питане към осиновителите

Знаете ли, прочетох много внимателно всичко написано тук. На няколко пъти понечвах да натисна блутона за отговор, после реших, че първо ще дочета всички мнения и тогава...
Честно казано, съм раздвоена. Може би защото самата аз мога да застана и от двете страни на условната линия. Аз съм майка на две осиновени деца - най-прекрасните деца на земята. Моите деца знаят,че са осиновени, много пъти сме си говорили за жените, които са ги родили, но които поради една или друга причина не са могли да се грижат за тях, но са ги обичали достатъчно, за да позволят на някой друг - в случай на мен - да се грижа за тях, да ги обичам, да се гордея с тях. И по този начин, съзнателно или не, тези две жени, които аз не познавам, са ми направили най-чудесния подарък - две прекрасни дечица, две слънчица да ме наричат "мамо", да обвиват ръчички около врата ми, да ми нашепват "ти си най-добрата", да ми махат с ръчички когато тръгват на училище, и да ме чакат да се прибера от работа. Тези, другите жени доброволно са се лишили от щастието да видят първите им стъпки, да чуят първите им думи, да ги гледат как растат... И са предоставили това щастие на мен...

От друга страна, аз самата съм осиновена. Научих го късно, когато и двамата ми родители си отидоха от този свят. Цели четиридесет години са пазили Тайната, не са посмели да ми кажат. Не ги съдя, времената са били други. Не успях да им благодаря, но мисля, че те не са очаквали благодарност /както аз не я очаквам от децата си/. Обичах ги безрезервно, вярвах им, гордеех се с тях. Никога /нито преди, нито сега/ не съм подлагала на съмнение в качествата им на родители, на МОИТЕ РОДИТЕЛИ.
Дали бих искала да открия тази, която ми е дала живот? Честно казано, още не знам. Не съм решила. Да, любопитна съм. Каква е? - та нали аз нося у себе си частица и от нея.  Не мога да я обичам, но и не мога да я съдя - само тя си знае какво и как, и защо... Благодарна съм й за това, че ме има. И за това, че ми е дала възможност да получа грижи, и обич, и сигурност, каквито тя може би не е можела да ми даде... Може би имам братя и сестри... Може би ще е добре да ги открия, да се видим... Може би... Но още не съм готова. А и не знам откъде да започна...

Дефи

Искрено се трогнах от писанието ти, Дефи.
Изглеждаш един прелестен и чист човек!

За пореден път се запитах дали големите болки ни правят по-добри или големите изпитания се "падат" все на добри хора?!

Някак ми бледнеят думите пред твоята история, затова колкото и шантаво да звучи за един непознат човек - ако имаш нужда от подкрепа, помощ или просто потупване по рамото, "свирни" ми!

За осиновените деца: Съжалявам, че някои от вас се чувстват така и, че се е наложило да чуват думи за "неблагодарността" им...надявам се това да е било продиктувано от любов, макар и криворазбрана.
Помнете, че родителите, независимо биологични или осиновители са хора и не са безгрешни. Те също са плод на средата, в която са живяли, възпитанието и житейските удари. Не се страхувайте да споделите с тях болката си, страховете, желанията. Един откровен разговор може да предизвика неочаквани обрати.
Аз не съм осиновена, но съм учила (да, учила) майка си на нежност. В "нормалните" семейства също може да има редица проблеми, но те, не винаги са даденост, подлежат на промяна. Опитайте да се срещнете някъде по средата на пътя.

Може би човек като Дефи е безкрайно полезен за всички нас във форума.
Мила Дефи, ти наистина можеш да погледнеш от двете страни на бариерата. Разкажи ни повече, за чувствата си като осиновена, ако можеш да се абстрахираш от това, че си майка, а след това обратното.
Смятам, че целта на този форум е взаимопомощ на хора в подобна ситуация. Като че ли теми, провокиращи конфликти, ни правят по активни, вместо подкрепа, споделяне, помощ. Не вярвам, че в домовете на всички осиновители, цари само мир, разбирателство и безмерно щастие. Не вярвам, например, че казването на "истината" е преминало безпроблемно, защото една истина може да се каже по десетки различни начини и от тях много зависи възприемането й, преживяването, надживяването и т.н. ...  И още много други случки, в които безспорно сме допускали и грешки. Защо да не си помагаме със своя опит?!
Нека това стане по-силната страна на темите ни.

Ето това имах в предвид и аз-Дефи  е изложила своите чувства и мисли!Споделяйки си помагаме ,а не засягайки се

Прочетох внимателно всичко написано. И отново се сблъсках с разделението. Разделението на толерантни и нетолерантни, на родени и осиновени, на герои и негерои, на ... не знам още какво.

Всъщност нещата може да изглеждат по друг начин ако се дискутират лъжата и истината. 

  Ще изглеждат други и ако всеки пишещ, се постарае да заеме мястото на другия и се опита да заеме неговата позиция. А позициите са три, не две. Защото тук със сигурност влизат и четат, а може би пишат и тези, които с болка са взели трудно решение. Когато успееш да влезеш и мисленно да изиграеш тяхната роля и тяхния живот, когато си представиш какво мислят, чувстват, преживявят, само тогава може да бъдеш толерантен.

Лично аз се опитах да го направя и открих, че има ситуации в които бих взела тежко за мен решение и бих дала правото на друг да отгледа моето дете. С мисълта, че този другия ще бъде полезен повече от мен.

След това се опитах да си представя, че съм осиновена и идва човек, който ме "светва" за това. Пред очите ми най-напред преминаха всички кофти ситуации и след това я се появи някоя положителна, я не. Представяте ли си? Знам, че не съм осиновена и въпреки това видях първо негативното. Разбира се, след това видях и позитивното и накрая след разсъждения реалността. Аз не бих тръгнала да търся генетичен произход. Това е лично мое виждане. Защо? Може би, защото това не би променило нищо от моя живот, от моето съзнателно минало.  И може би, защото се страхувам да не ме наранят отново. И може би не на последно място, защото мога да разруша нечии друг живот и нечии други илюзии.

За третата ситуация, няма защо да се преструвам и да се превъплащавам. Нагазила съм в нея с двата крака. Гледната точка вече много години я тренирам. Бих помогнала на децата си да търсят, ако решат. Само ще искам разумни доводи от тях и да видя, че с наясно със възможните резултати. И не сме герои. Ние сме просто обикновенни хора, имащи нужда да дарим любовта си други хора. Това не е героизъм. Това е ежедневие.

"След това се опитах да си представя, че съм осиновена и идва човек, който ме "светва" за това. Пред очите ми най-напред преминаха всички кофти ситуации и след това я се появи някоя положителна, я не. Представяте ли си?"


Не, наистина не си го представям така. Аз научих, че съм осиновена преди година и нещо, малко след смъртта на майка ми, докато преглеждах и подреждах семейните документи... Как точно е станало, сега не е интересно да ви занимавам.
Но когато разбрах ИСТИНАТА в никакъв случай не са минали през ума ми "всичките кофти ситуации". Напротив. Първото нещо, което си спомних, беше как аз - на около 3-4 години, отивам с мама на море. Татко не можа да тръгне с нас, защото имаше язва и беше получил кръвоизлив, трябваше да влезе в болница. Майка ми искаше също да се откаже от почивката, но татко каза "Ще идеш, детето има нужда, то /АЗ!!!/ е по-важно!"
И двамата ми родители винаги са поставяли моите интереси и желания пред своите, както биха го направили всички родители - без значение дали са осиновени или не.
А колкото до "кофти" ситуациите - има ги във всяко семейство, биологичната връзка не е застраховка. Ако любовта, доверието, подкрепата, която си получавал от родителите си /биологични или не/ са направили от теб добър човек, значи ще помниш доброто.
Един мъдрец беше казал "За добрината на родителите си се отплащаме на децата си".
Обичайте децата си, научете ги и тях да обичат и ще бъдете възнаградени стократно - и не с благодарността на децата си, а с тяхното щастие. А има ли нещо по-хубаво от това да видиш децата си щастливи?

Дефи

Това изказване ме навежда на една друга мисъл или предположение. Дори детето да знае, че е осиновено (нещо, в което се кълнем всички от форума), ако един ден се намери някой доборжелател, който иска да го "Светне", как ли ще реагира то. Все пак зависи от възрастта, но дали няма  да успее да навреди, защото подобен акт би бил направен единствено и само с такава цел.
И въпросът ми е - все още подсъдно ли е това деяние и чувал ли е някой за осъден?!

Незная дали е подсъдно,май да!Но незнам да има осъден "доброжелател" За своята дъщеря  мога само да предполам,че ако се намери някой да я СВЕТНЕ по въпроса,ще му отговори подобаващо,защото тя наистина знае и намира това за нещо съвсем естествено.

Знам,че съм осиновена от ученичка,не го научих подобаващо ,за съжаление..............не казах на майка ми че знам,оставих нещата така.Искам да ви кажа,сега съм на 33год почти и още ме пробожда като ми го кажат,става ми тежко,боли ме от факта,че хората искат да ме наранят и не мога да си отговоря ЗАЩО им е да го правят?!Как може подобно нещо да им доставя удоволствие?!Умират да видят реакцията в очите ми,надяват се сякаш ТЕ да са първите,да не знам!Но аз определено им развалям кефа,не драматизирам,може да ми се раздира от вътре,но се държа съвсем нормално............и вече не им е кеф

Eдин случай отпреди време, когато дъщеря ми беше във втори клас. Една вечер ми се обажда вкъщи майка на нейна съученичка и пита, извинявайки се за нетактичния въпрос "Вярно ли е, че вашата Надя е осиновена?"
Казвам "Да, вярно е. Защо?"
"Защото, - отговаря жената отсреща - днес в училище говорили за семейството и Надя казала, че е осиновена. После обяснила какво значи това и че е много хубаво. Сега и моята Ана реве и иска и тя да е осиновена"
Как ви звучи това?

 Дефи 

Да! При нас се разигра почти същото. Това с разговорите в училище предполагам, че е учебен план.
Синът ми (малкия) се изтъпанил пред целия клас и гордо заявил, че не съм го родила. Че е осиновено дете. Обяснил, че семейството не се определя от кръвните връзки, а общество по избор. Малко сложно стана, но смисъла е този. Било е с по-простички изрази предполагам. След това майка на негова съученичка ми се обади да се видим и да поприказваме малко. Оказа се, че тяхната дъщеря също е осиновена и това е било повод да разбере истината. Стана ми приятно.

В потивовес на това другия син се дразни когато стане дума за осиновяване. Дори си е избрал болницата в която съм го родила. Обещали сме си никога да не споменаваме нищо пред други хора. Само когато сме сами и то ако той попита.


Дано да е така, както казваш. Възпитаваме ги еднакво, а реакциите им са различни. Все си мисля, че някой го е наранил, а той не иска да сподели за да не ни нарани и нас.

А аз друго си мисля, дали Гост-а  не иска да ни каже, че ако не е било необходимост за нас , бихме осиновили дете Все пак наистина са рядко случаите на родено и после осиновено дете

След две родени момчета си осиновихме Ваня,без претенции за годините и външният вид  не от необходимост  !
Колкото до необходимостта-желанието да се осинови дете от бездетни родители е същото по сила и смисъл като желанието да се роди дете

Да, това е така, но има много семейства, които нямат деца и не си и помислят да осиновят. За нас е необходимост да имаме дете и с много радост осиновяваме. В това няма нищо лошо - то не означава нито че сме герои, нито , че сме едВа ли не поставени на тясно и затова сме осиновили детенце. Ние просто сме имали и имаме нужда да дадем обич на едно дете . Нямаме претенции да бъдем нещо повече от родители.
Съдба -беше казала Zoika!