Какви пакости сте правили, когато сте били деца?

Със сестра ми като деца извършихме "перфектното престъпление".
Набрахме царевица от от една градина, прибрахме се у дома, почистихме я, сварихме я и я изядохме. Внимателно почистихме всичкия боклук, събрахме го в отделна торба и го изхвърлихме в контейнера, измихме си тенджерата, подсушихме я и я прибрахме в шкафа, дори проветрихме.
Когато майка се прибра от работа, ние само се споглеждахме и стояхме на тръни да не би да се усети - не. Обаче решихме, че може някой да ни е видял, докато берем реколтата и да ни изпорти, та в крайна сметка решихме да си признаем. Не ни повярва, макар в детайли да обяснихме какво сме свършили.

Не са ме били, нито у дома, нито в училище. Аз бях сравнително кротко дете, сестра ми беше по-пакостлива, и ми се караха заради нея, но не сме били удряни. Майка ми, като ни се ядоса, просто спираше да ни говори, траело е и седмица, а като по-големи и с месеци. Гадно беше.

Да не ти говори майка ти е по-гадно отколкото да те набият.

Майка ми така се прибираше от родителските срещи. Задължително ходех с нея и на връщане беше гробна тишина. Направо ти се смразяват костите.

И моите деца знаят, че докато викам не е страшно, страшното става като млъкна.

А аз като започна да говоря тихо. Като ми се вдигне кръвното , първо обръщам на английски (хем баща му да разбира), хем ми пада гласа. Ако като съм като пиратка по Нова година, не е страшно 🤣

Боят не е да разгражда, той изгражда.
От първи клас нататък ядях бой  с точилката(педагожката се казваше), майка ми не искаше да си боли ръцете с мене.Не помня някога да е месила нещо, че и да го точи с точилка, но виж, върху мене и брат ми и беше намерила ново приложение.

Нещо изместихме темата от пакости към наказания... я да я върнем, че е забавно

Аз бях много кротка, тиха и послушна. Веднъж съседката си боядиса в бяло оградата(тогава живеехме в къщи) Беше възрастна, на повече години от баба и дядо, а сама я боядиса. Такова искрящо бяло, че просто да ти се иска да я украсиш. С братовчед ми(година по-малък) забъркахме кал, направихме с нея отпечатъци от ръцете си и накъсахме от нашата градина цветя, които залепихме в калните ръчички. Абсолютен арт, ама кой да оцени... Оле, тая баба като видя, че като взе да ни кълне да ни изсъхнели ръцете... И досега помня. Баба ми и баща ми купиха боя и боядисаха наново в бяло. Не ни се караха много, де. По-скоро ние се сгреснахме, мислехме, че е красиво, пък то...

И аз минавам през много тихото говорене и ако 3 мин няма резултат свивам рамене и отсичам "файн! щом сте ОК с последствията от действията си и аз съм ОК" - и става страшното - и аз мълча и не ги забелязвам , и не им готвя и не ги целувам за лека нощ и рутерът умира и устройствата им се заключват.

Много се смях на декорираната ограда и се сетих как боядисах бялата котка на баба с водни бои, но много трайно и успешно! А на Барб скитосването по разпадащи се къщи из елитни Софийски квартали не мога да го тръмпна, но  пък ние от Младост си имахме огромно струпвания и лабиринти от П-образни панели, подготвени за строеж на панелките и тук там за разкош напълнени с азбест и стърчащо ръждиво арматурно желязо. Много обичахме да играем на стражари и апаши точно там!

А столът, качил се на ореха печели приза за най-оригинална беля )))))))))))))))))))))))
Както и съфорумката наказавана да не чете!!! Това наистина е жестоко и брутално наказание! Съчувствам, няма бой, а аз съм изяла много, МНОГО бой, включително с кожен колан, който да се сравнява с това да ти вземат книгите!

А на разказа на СеверноСияние с патките, близнаците и пепелта в контражур, докато ги гони майката по посока селските гробища плаках от смях и след това го и сънувах! Това е сцена достойна за перото на великия Бранислав Нушич

Каква хубава тема! Имам безброй пакости аз, света вода ненапита...
Като бяхме деца, съседчето обичаше да пикае в нашия двор, през дъските на оградата. Била съм на 6, то на 4, но още помня, много се дразнех. Един ден просто го хванах за пишката и дърпах, колкото сила имам... помня, че ужасно ми се караха всички, бърза помощ бяха викали, но бой не ядох. Със същото дете веднъж бяхме нарязали на баба му чорапогащниците на простора, баба Костадинка изобщо не ме харесваше и удряше с бастуна където свари.
Друга класика - заключих баба ми във външната тоалетна, просто сложих райбера и се заиграх нещо по двора.
Пращаха ме за хляб от една фурна и ако ми се стореше сух, просто го слагах на тротоара и го тъпчех с крака. 😀
И много обичах да изпуквам пръстчетата на бебето, като по-голяма кака.
Разправяте за бой с показалки в училище, и аз съм я опитвала, една стъклена, прозрачна беше, другарката Стефанова биеше с нея, но най обичаше да се разхожда между редиците и да наднича, докато решаваме задачи. Сбъркал си нещо - почукваше те по главата с юмрук, със едни големи златни пръстени я помня, болеше.
На един рожден ден на баща ми, нашите нпоръчали торта, а тогава не беше като сега, не бяха толкова достъпни. Холът пълен с гости, тортата в хладилника в кухнята. И реших да си топна пръстчето отстрани. И пак, и пак, и така няколко пъти. По едно време ми се видя, че върху тортата има косъм от моите и реших да я извадя от хладилника. И я изпуснах на пода! И сега като се сетя, настръхвам. Тогава вече ме набиха.
Имам и тийн пакости, като се сетя за тях си плюя в пазвата, че нямам дъщеря.

Със сестра ми изменяхме текстовете на песните с простотии.Били сме тя на 7г. аз-на 11.И двете свирехме тогава и ходехме на солфеж при една и съща учителка, в различни групи.Сестра ми беше кльощава, дребна и крехка и не я наказваха физически, за  това и не си мереше приказките.Като първи опит   решихме по-предпазливо да пуснем някоя по-малко стршна песен, да видим дали г-жата ще каже на баща ни.Тя по някога караше децата всяко да изпее песен по избор, после я транспонирахме в различни тоналности и т.н.В оригинала се казва "Текат рекичките пенливи, ечат дебели ледове",  при нас е: "Текат пикничките пенливи, пърдят дебели гъзове".Г-жата нищо не казала на баща ми, значи имахме свободата да продължим  смело напред.За следващия път избрахме "Детенце хубаво".Само да вметна, че сестра ми е с една такава кукленска външност, най-дребното и слабичко момиченце и изглеждаше сякаш ако я бутнеш ,ще се счупи, а ето какво изпя:
Оригинал:                                                наш текст:
Детенце хубаво,                                     Идиот и мазник
пиленце любаво,                                   ти, овца митилява
къде под мишница                                къде под мишница
с таз малка книжчица                          с таз гадна книжчица

Отивам , бабичко,                                  Отивам, дъртофело,
макар и слабичко                                   макар и дебеланско
с книжка да се уча                                книжката да късам
добро да сполуча                                   двойки да получа


Г-жата пак нищо не каза на баща ми, само питала "Кой те научи на тази песен?" и сестра ми казала:"С кака така си я пеем."Вече не правеха упражнения с транспониране на песничики по избор.

Ооооххх, Северно сияние ще ме умориш от смях!!!!

Сетих се, че обожавах да тъпча с картофи ауспусите на съседските автомобили, да поливам с вода минувачите по улицата (живеех на висок етаж), слагахме корда и на нея завързано портмоне и се криехме в храстите. Много баби се лъжеха 😁.
Веднъж ядох много бой от една бабичка, защото й обрах черешата, научих се да карам колело съвсем сама един следобед (в разкошна розова рокличка), която цялата стана в грес и прах и майка щеше да припадне, щом ме видя. Отделно разбитите колене, глава...
Славно детство имах .
Още много магарии има, много. Някои страшни (като например да се прибера през стълбищния прозорец и да прескоча до кухненския балкон, етаж 6). И го правех редовно.

Много се смях,наистина.
Кротко дете бях като цяло,мярахнеяйца,домати,орехи по минувачите.Помня веднъж дойде един дето го бяхме уцелили да звъни.Ние треперим и не отваряме само гледам през шпионката.И тогава видната клюкарка на входа леля Зорина слезе от горния етаж да разучи случая,нейната кожа.
Вечерта седях и гледах лека нощ деца,а майка му крещеше къде са яйцата.

Като Не дете да не почвам,тогава отприщих енергията си в пълна сила.

Моята баба по майчина линия беше много чиста и подредена жена по природа, а по професия беше шивачка и сама ни шиеше разни дрешки. Едно лято тъкмо ме беше пременила с бледожълта тениска и карирани панталонки в розово, жълто и зелено, които сама беше ушила и ми заръча да не се цапам много. Да, ама аз - самò дете - да гостувам при баба и братовчедите беше шанс за качествено различни преживявания! Така стана, че в същия този следобед с новите панталонки се озовахме на едни поляни извън града и в далечината видяхме да пасат овце. В списъка със задължителни книги за лятото имаше Майн Рид и някак от самосебе си стана да предложа на братовчедите да сме индианци, а овцете да са противниковото племе и да трябва хем да се крием, хем да ги нападаме (разбирайте, да се влачим по корем из ливадите, скрити в тревата). Докато се промъквахме през тревите, мен ме ужили една пчела, но малко по-късно един от братята индианци намери див чесън (или поне някаква друга миризлива трева), така че се лекувах по индиански с билки, размазвайки обилно навсякъде и по двата крака за всеки случай. Сплетохме една плитка от суха трева, нарекохме я за скалп на вражески вожд и я положихме под един телеграфен стълб (тотем) пред погледа на целокупното стадо овце. Победа! На връщане към цивилизацията пътят ни срещна едно пресъхнало дере на рекичка. Единият индианец от моето племе успя да се спусне до долу и да се изкачи от другата страна, ама бая прашно беше, бая драпа нагоре, не изглеждаше героично. Забелязах да висят някакви неща от околните дървета, които припознах в "лияни" и реших, че ще се прехвърлям през дерето със засилка на лияна. Не съм наясно с нашенската флора, но очевидно у нас нямаме от хубавите лияни, а и това нещо беше твърде съсухрено така или иначе. Метнах се аз и то моментално се скъса. С малко въргаляне и ожулване тук и там се озовах на дъното на дерето и се наложи да илизам драпайки в прахта, досущ като първия индианец. Третият индианец умря от смях и премина последен през дерето без инциденти.
Финалът на историята е, когато ме видя баба ми. Беше меко казано смаяна. От главата до петите в прах, с позеленени дрехи от тревата, одрана и с омазани крака. Те и другите двама бяха мръсни, но поне не бяха толкова издрани, така че аз ѝ привлякох вниманието най-силно. Когато ѝ казах, че съм се лекувала с див чесън, не беше възхитена никак и от това.