За емоционалната страна

Чета с интерес всички постове. За емоционалната страна искам да кажа, че на моя близка всички доктори и професори й казаха , че няма как да имат дете по естествен начин. Ние с мм според лекарите имаме по-голям шанс. Те се бориха малко над година и накрая се записаха за инвитро догодина септември и тя забременя. Естествено . Без да следи овулация. С много лоша морфология МФ. Една година стриктно следене на овулация, ходене по доктори и клиники, всички бяха категорични, че няма как да стане. Ето че става обаче. Когато , каза, че е приела мнението на докторите и са се отказали е станало чудото. Ние все още се борим. Приемането и спокойствието помагат явно много. Защо ни е толкова трудно да бъдем спокойни като всички ни казват, че чудесата се случват когато най-малко ги очакват? Защото емоционалната страна е най-трудно преодолимата пречка.
Аз (33г. Няколко доктора ми казаха, че влизам в менопауза)съм с Амх 0.2 , мъжки фактор (37г)и се питам кога за последно се почувствах спокойна, кога за последно бях в мир със себе си и не мислех постоянно за проблемите. Нали всички казват, че най-важно е да бъдем спокойни и да се наслаждаваме на живота . Вие кога за последно се чувствахте в хармония със себе си и се отпуснахте ? Кога за последни се забавлявахте истински и отпочинахте ? Или само аз съм дълбала в проблемното забременяване и съм пропускала най -важното; вътрешния мир, приемането и благодарността за хубавите и истински неща, които също се случват , но някак си ги пропускам , защото фокуса ми винаги е в  проблема.

Винаги сме били спокойни и сме намирали начин да се забавляваме и разтоварваме.И на нас ни бяха казали,че едва ли ще имаме дете от нормална бременност,при това аз тогава бях на 21 и даже не бях мислила за деца.Успях цели два пъти да забременея естествено и да родя синът си.После обаче стана трудното.И ето малко след нова година ще станат 9 години откакто се борим за второ дете.Но ще стане,тогава когато трябва...

Ох,момичета...преди няколко месеца, лелята на мъжа ми ме пита имам ли още месечен цикъл...🙄А не съм в близки отношения с нея....Но...тя е с 4 години по-голяма от мен и е родила 17 години и е  "широко около врата "...А е явно на всички, че имаме проблеми ,щом сме от 10 години заедно и нямаме деца..

Като чета и чувам подобни коментари от сорта на "имате проблем, защото сте от много време заедно, а нямате деца" имам чувството, че са от хора, които още живеят век-два назад във времето. Щом сте заедно и нямате деца до година, ясна е работата... Добре де и аз с ММ сме повече от 10г., заедно, но до преди няколко не мислехме за деца и не сме опитвали. Просто смятахме, че ни е рано. И това значи ли, че сме имали проблеми? Сега половината не се замислят за деца преди 30, но това не означава, че непременно нещо не е както трябва. Това си е решение само и единствено между мъжа и жената. Ужасно е хората да си врът носа в чуждите работи, било то майки, сестри, приятели или някакви познати. На такива изказвания винаги отговарям, че като си пооправим кредити, ремонти и т. н. и най-вече, когато ние си решим, тогава ще му мислим. Ами не мисля, че съм длъжна да давам отчет, на всеки, на който му е дошло на ума да се рови в личния живот на другите.

Добре  ,ама аз съм на 42...☹

Така ме възпитаваха и мен, и ги послушах. Отчитам това като най-голямата си грешка.
Връстниците ми вече имат абитуриенти и деца на всякаква възраст, аз празни имоти в перфектно състояние.

Момичета, искам да ви кажа, че искрено се възхищавам на издръжливостта, търпението, скромността и непреклонността ви. Явно моят праг на търпение и вродената ми припряност ми създават повече проблеми, отколкото полза. На 30г. съм, М е на 37, с лоша морфология. Бележките на уролога бяха "и с толкова се правели деца", което мен не ме грее особено, но разбирам, че в мъжкия свят това вероятно е проява на някаква подкрепа и позитивизъм. След 2г. опити и кръг от забременели близки приятелки от 1 опит, почваш да се изнервяш и да се чудиш къде бъркаш. Решихме да започнем инсеменации. Направихме 2, чакаме резултат от втората точно преди Коледа, разбира се, надявам се на "коледно чудо". Разбирам, че нашата история не е толкова страшна или продължила дълго, но знаете за какво става въпрос, когато най-силно искаш нещо, а свекърва ти редовно ти носи орехи и смрадлика за "плодовитост", повтаря ти, че не ядеш правилно или достатъчно, и тем подобни глупости. Да не говорим за това колко правим нещата по учебник, а повечето ми родили приятелки имат ужасно нездравословен начин на живот, пушене, напиване до зори и т.н. и ако не са бременни на 2рия месец, отиват на лекар. Който им казва, че всъщност са бременни. Да не говорим за това, че всички познати и приятели те третират с онзи поглед - смесица от недоумение, разочарование и съжаление. Първо коментират, после спират да питат и дори ги е страх да кажат, когато чакат дете, за да не те наранят.
Тази година няма да съм оригинална (защото е пълен крап за всички), и да кажа, че загубих близък човек, след това работата си,  а тежестта от всички тези неуспешни опити за забременяване просто е черешката на тортата. Загуби, загуби.. Честно казано, не знам докъде и как искаме да продължаваме, ако имаме пореден неуспех. Емоционално и финансово (особено когато си безработен) е толкова изтощително, че спираш да се чувстваш като човек, който някога се е забавлявал, не е стъпвал в лекарски кабинет, пил е по 4 кафета на ден, (сега нали и едно не бива), наслаждавал се е на секса с мъжа си и усмивката не е слизала от лицето ти. Почваш да си мислиш дали да не зарежеш всичко и да се фокусираш върху връщането на "онази мен", пък да се надяваш на случайността? Случвало ли ви се е да решите, че е "божа работа" и трябва да спреш? Честно казано, прочетените тук истории ми дават кураж, че има смисъл. Благодаря ви! Пожелавам на всички тук да се събудят на 25.12. с широка усмивка и пълно коремче.

Реших и аз да се включа с моята история, макар искрено да се надявам да я допълня след известно време.
С мъжа ми се оженихме 2007г., оттогава опитваме. Няма да влизам в подробности, ще кажа само, че за 3 години направих две стимулации, два пресни, два замразени трансфера, едно ин витро на ЕЦ с комбиниран трансфер, всичко това в две клиники и в един момент, след всичките нули на тестовете за бременност, аз се сринах. Основно проблемът е при мен, отстранена лява тръба. През 2010 след последния си ЗЕТ, просто казах, че не издържам, отношенията с мъжа ми бяха толкова зле....Бяхме забравили себе си, като роботи само за опити се мислеше, разстоянието София- Търново го минавах три пъти седмично все едно отивам на кафе....Междувременно с триста зора го убедих да пуснем документи за осиновяване. Със сигурност не го искаше. Два месеца след втората стимулация, ми дойде на връх Нова година, естествено ще изпращам всяка година с цикъл. И се заниза януари, работа, с мъжа ми почти не си говорехме, то няма за какво, толкова се бяхме изчерпали. И един ден след 3-4 дни закъснение се усещам, че нещо се случва с мен. Едно особено чувство, направих тест, който за моя огромна изненада беше положителен. Такъв страх и радост едновременно! Летяхме! След няколко дни ми зацапа и ме приеха в болница. Там десет дни не можех да убедя никого, че съм бременна, ЧХГ на десетия ден пуснаха. Малко късно, плодът беше в тръбата ми, която се пръсна и направих огромен кръвоизлив в корема. Това за мен беше краят....Емоционално ми трябваше много време да си стъпя на краката, не исках да се срещам с хора, нищо не ме интересуваше, ама нищо. След година направих последно един опит на ЕЦ, трансфер на 8 март, естествено кръгла нула и си казах стига. Обявих на съпруга си, че аз повече няма да направя нищо по темата и приключих въпроса. Но Господ си знае работата и няколко дни по-късно получихме едно така очаквано от мен писмо, за едно прекрасно момченце, което в последствие осиновихме и вече 8 години   изпълва сърцата ни с любов. Не знам дали без него щяхме да оцелеем, честно. Животът продължи по най- прекрасния начин, може би леко скучно, на на мен ми беше хубаво, имахме си всичко. Пътят на репродуктивните опити беше задънен за мен.
До това лято, след което след низ от различни случки, се оказа, че с мъжа ми искаме и сме готови да опитаме отново да имаме и биологично дете. Та така, не ни трябваше много време, бързо запазих час в клиника, последваха прегледи, интервенции, изследвания, стандартните неща. Но този път е различно и не ми е сякаш фокусът в живота. Предстои ми процедура и се надявам някой ден да се запиша тук с точката на нашата история. Засега само....

За осиновяване се иска много смелост и огромни сърца.Поклон.Преди време свекървата ми каза "Защо не си осиновите едно момиченце?"(тя знае,че много искаме дъщеря и бяхме на път да я имаме,но явно Господ е решил да ни подложи на изпитания).Аз съм за,но ММ е твърдо против...Пожелавам ти успешна процедура.

Искам да споделя, нещо, което на мен ми подейства освобождаващо. Знам, че всяка от вас има около себе си приятели с деца, забременели лесно, някои от тях даже забренели просто ей така по между другото. И на мен като на всички вас ми беше супер гадно, сравнявах се с този с онзи, с тази приятелка с онази приятелка. Тя какво имала, аз защо нямам и така измъчване с дни и месеци. Обаче, един ден просто знам, че беше Господ, един глас дойде в мен и ми каза "спри да се сравняваш, просто спри, това не е начинът за постигане на целта ти". След този глас, дойде в мен едно страхотно успокоение и мир! От тогава въобще не мисля, за този и онзи какво имат! Просто съм благодарна за това какво аз имам и вървя напред с малки стъпки към целта! Та и моето послание е такова към вас, не се сравнявайте кой какво има и как го е постигнал, просто давайте напред по вашата пътека! Ще стане!

Да, аз дълги години се сравнявах с мои познати и приятелки, които отдавна имаха по едно дете. Сега аз имам вече две, родени в рамките на няма и три години, а те си останаха само с по едно.

Аз по принцип не се сравнявам с хората, защото не знам какво им е коствало да постигнат това което имат. Специално за децата ми е трудно понеже никой от близките ми не се съобразява и само се оплакват колко е трудно, децата как ги дразнят, как сега трябвало да седят с тях вкъщи и тн и тн. По принцип разбирам че всеки си има тежки дни и че не е лесно, но ние загубихме детенцето си миналата година и борбата за първо живо дете при нас е жестока. Просто за мен не е уместно някой да седне да ми се вайка че трябва да обръща внимание на детето си. Гледам да избягвам такива разговори, но не винаги е възможно.

Ами,сравнявам се ..да..,защото всичките ми приятелки и по-близки познати, забременяха от раз...вече имат и по две деца...Само ,аз съм различната...отвратително се чувствам, особено сега за празниците...всички стягат подаръци и елхи за децата си....Тази година и елхата не изкарах...толкова ми е тъпо,смотано и депресирано...😈☹Преди малко,приятелка ми изпрати снимка от ехографа с второто, станало от раз...

Сравнението с никой не помага и няма какво човек да си го слага на душата (въпреки че понякога е трудно). Аз в крайна сметка стигнах до заключението, че чуждото щастие не влияе по никакъв начин на моята ситуация. Затова се радвам на близки с деца, преживявам положителните моменти с тях, виждаме се често, играя с дребосъците. Хората не са виновни, че аз имам проблем. Елементарните селски индивиди с мнение по темата и непоискани съвети (като например - "абе вие що не си осиновите дете" - нещо, за което никога нямаше да се сетя сама....) или пък нездрав интерес към ситуацията отдавна бяха изчистени от обкръжението ми. И от тогава определено съм по-щастлива и мога да се радвам на хубавите неща в живота на близките ми.

Аз не се сравнявам.Повечето ми приятелки нямат деца или са с по 1 и до там.Само двете ми най-близки имат съответно едната три,другата четири деца.Мечта ми беше с тази дето е с 4-те деца да караме заедно по едно майчинство,но се разминахме.Ама кой знае- ако решат да имат пето може пък да стане(те са много религиозни,жената е богослов и не би направила доброволно аборт,за което много ѝ се радвам и възхищавам).Никой никога не ни е питал защо имаме само едно дете и не ни е държал сметка...