Здравейте!
Пряк свидетел от няколко месеца съм на ситуация, която ме хвърля в големи размишления за това що е Правилно и Неправилно...
Отнася се за мой много близък човек- бременна и майка на още едно детенце, затова няма как да не се бунтувам и да остана безразлична към случващото се.
Какво се случи преди три месеца: съпругът и баща на децата на сестра ми решава, че ще прави лек освежителен ремонт на апартамента им: само боядисване и подготвяне на детска стая. Заради това един ден просто натовари семейството в колата и ги "стовари" с багажите в дома на родителите ми- да поживеят известно време тук, докато тече ремонтът. И от тогава този човек се изпари физически- не се интересува истински нито от жена си, нито от детето си- единствено звъни вечер и им говори мили думи, колкото да отбие номера. Не се ангажира с НИЩО покрай тях: нито с разходки и извеждане на бременната си съпруга, нито с развитието на момиченцето си, което е вече голямо и осъзнава ситуацията, нито финансово- храна, ежедневни покупки и нужни са обезпечени от възрастните ми родители... Ще кажете (както и ние си казвахме в началото)- ами, той нали е зает човекът, ремонт прави- всъщност скоро разбрахме, че дори не е ЗАПОЧНАЛ прословутото боядисване на апартамента, лъгал е 3 месеца и е замазвал положението с оправдания!
Хиляди оправдания: токът бил спрял в кооперацията, изморен бил (той няма постоянна работа, да вметна), бизнес градил и все трябвало да пътува,и още, и още... С най-голямата си наглост в същото време публикува снимки в мрежата от екскурзия в чужбина, забавления и т.н. За три месеца се е поинтересувал от детето си три-четири пъти, за по час-два игра в градинката, и това е. А разстоянието между неговия аартамент и домът на родителите ми е 30 мин, тоест то не е оправдание!
Смятате ли, че това е нормално поведение и е достатъчно като общуване на едно дете, което мечтае да бъде с баща си? Знаете ли колко е тъжно да гледаш как е едно малко човече плаче със сълзи вечер за баща си, и изпада в нервни кризи защо не е с тях, защо още не е направил "ремонта", защо ги лъже... Жестоко е да наблюдаваш моментите, в които вика: " Искам тате да ме гушне, къде е тате!"...А майката е все още влюбена до уши в него и не вижда проблем в ситуацията- вярва му , че е зает, и го чака, чака... Страстта я води, харесва й да е лошо момче, да е винаги на ръба на нещата, да е непокорен- за нея това е идеалът за мъж! как обаче да се обясни на едно малко дете това, че тате го няма и не се интересува от него? И длъжни ли са моите родители да отглеждат и възпитават на тези години внучето си при жив баща? Освен това отговорността за бременна жена в къщата е ОГРОМНА, особено в тези смутни времена с вируса..
Та така, въпросът ми е : попадали ли сте в подобна ситуация на временна раздяла с бащата на детето си, и как детето е възприело това? Остават ли травми в детската психика от такива периодични раздели с таткото, и как трябва да се обясни ситуацията, така че да е максимално травмираща? Може би аз виждам нещата прекалено драматично- все пак става въпрос само за три месеца раздяла? Вие изисквате ли от бащите на децата си да прекарват определено време с тях и да поемат задължения, или оставяте отношенията им да се случват спонтанно?
Ще се радвам на всякакви мнения, гледни точки и съвети!
Пряк свидетел от няколко месеца съм на ситуация, която ме хвърля в големи размишления за това що е Правилно и Неправилно...
Отнася се за мой много близък човек- бременна и майка на още едно детенце, затова няма как да не се бунтувам и да остана безразлична към случващото се.
Какво се случи преди три месеца: съпругът и баща на децата на сестра ми решава, че ще прави лек освежителен ремонт на апартамента им: само боядисване и подготвяне на детска стая. Заради това един ден просто натовари семейството в колата и ги "стовари" с багажите в дома на родителите ми- да поживеят известно време тук, докато тече ремонтът. И от тогава този човек се изпари физически- не се интересува истински нито от жена си, нито от детето си- единствено звъни вечер и им говори мили думи, колкото да отбие номера. Не се ангажира с НИЩО покрай тях: нито с разходки и извеждане на бременната си съпруга, нито с развитието на момиченцето си, което е вече голямо и осъзнава ситуацията, нито финансово- храна, ежедневни покупки и нужни са обезпечени от възрастните ми родители... Ще кажете (както и ние си казвахме в началото)- ами, той нали е зает човекът, ремонт прави- всъщност скоро разбрахме, че дори не е ЗАПОЧНАЛ прословутото боядисване на апартамента, лъгал е 3 месеца и е замазвал положението с оправдания!
Хиляди оправдания: токът бил спрял в кооперацията, изморен бил (той няма постоянна работа, да вметна), бизнес градил и все трябвало да пътува,и още, и още... С най-голямата си наглост в същото време публикува снимки в мрежата от екскурзия в чужбина, забавления и т.н. За три месеца се е поинтересувал от детето си три-четири пъти, за по час-два игра в градинката, и това е. А разстоянието между неговия аартамент и домът на родителите ми е 30 мин, тоест то не е оправдание!
Смятате ли, че това е нормално поведение и е достатъчно като общуване на едно дете, което мечтае да бъде с баща си? Знаете ли колко е тъжно да гледаш как е едно малко човече плаче със сълзи вечер за баща си, и изпада в нервни кризи защо не е с тях, защо още не е направил "ремонта", защо ги лъже... Жестоко е да наблюдаваш моментите, в които вика: " Искам тате да ме гушне, къде е тате!"...А майката е все още влюбена до уши в него и не вижда проблем в ситуацията- вярва му , че е зает, и го чака, чака... Страстта я води, харесва й да е лошо момче, да е винаги на ръба на нещата, да е непокорен- за нея това е идеалът за мъж! как обаче да се обясни на едно малко дете това, че тате го няма и не се интересува от него? И длъжни ли са моите родители да отглеждат и възпитават на тези години внучето си при жив баща? Освен това отговорността за бременна жена в къщата е ОГРОМНА, особено в тези смутни времена с вируса..
Та така, въпросът ми е : попадали ли сте в подобна ситуация на временна раздяла с бащата на детето си, и как детето е възприело това? Остават ли травми в детската психика от такива периодични раздели с таткото, и как трябва да се обясни ситуацията, така че да е максимално травмираща? Може би аз виждам нещата прекалено драматично- все пак става въпрос само за три месеца раздяла? Вие изисквате ли от бащите на децата си да прекарват определено време с тях и да поемат задължения, или оставяте отношенията им да се случват спонтанно?
Ще се радвам на всякакви мнения, гледни точки и съвети!
Ако си кашон, който да разнасят и стоварват насам-натам, е ясно, че ще стоиш където те метнат. По ориенталски.
