започне от децата ни - няма спор.Защото на тригодишния ми син изобщо не му прави впечатление,че приятелчето,с което се надпреварват с колички в градината не може да говори.Това не го интересува,нали иначе това момченце го разбира чудесно и умее да имитира шума от мотор. Предполагам,че ще ми бъде спестено и да си измислям някакви обяснения,защо Дани е по-различен от него.Учителките са подготвени за това и го правят чудесно.А покрай децата си може и родителите да променят малко своята нагласа.Да свикнат  с мисълта,че ако имат някакви претенции срещу тези деца,то родителите на "по-особените" малчугани могат дори да ги съдят за дискриминиране.Може би съм малко крайна,но си мисля,че закостенели в разбиранията си общества като нашето имат нужда не само от благи думи,но и от лекичко разтърсване...
И момичета...Не се обиждайте на тези,които изпитват съжаление.По- важното е,че те изобщо изпитват нещо.По-лесно е да "бръкнеш" в душата на човек,който показва обидно съжаление,отколкото на такъв,който с усмивка побутва детето си,за да заобиколи вашето... Може и да греша.
Много ми се иска,в този форум да намерите подкрепата,от която имат нужда вашите деца,така както за много други инициативи майките показаха,че заедно могат да бъдат сила.Убедена съм,че ще намерите разбиране,защото на всеки разумен човек му е ясно,че от нищо не е застрахован,и ако е имал щастието,да му бъде спестено вродено увреждане,то може да има и нещастието да придобие такова...
Пожелавам ви,да намерите най-верния път!Искрено ви се възхищавам!Не се страхувайте и срамувайте да търсите подкрепа и там-в другите подфоруми! 

Да предупредя че не знам дали ще успея да се изразя достатъчно ясно, дано ме разберете правилно
Темата малко се измести от първоначалната идея, а именно ние да не гледаме на децата си като на болни. Според мен авторката е права, но не винаги може да се постигне такова нещо. Докато дете с алергии наистина не се различава много от другите деца, едно дете с умствено и физическо изоставане се откроява. Забелязва се от околните, започват да го заобикалят. Това явно е останало от много древни времена, когато се е смятало че такива хора са докоснати от бога или от дявола. Обществото още не е преодоляло това виждане явно. Понаяко все пак хората не се дърпат, а питат - къде от любопитство, къде от загриженост, понякога и от съжаление. Не мисля че можем да им се сърдим. Не мисля че трябва и да ни боли от техните думи обаче, независимо какво казват. Това трябва да променим в себе си. Знам че всяка майка я боли за детото и по принцип. Но това си е наша болка и тя трябва да си остане за нас, не трябва да стига до околните или детето ни. Ние сме тези, които трябва да покажат какво да е отношението към децата ни. Обществото няма да се промени изведнъж. Промяната трябва да започне обаче от държавата - няма друг начин. Ако не приемат децата ни в масовите градини и училища с обяснения на майките в парка няма да стане.
Ели е писала как тя се опитва да обяснява за Боби, но ако дойде дете с друг проблем какво се прави тогава? Не може всичко да се обясни. Хората които не са се сблъсквали изобщо с увреждания не могат да поставят диагноза от едно виждане на детето и да знаят как да подходят към него или какво да обяснят на собствените си деца.
Има и друго нещо - в България колко често се виждат инавалидни колички? И то не защото инвалидите се срамуват, а защото нямат условия за да могат да излязат без придружител, а понякога дори и с такъв. Докато бях с детето в София и ходех къде ли не с количкита се възползват от съоръженията за инвалиди и ми правеше впечатление... Примерно в метрото на някои спирки има асансьори, но на централната спирка на ЦУМ не видях такова нещо. Това не може да се поправи с разговори. За това смятам че от държавата трябва да се почне. А не че прехвърляме отговорността на някой друг.
А за медиите - защо да не използваме разпространената и лесно достъпна днес медия? Много майки споделят как тук във форума или в интернет са намерили помощ.

Да и аз съм една от тях,но като казах че не ни трябва кампания нямах предвид изобщо, а че ще е хубаво първо да има деца като нашите в парковете ,за да може когато се подхване кампания обществото да си каже -Ами да ще помагаме особено когато моето дете има две такива приятелчета в градинката.А и аз не бих нарекла кампанията-рекламна ,а информационна
Иначе си права ,нещо изместихме темата и май аз съм една от виновните

Catnadeen,не от кафето,ами от жегите ще да е!

                  Аз ли нещо не съм в час ,но като чуя ДЪРЖАВАТА ми иде да завия на глас.Хайде,убедете ме какво прави ТАЗИ държава изобщо за децата?Да не говоря за по-специалните случай.Какво е осигурила?Всеки вика то българите чакат на държавата,а трябва сами да работят.Защо ли от моите познати няма седнал и скръстил ръце ,чакащ на държавата - нито един.Тичат и работят на две места и време за децата си нямат.Току що прочетох мнението на Чавдаров за работно време след 16.30 /може и да бъркам точния час,но това са подробности/ не ми се търсят линкове и ще цитирам по памет ,дано не сгреша :..когато направленията по НЗОК станат равни или по-големи от частното плащане ще го организирам....Пак се извинявам ако цитата не е точен,но със сигурност смисъла е този.Това ако не е цинизъм здраве му кажи.Ние говорим за ОТНОШЕНИЕ на общество,на родители,на деца и т.н.Баем си тук за плакати и медии /аз лично мога да ви осигуря каквато щете медия и поле за изява/ а завеждащия клиниката дори не е помислил колко ЦИНИЧНО звучи неговата констатация.Това грижа ли е?Отношение ли е?АЗ НЕ ГО РАЗБИРАМ - значи на частно с плащане - може,а по ЗК с работа на две смени - не може защото е по-евтино и хайдееее да печелим.Знаете ли защо се разделихме с нашата рехабилитаторка?Страшно доволни бяхме от нея и резултатите са повече от добри.Няма обаче никога да забравя 2004 НГ как тя каза : "И да даде господ да имаме повече работа"Имате ли представа как се почувствах и как повече не можех да я гледам,камо ли да я търпя и да и плащам.Но ми светна пред очите ние сме просто добър источник на доходи ,за някои категории здравни работници ,а ето днес моето мнение за прословутата клиника се потвърди и то от шефа и.Зная,че някои от вас ще се възмутят от мен и мнението ми,но аз също бях обект на чист "рекет" точно там.
                  За ваше успокоение ще кажа,че аз ЛИЧНО не разчитам на тази държава ЗА НИЩО,не сме ходили на ТЕЛК,РЕЛК или каквито и да са там.Не ми трябват мизерните им стотинки и съжалявам,че не мога да ги преотстъпя на хора,които имат нужда.Нито тези,нито от здравните ни осигуровки,с които си се развива чист бизнес без грижа за никой, ама за никой.Познавам лично шефа на Агенцията за социално подпомагане /даже сме роднини/ и докато той е там съм наясно с "отношението на държавата".Споменах вече ,че съм мнителна,но имам пълни основания за това.
                Как да има инвалидни колички по улиците,че те изпоизгазиха бабите и дядовците от старческия дом на кръстовището до нас, та какво остава за хората ,които трудно се придвижват.На колко опашки ви отстъпиха ред,или място?На мен ми казаха,че може да съм си сложила възглавница и това за 1/2 кг череши.Примери колкото щете.Да променим децата без да променим себе си.Пълни глупости - това изобщо не става.Детето възприема поведението на най-близките си хора и къде и как ,и кой ще го промени ,ако те останат същите.Какво телевизията ли ще му повлияе,плаката ли,или сълзите на майките .Даже няма да ги забележи.
                Извинявам се,че може и да съм объркала някъде словореда,но съм бясна когато чета подобни теми.А в ушите ми "гърми" ...може и да пише с лявата ръка....или в другия случай......Е,че какво толкова може и с едно око.....При това са "близки" хора.За чуждите да не говорим,ама хич не искам.
                Слушам,слушам за тази интеграция,а когато само се опитах да помогна най-малкото беше :Имаш ли представа как се гледа такова дете?Не искам да кажа как обаче се говореше пред майката.За съжаление вече нямам розови очила твърде грубо ми ги смъкна живота.Не зная дали трябва непременно да съм с черни,но за момента трудно ги сменям.
                Поздрави.  

Държавата  - това са също хора, но управляващи
А е излишно да казвам, че тях също са ги възпитавали
Всичко идва от възпитанието и от личния пример, но пък и нали трябва от някъде да се тръгне.. тръгва се от семейството, от обкръжението и се върви нагоре в йерархита на общиството

"Вики и мама", не си много права - почва се с личния пример и от един човек, и така лека полека се увеличават нещата. Но се почва от някъде, ане се чака да стане изведнъж чудо и всички накуп да се осъзнаят! ВСЕКИ трябва да участва в промяната - от засегнатите, до тези дето не ги интересува... Хората не издват на митинг щото мислят "ми кво мога да направя сам аз, или ние - двама, трима..."... Не знам дали съм те разбрала правилно или не, но поне постовете ти звучат като тези хора... а аз все си мисля, че ако не почнем от нас самите - то от къде ли въобще да почваме??? И ако ние самите не сме готови да погледнем дали има някаква вина и лично в нас - то какво да искаме от другите..... А иначе винаги съм считала това дето го написах - че интеграцията на децата почва от ТЕХНИТЕ родители /от тези дето не отиват на поход или митинг, но иначе негодуват, от тези дето чакат промяната да стане сама и да е само в околните/.

Дидиа, това е болна тема за държавата - но е лбесно да кажеш ДЪРЖАВАТА...всъщонст това са хора като теб и мен и проблема е в БЪЛГАРСКИЯ манталитет и възприемане на света! И ти го знаеш, но просто като се замисля и ми иде да вия - защото изход не виждам - ние хората казваме "държавата да е промени", тея дето са "държавата" - казват "ми те хората да се променят"... порочен кръг и не виждам изход, но заради децата ми трябва да има - иначе жалко че съм ги създала...

Не можах да прочета всички мнения,но искам да кажа че различно е не само моето детето,различна съм и аз.Аз не мога да се интегрирам в обществото,камо ли да интегрирам детето.То е с увреждания,които няма как да не го отдалечават от нормалния живот който водят другите деца.Тогава какво искам аз.Има една приказка хем ме боли,хем ме сърби.Искам да се науча да живея,а както се вижда неуспявам.

catnadeen ,мисля че с теб говорим едно и също ,но по различен начин,или ти не си ме разбрала или аз не разбирам последният ти пост 

сигурно си права -

На мен ми се струва, че нещата се променят, и има все повече гласност и видимост на различните хора, и повече толерантност също. И тези, които смятат, че най-ценното на този свят е именно, че хората са различни, се увеличават също. Не децата са болни, то обществото боледува, но като правим една малка стъпка всеки ден, се доближаваме до това, което искаме за децата си.

Дидиа,съгласна съм с всичко друго,написано от теб,но това не мога да приема...
И в предния си постинг се опитах да обясня-защо...Нито аз,нито съпругът ми сме имали контакти преди с хора с увреждания.Не сме били възпитани да уважаваме техните чувства и нужди,но сме били възпитани да проявяваме човечност.И когато хора като нас попаднат сред обстоятелства,които ги задължават да приемат "другите",ние се учим и го правим.Когато в групата на сина ми има 3 такива дечица;когато подобно детенце дойде до мен и ми покаже рисунката си и се усмихне,нищо че не може да ми обясни,какво е нарисувало;когато учителката ми каже,че това детенце си играе много хубаво с моя син,а не го подръпва настрани,за да не ме притеснява;когато зная,че синът ми и занапред ще трябва да общува с такива деца,а по-късно и възрастни и аз нямам друг избор;когато...още много "когато"... Аз ще се науча,аз се уча,аз го приемам.Обстоятелствата го налагат и аз го приемам.Едно дете на 2-3 години е атакувано най-вече от две страни -семейството и училището/градината.Не е ли по-лесно едната страна да атакува съзнанието на детето,че то трябва да приема различните хора като нормални такива?Дори другата страна да го отхвърля,сигурна съм,след време децата започват сами да се замислят.Ако в училище има специални часове или дори с един монолог учителят нахлува в душите на децата и се опитва да ги учи да приемат "другите",то след време децата ни със сигурност ще поучават самите нас.Докато при възрастните е по-различно...Дори от хиляда страни да атакуваш един човек с изграден характер и разбирания,шансът да го промениш или да му въздействаш е много малък.
Не зная,дали съм разбрана правилно.Аз говоря като родител (и бивш учител) от другата страна.Мисълта ми е,че държавата трябва да наложи "обстоятелствата",а притиснати от определени обстоятелства хората се променят. 
И с volf не съм съгласна,че такива теми "избухват".Аз лично намирам много истина във всяко изписано мнение,което може би означава,че всички мислим по сходен начин,но явно не можем да облечем мислите си в правилните думи.
И не на последно място...Може би точно тази тема,формулирана като тема за интеграцията,имаше място в другите подфоруми...
При предишната тема се стигна до някакъв конфликт от неразбирането,не на хората,а на самата тема или заглавие...
Не ви познавам добре,но мисля,че има и тук много инициативни майки,които с помощта на родители от другите подфоруми биха могли да изготвят Петиция или Отворено писмо. Момичетата,включени в различни акции,ще ви помогнат.Но нещо трябва да се прави!Ако перифразираме библейския текст "Поискайте и ще ви бъде дадено!" ,може и да се стигне до някаква промяна.По принцип не съм оптимист,но си мисля,че ако започваме думите си не с "Ние нямаме...",а с "Ние искаме...",имаме повече шансове за успех във всяко начинание.

Чета ви и откривам,че всички сте прави!
За мен нашите деца не са "специални",а "уникални "и мисля ,че интеграцията им е процес,който се състои от много фактори.Вярно е,че ако още от откриването проблема се представи на родителите компетентно ,ако има психолог който да им помага самия родител ще може по-лесно да приеме заболяването,да говори за своите чувства,да споделя,да е наясно с алтернативите за лечение и вместо да изживява кошмар да насочи усилията си към лечението на детето.
Съгласна съм с Ниара,че ако тези деца са в масови училища децата ще ги приемат но важна роля играят и родителите.За съжаление възрастните трудно се променят.Милосърдието според мен или го имаш или го нямаш.Дали си такъв по характер или така са те учили няма значение.Ако аз реша да възпитам тази черта у детето си ще го направя и с личен пример и с приказка или нещо друго.Лошото според мен е ,че всички онези,които дърпат децата си от нашите,които търсят сапунки и материал за клюки са ограничени и егоисти ,кухи хора ама кухи отвсякъде.
Моето дете е с ген заб.и не може да яде повечето от храните предлагани по магазините затова приятели ни доставят от чужбина и знаете ли там издават такива спец.книжки написани по детски как например на РД присъства дете с РКУ и как да се поднесат ястия и за него и т.н.Хубаво е да има и такива разкази за деца ,от които те да научат ,че не всички са еднакви ,че всяко дете е уникално само за себе си ,че точно това което не може да ходи например пък има по-силна воля и борбеност и е достойно за възхищение .Заставам зад тази идея.Не съм талант но мога да сътворя нищичко.
За управляващите ще се въздържа-само ще кажа,че много ме е яд и съм бясна защото в един момент се оказва ,че ромите получават помощи за какво ли не и,а за интеграцията им ще си замълча....А колко майки ходят по мъките да обжалват да си вземат парите със задна дата по чл.43 май беше....
Трябва да има гласност за проблемите,трябва да има условия за хората с проблеми и те да са навън сред нас.Аз например не съм от перфектните домакини ,не се впечатлявам от реклама на прах например но виж рекламата за хора с психични отклонения ме кара да замирам и това което ме радва е ,че и дъщеря ми я харесва много-значи е стигнала до сърцето на 15год.момиче.
Права си пак Ниара,че ние сме тези които могат да променят нещата.Не успях да прочета защо в другия форум темата не е била разбрана но тук според мен са казани много истини,защото всяка е изстрадана.

Не можах да изчета всички мнения, за съжаление , но когато имам време ще го направя- чудесно описвате всичко? Искам да ви споделя моите дерзания:
 Сина ми е изостава сериозно с експресивната реч, т.е - всичко разбира но говори като 2-3г. Проблемите са ни много, сега няма да ги описвам! Вече е на 5 г. и за връсниците му става понятно че той говори различно! Въпреки това намира си начини да общува и да се сприятелява с децата! Вчера на една детска площадка момиченце ме попита- " Той защо говори така лошо бългаски"?  Стана ми хем смешно от искрения въпрос , хем болно! Не намерих думи да и отговоря- казах само- "още не го е научил добре"
Осъзнавам , че това ще се случва все по често - как малкото дете да разбере защо другарчето му говори като бебе?  А и сина ми започва да се притеснява , и да се усеща че е различен? А когато ми зададе въпроса - защо аз съм така - какво да му отговоря?

   Вярно е и още как.Когато родителите не проявяват отрицателно отношение децата възприемат по същия начин.Ако не покажеш на детето си предаването по телевизията и не му обясниш ,а превключиш канала какво е разбрало то ???Има модели на поведение,които се усвояват и след това трудно се пречупват и променят.Промяната трябва да започне у всеки от нас,а не да разчитаме някой ,някъде да научи децата ни.Малката играе с деца,майките им я приемат напълно спокойно и изобщо не коментират,децата играят с нея по същия начин.В ДГ една майка направи коментар,точно 2 минути след това детето "обясняваше" на останалите,но техните майки явно не са говорили по този начин и децата не приеха поведението му.Получи се обратния ефект това дете остана само и получи квалификацията "ти си лош".Това е,колкото и да не сте съгласни - понаблюдавайте как играят и експериментирайте - ще видите резултата.

Волф, и аз забелязвам силна промяна у теб и все повече ми харесват постингите ти - като дух и като внушение! Страхотен си!

А думите на Стругацки са прекрасни! 
P.S. Само едно нещо не ти харесвам - че не си регистриран!  Моля те, регистрирай се!

Наистина ще е по-добре да си регистриран. От нас ли те е страх?

Волф, а аз се сещам за това
"Трябва да направиш от лошото добро, просто защото няма от какво друго да го сътвориш"
е това е чужда мисъл - на на Стругатски

и Волф сещам се за това как в най-привидно закоравялата душа се среща любов към ближния и състрадание - когато тази до болка изстрадала душа има дете - защото децата дори когато носят болка с любовта към тях - те пак ни облагородяват и не ни позволяват да слезнем под едно ниво на човечност, след което губим и себе си и смисъла да съществуваме!

не бях се замисляла, че повечето тук сме сталкери, търсещи лек за своята Маймунка...

мисля, че Волф беше споделил, че пише от работат - а там има някакви проблеми с регистрацията - май няма право да качва никакви програми... та затова не е регнат

ясно.

Оопс, Волф, извинявай! Няма проблем и така да е... Само дето не можем да ти пращаме лични съобщения

Абсолютно! Чудесно казано!   

Днес си говорим с дъщеря ми (13 год.)
Разказвам й за едно детенце, което не говори, но е по-голямо от нашия Насе.
Тя казва: "Милото детенце, дано проговори, защото в училище ще му се смеят. На Златина й се подиграват, защото има астма"
Аз (подскачам): "Защо й се подиграват, астмата е сериозно нещо!"
Тя: "Защото са идиоти".

Ми, това е... Истината, изтърсена от детските уста. Идиот е оня, който се смее на чуждата болест.

volf, махнах противоречието.
Тоз мъж не е мой и така ще станат недоразумения.
Това е вокалът на БТР, който е хубав за гледане, ама е още по-хубав за слушане
Няма друг такъв глас.

Сега като ме четеш, ще си представяш накокошинено пиле, което не е далеч от истината.
Да си кажем направо, гледаш червеношийката и си представяш кокошка

Интеграцията много трудно ще навлезе в България! всеки ден я усещам интеграционната стъпка върху гърба си. Държавата ни е гнила и върху какво да стъпи тази интеграция?! Къде да интегрирам детето си? В кое училище? Във Варна - на пансион, добре, на 400 км. от Пловдив. И аз какво да правя там? Аз къде да се интегрирам, какво да работя за да издържам другите си деца, къде да живея във Варна и с какво да го плащам наема . Къде да преместя и децата си да учат във Варна, след като вече учат в Пловдив?! Кой да разделя и по-какъв начин за да не се къса нишката ни? В масово училище? Боже мили, в кое? Само разговорите с директорката и учителката за записването са по-кошмарни и от най-гадните посещения при социалните? Как и с какво право мога да накарам децата в училището да я приемат такава каквато е? Коя съм аз? Надуват ми главата с фрази от рода на: "Те ще и помагат". Кои те? Децата, които трябва да и слушат тракането на Брайловата машинка. Или ще и помогнат, ако и падне чантата на земята?! Колко бързо искаме да приемем европейски нрави на добро обшуване Кой на кого да помогне да се интегрира?! Ще помогне дете с друго заболяване на моето дете, ще помогне родител на друго"специално" дете на моето дете, ще помогна аз, защото знам какво значи да няма кой да ти помогне . Аз отдавна се интегрирах и вече мисля, че е по-добре ще бъда в нейната среда . Ами, не искам да бъда личен асистент, не искам този срочен договор, какво ще бъде ако е без срок?! Нима това не е унижение и потъпкването ни на елементарни човешки права: НЕ трябва да имаш фирма,  Не можеш да кандидатстваш за никакви кредити, Не можеш да излизаш в чужбина,       А какво може?         Не можем да се интегрираме толкова бързо, а времето си тече, а моето дете тази година ще бъде отложено защото още обмислям варианти за обучението и. И с малко, ама още малко надежда, че следващата година може да бъде малко по милостива в интеграционно отношение .                 

Прочетох само първите две страници, защото трябва да излизам, но да си кажа и аз мнението за прословутата интеграция.
Брат ми е със две сърдечни операции и сериозен сърдечен порок- цял живот съм обяснявала защо са му сини пръстите на ръцете и със странна форма,защо не може да тича и т.н,  до ден днешен слушам приказките на баба ми, че видите ли в тяхното семейство нямало такива неща и семейството на майка ми било виновно за това. Манталитет трудно се променя и хората винаги трудно ще приемат различното каквито и рекламни кампании да се направят. Всеки средно интелигентен човек знае какво е ДЦП, знае, че има хора с липса на зрение и слух. Само дето до преди 15 години държавата ги "интегрираше" като си събираше на групи, според проблемите им и обществото лесно забравяше, че съществуват, освен ако някой не е лично "засегнат".
Големият проблем според мен е достъпността, а такава няма. С детска количка няма от къде да минеш, камо ли с инвалидна например. Някой по-горе беше написал, че в страната която живее количките са навсякъде, ами тук просто няма как. В момента водя курс за деца с физически и леки умствени проблеми, ами като се развали ФАР-овския микробус, с който идват - не идват. Тръгваме да пием кафе понякога след курса, ами в центъра на Варна е трудно да се движим. И така, преди изобщо да използваме сложни думички като интеграция, трябва да помислим за това как "света на хората без здравословни проблеми" да е достъпен.

Ели в София също има училище за Слепи деца. Луи Брайл. На 100 години е и има страхотна директорка. Да не говорим, че тук има и редови училища, които биха приели да обучават сляпо дете. Не са много, но има и го правят много добре. Пътя е труден наистина. Ще говоря с 28 училище. Много късно разбирам, че търсите училище за детето си. Всъщност децата си. но ще звънна днес да питам как стоят нещата в 28. Ще опитам и за Луи Брайл. Пиши ми на лични повече подробности за детето.

Тази жена е един нещастен човек - тя има само своята истина.....горката....сигурна съм, че няма деца. Иначе щеше да знае, че нито едно дете не е наказание....нито едно. Тя не може да намери утеха дори във вярата.....защото със сигурност не вярва в нищо. Вярата е в сърцето...не в заучените фрази.

Пък и явно е доста добре осведомена по въпросите свързани с .... греховете.

моля не ме бийте - но аз вървам, че това което не свърша на този свят и това, което не успея да понеса и отхвърля - по някакъв начин ще го поемат децата ми
вярвам, че кармата си е карма ама освен, ч(е следващия път пак ще трябва да държа невзетите изпити, вярвам, че те се онаследяват от децата ми, техните деца и т.н.
затова вярвам в "кръвта вода не става"
просто вярвам, че моята съдба е резултат от моята карма + кармата на моя род от поколения насам...
и също така вярвам, че най-тежките изпитания се понасят от най-силните духом - и когато има страдание в едно семейство - то нве  ебез причина  - ние просто не я знаем, както и не е безцелно и не е без отплата
няма ненаказано зло и няма безцелна болка и страдание - всичко си има цел и цена...
Просто исках да споделя, че жената може да не се е изразила добре - защото вярвам, че моята болка може да е резултат но моята карма, но и резултат на нечия "слабост" в рода ми, но също така вярвам, че ако има някакъв проблем - то той се понася от най-силните - в случая напр. моето дете и мен

надявам се да ме разберете и никой да не го нарани моята вяра - тя си е моя и я споделям просто защото може оная жена да не е знаела как да изкаже идеите си, а не че е вярвала, че едно дете страда заради родителите си

п.п. КВО ЗНАЧИ ДА НЕ НАТОВАРВАМЕ ДЪРЖАВАТА???????? виж това вече е простащина и ако наистина е казала точно това, а не е имала нещо друго в предвид - е нейните деца ще има да изплащат нейните грехове и помисли

Скоро майка ми ми даде да чета "защо боледуват децата" - погледнато от християнска гледна точка. Много е дълго, но обещавам да попрепиша части от него и да ги пусна тука ( с кавички, разбора се).

catnadeen , не мисля, че думите на онази жена могат изобщо да бъдат приравнени с твоите идеи. Ти вярваш в това което говориш.....тя цитира заучени фрази от разните завети.....Без да ги разбира, и без да вярва искрено в каквото и да е. За мен....макар и атеистка, истинската вяра това е състрадание и милосърдие.....в нейните думи няма и капка от тези две неща. Това за мен е просто една нещастна и объркана жена....която има нужда от изява. И затова цитира готови фрази в национален ефир и си мисли, че е оригинална....дори може би взети не от Библията, а дочути в някой сериал......Не мисля, че си струва дори да ни става неприятно.

Аз също съм за интеграцията, започвайки от хората около нас. Вярно е, че е много по-бавно и при всяка смяна на средата се започва отново. Но... В крайна сметка живота на всеки човек е борба.
А и помислете - нека всеки според възможностите си и разбиранията си се бори с този толкова тежък проблем. Един чрез медиите, друг чрез познатите си. Няма значение. Така мисля аз. Може би се доближавам до catnadeen.

Изчетох цялата тема с голям интерес.
Странното е, че тук всичко изглежда перфектно написано и най - важното усетено, но в реалния живот и живота на "другите" хора нещата изглеждат по много различен начин.
Ще дам един пример :
Излизах на разходка с моето дете и  с една майка - детенцето и здраво, палаво, контактно всичко беше нормално до момента в който ме видя да контактувам с "различно" детенце. Тогава тя започна да ме избягва и да не разрешава да докосвам детето и.
Реакцията и за мен лично е немислима, но разсъждавайки върху въпроса с интеграцията, разбрах че това е една нормална реакция на едно объркано общество. Възпитанието - нашето, на нашите деца и родители е много объркано и изопачено. В една друга  тема бях казала, че децата са наши - на нашата държава, на нашето общество и за да видят хората (здравите) тези "различни" дечица ние трябва да им ги покажем. Трябва да има търпение и начин на излагане на проблема. Пак ще кажа за мен няма разделение аз приемам всички еднакво, но за обществото има и Вие сте тези, които трябва да покажат и другата страна на монетата.
Интеграцията на хората с увреждания в глобален и държавен аспект засега е толкова мъглява работа, че просто нямам думи. За да бъде налице равнопоставено включване, трябва да се поразместят много елементи в цялостната политика а именно : достъпна архитектурна среда, свободен достъп до информация, откриване на работни места, интегрирано образование и т.н.т. да не изреждам. Я се замислете кога ще стане това? Та ние инфраструктурно не сме готови да отворим ръце за "различното" от нас общество. Този процес ще трае с години и тайно се надявам нашите деца да знаят и да бъдат възпитавани  в това, че тези които са с някакво заболяване не са по - малко деца от тях, че техните нужди са същите като на тях, че те просто са еднакви - деца и след това големи хора.
Надявам се да сте ме разбрали въпреки, че звуча изключително объркано.

Здравей, дани 67!
Наистина не си писала, където трябва, но проверих за този синдром и намерих много информация на английски. Правилното му наименование е Синдром на Маркус Гън - Marcus Gunn Syndrome. За съжаление на български нищо не намирам. Ето няколко английски линка:

http://www.emedicine.com/oph/topic608.htm

http://www.childrenshospital.org/cfapps/research/data_admin/Site … 18sublevel17.html

http://en.wikipedia.org/wiki/Marcus_Gunn_phenomenon

Успех!

..по примера с обрива от 1ва страница-за мен това е демонстрация на интеграция; детето пита,отговаря му се,идва да играе; аз гледам децата ни без табута,ния знае какво я чака ако не си мие ръцете и има Т,насоро я чух да юрка приятелката си да иде 1во в банята и после да играят,детето дойде да ме пита защо,обясних просто,благодарих и за загрижеността,край на темата..
и друг път съм казвала че хората не са а приори лоши и негативни (още по-малко простаци и измет) ,просто не знаят,наша задача е да говорим,да си водим децата навсякъде,да демонстрираме че другото е друго,но не по-лошо..с добро става,с лошо-не,макар че всеки си има избора..

Темата е много подходяща не само за семейства с болни рожби, ами и за семейства със здрави деца. Но се учудвам, че бързо са се изчерпали коментарите по нея. Това, което аз ще коментирам по темата е, че не болните, а здравите имат нужда от интеграция. Хора, които имат достатъчно интелект и сърце, няма да се замислят дали да интегрират дете с увреждане или не. Те естествено ще се приобщят към детето, приемайки го като равен и ще направят така че, да се улесни живота на детето. Факт е че в България т.нар. интеграция на хората с увреждания е на нулево ниво, ясно показва на какво интелектуално равнище сме, независимо от по-високия ни интелектуален коефициент. Мнението ми е, че отличниците и интелектуалците не са в елитните ни школски институции, а са сред хората, където има грижи, обич, взаимопомощ.   

Темата въобще не е изчерпана..но както изглежда..във България интеграция няма ..а дали ще има..май никой не знае..

Приятели вижте на какво попаднах докато разглеждах страницата на СИБ. Вярно,че се отнася за възрастни с увреждане,но повечето неща са приложими и при децата ни.
 
Когато общувате с човек с физическо увреждане:

·            Добре е да го гледате и да говорите директно с него, а не с придружителя му, ако човекът е на инвалидна количка. Осигурете достатъчно място в стаята за маневриране на количката;

·            Опитайте се да не говорите от високо, а да застанете на едно ниво с него, т.е. да седнете и вие;

·            Не настоявайте човекът с физическо увреждане да седне на посочен от вас стол (диван, табуретка). Може да го затрудните при сядане на неподходящо за увреждането място. Посочете неопределено няколко места за сядане и го запитайте къде предпочита да се разположи;

·            Не бързайте да подавате ръка, ако човекът има двигателен или козметичен дефект, който не би искал да изложи на показ.
 
Когато общувате с човек с увредено зрение:

·            Трябва да изчакате той да подаде първи ръка, а вие да я поемете;

·            Старайте се да не правите дълги паузи, които може да се изтълкуват различно;

·            Когато разговаряте с човек със зрително увреждане, гледайте и говорете директно на него, а не на или чрез придружителя му;

·            При започване на разговора се представете на събеседника си, като представите и всички присъстващи на срещата. При разговор с група хора назовете името на човека, който е взел думата.

·            Предупреждавайте за евентуални препятствия (прагове, стъпала, предмети), ако разговаряте в движение. Мислете изпреварващо за насочването на вашия събеседник.

Когато общувате с човек с увреждане на слуха:

·            Регулирайте тона си, в съответствие с това дали събеседникът ви носи слухов апарат или не;

·            Най-добре е събеседникът ви да подскаже колко високо би искал да разговаряте;

·            Ако той предпочита четене на думите по движението на устните, застанете в неговото полезрение, за да не го затрудните;

·            Когато искате да привлечете вниманието му, докоснете го леко с ръка или вдигнете вашата ръка;

·            Не ръкомахайте при разговор с човек с увреден слух, защото ще насочвате вниманието му към тълкуване на фиктивни (за увредения човек) жестове;

·            Ако човекът с увреден слух, но със запазен говор, заговори с необичайна интонация, не променяйте в никакъв случай вашия тон. Присъствуващите на разговора може да изтълкуват това погрешно;

·            При общуване с  човек с ментални увреждания водете разговора максимално естествено, повтаряйте и задавайте въпросите, докато се убедите, че са ви разбрали;

·            Дайте достатъчно време на събеседника си да се изкаже спокойно, а ако е превъзбуден – да се успокои;

·            Не довършвайте думите вместо него и не го поправяйте при езикови грешки;

·            Можете да му помогнете като задавате въпроси, изискващи кратки отговори, включително с “Да” или “Не” или поклащане на глава;

·            Не бързайте да коментирате въпроси, които нямат отношение към производствения процес и трудови спорове, без да изслушате всички страни извън системата “работодател – човек с увреждане”. Постигането на консенсус извън тази система ще гарантира комфорт за работодателя по въпросите на инвалидността и на тяхното постепенно решаване, съобразно възможностите на стопанската структура.