Вероятно не ставам за майка

А бебето желано ли беше, работехте ли по създаването му, или просто се случи? Това също е много важно. Има жени, които не стават за майки, не казвам, че ти си от тях, не те познавам. Но аз например не ставам за майка и заради това нямам деца. Ако се окажа бременна, ще превъртя играта и хич няма да съм доволна от този факт.

На този етап няма смисъл да наливаме масло в огъня, но само да ти дам друга гледна точка: не мисля, че щеше да се чувстваш така, ако живеехте в твоя град, в твоята среда, с твоите приятели.
Не е задължително проблемът да е в това, че не ставаш за майка. Аз лично смятам, че тези, които наистина не стават, не се анализират, не пишат във форуми, не търсят решения.

Ами нито беше планирано, нито беше нежелано. Средна ситуация. От една страна, исках да имам деца, минах 30 и айде няма да се пазим. Като разбрах, че съм бременна не се подтиснах или разстроих. Нито пък съжалявах. От друга страна, след като родих и чувствах изтощение и безразличие- все едно не е моето бебе, а просто бебе- тогава започнах да се чудя дали не е трябвало да изчакам. Ама какво да чакам? То никога не е правилния момент, а накрая много близки ми плачат на 40 и висят по ин витро клиниките, и някак си бях наплашена от този развой. Да, с грижите се увеличава привързаността ми, но... ох, много странно е за обяснение. В един момент си казвам: е, това ли е, ще бутам 3 години количка и както няма баба да помага ще превъртя? А пък после седя и го слушам по цяла нощ дали е добре и не съм спала 1 път нормално. Смесени чувства. За капак трудно се споделя с близки, че кажа ли на майка ми или баба ми по телефона как съм и се почва: внимавай да не изгониш мъжа си, внимавай как го третираш... старото поколение са големи лицемери. Че не ги помня и двете как са си строявали мъжете...

От двумесечно започнах да оставям бебето при бабите. Но никога, ама никога не ми е излизало от ума. Все се притеснявай, все звънях...И до днес съм така, а тя е на 14 вече.
Не знам дали ставаш за майка, но знам, че мисълта за детето е инстинкт. Дай си време!

Взех да се подтискам от толкова подобни теми и постове. Прочетох "бебето е на няколко месеца" и ми стана едно такова тъжно.
Бебето на два месеца е едно, на четири съвсем различно, на шест вече е готово за общуване. Седим и се заплесваме по цветя и търкалящи се котенца, а в децата си не виждаме нищо повече от отговорности.
Съгласна съм, че има разлика от бебе до бебе, но постоянно ревящо или търсещо внимание бебе или дете си е грешка на майката. То ясно, че е нормално да грешим и да се учим в движение, но за мен няма опция "детето си е такова" или махване с ръка и неглижиране.

Колкото и да възхваляваме майчината обич, истината е, че майчинството е изтощително физически и психически. Мразя майките с кротки бебета 🙈

Аз от дете съм мечтала да съм майка, представяла съм си бебета, фантифлюшки и тем подобни. Където имаше бебе в махалата, тичах да бутам количката
с нетърпение очаквах момента да имам собствени деца, и когато това най-сетне се случи, си мислех, че съм голям провал.


При теб факторите са много, неудовлетвореността от отношенията със собствената ти майка, неудовлетвореността от това, че не можеш да упражняваш професията си, която явно обичаш. Чувстваш се изолирана в малкия град.

Както обясняваш, бебето ти не е неглижирано или занемарено. Явно е още мъничко и не е в забавната си фаза 🙈

Не мисля, че наистина ще избягаш от детето си, по-скоро това са някакви натрапчиви мисли, които те преследват.

Хард соул, твърде много мислиш.
Първите месеци в майчинството минават като сън, действа се по инстинкт, и от страна на майката, и от страна на бебчето. С порастването става по-интересно.
Не насочвай мислите си в посока колко не ставаш за тази работа. Приеми че е само период и ще отмине. И че няма по-добра майка за твоето дете от теб.

Грешка на майката? Това ми звучи като, когато кучкарите обвиняват някое нахапано дете или старец с думите: те кучетата усещат ако си лош човек. На мъжа ми сестра му е чудесна майка, живее за детето си, а то ѝ е ревало по 20 часа на ден с месеци...

Филмите много обичат да показват идеалистични представи за майките, които обичат децата с още от зачеването. В масата от случаите това не е вярно. Аз лично не съм изпитвала никакви емоции към децата си първите няколко месеца от живота им, а са искани и планирани деца. Майка ми, която е образец за грижовна и любяща майка, също винаги ми е казвала, че грижата идва с гледането. Изтощението не е само при теб - много жени го изпитват. Копнежа по свободата също. Искала съм ги, обгрижвала съм ги, но определено не се отъждествавах с жената, която заедно с мен в родилното се сдоби с трето дете и първите и думи към него бяха "Знаеш ли колко много те обичам". Помня я сякаш беше вчера, защото не можех да си обясня как може да го мисли наистина.
Съвсем ясно си спомням първия път, когато наистина почувствах емоция към детето и това беше месеци след като се роди след една ваксина, когато то видимо страдаше и много плачеше. Тогава се разплаках с него и вродената първична грижата се прероди и в емоция.
Така че не бъркай липсата на емоция сега с липсата на майчински инстинкт - това са 2 съвсем различни неща.
Това, че не си създала приятели е лошо - на психичното здраве на майките много вреди липсата на социални контакти.  Във форума има групи по градове - потърси там компания. Дори да не ти станат приятелки общуването с други хора ще ти помогне. Аз също нямах компания в началото и след първите няколко месеца сама започнах да излизам с една не много приятна за мен майка от квартала, просто защото липсата на комуникация беше още по-лош вариант. Постепенно и компанията се намери - установих, че и другите майки по улиците, площадките, детските кухни се чувстват по същия начин и чакат само най-малкия знак или дума, за да се сприятелите и да излизате заедно.  
Не изпитвай вина, че имаш нужда от време без детето - това е напълно нормално. Ако имаш възможност да излизаш без него, дори и само до магазина да е - възползвай се. Аз лично крадях от и без това малкото време за сън и стоях будна, за да се занимавам със съвсем различни неща и психически да се почувствам сама. А тръгването на работа след 4 години слято майчинство беше крайно необходимо цялото семейство - изнервената майка е най-лошото нещо за семейството.
Въобще мисля че изпитваш нормални майчини притеснения и чувства, но при теб тревожността се засилва от детството ти и последвалата депресия, а вероятно и ти я подхранваш с много мислене.

Хубаво е, че си знаеш, че си депресивна. Съвет, преди да ходиш да помагаш на другите си помогни сама на себе си.

При теб са се струпали няколко неща, които могат да те люснат по кривата - смяна на град, среда, заживяване с гаджето, смяна на работа и личен живот с дете. На всеки би му било трудно и депресивно. Във фитнеса на пътечката не можеш ли да отскочиш за час два?

Мъжът ти е прав - поне две години няма какво да мислиш за работа. Имаш си друга. А и, не си мисли, че то така можеш да си отидеш на работа и хоп всичко е същото. Мозъчето ти вече цъка по различен начин.

Намери си, дори и в този град ,приятелства, както и занимание - ей така за 1-2 часа на седмица да се занимаваш с нещо друго, а мъжът ти да гледа детето.

И, мисля, че прекалено много го мислиш това с майка ти. Тя е имала кой друг да й отгледа децата. Ти нямаш. Ето - не си като нея. Това мъниче има нужда да стоиш до него. Ами, това прави.

Ами това е майчинството в началото, ти просто си гледала много филми или си слушала превземките на Майката на годината - сестрата на мъжа ти. Бебетата са бебета, те са свързани с едно постоянно насиране, реване и детски болести. Хиляди пъти ще си казваш “Защо ми трябваше?”.
Къде си тръгнала да бягаш, това да не ти е концерт по желание?


Мила, аз бях 10 години по-млада от теб, когато родих. Гледах вързопа и не чувствах нищо. Само си мислех - кога ще ми дадат да пия вода? Кога ще ми дадат да се наспя?  В следващите три години така и не се наспах, въпреки че имах баба да помага. Нормално е да изпитваш егоизъм в началото, 30 години си мислила само за себе си.

Майка ти е направила това, което тогава е сметнала за най-добро. И да е била лоша съпруга, не значи, че е била лоша майка. В ония години сякаш си беше най-естествено децата да са с бабите, защото всички живееха под един покрив. Защо не е отишъл баща ти в чужбина, за да ви подсигури по-добър живот? Щеше ли да имаш прашасалия апартамент в София, който така ти липсва, ако не беше лошата ти майка? Пишеш изключително грамотно, мога само да предполагам кой е плащал образованието ти(спекулирам, можеш да ме опровергаеш). Влез вече в мир със себе си и с миналото и спри да обвиняваш старата генерация за собствените ти липси и неудовлетвореност. Голям човек си, малко си прехвърлила възрастта за драми.

И аз като Бърди смятам, че проблемът произлиза от това, че си на чуждо място, сред чужди хора. И появата на бебето е било последната капка (споменаваш, че бабите не помагат, мъжа ти за какъв чеп го имаш?). Той - значи, страхува се, че можело да си тръгнеш, но седи до задните части на приятелите и роднините си? Преместете се временно в София и виж дали ще се чувстваш по-добре. После търсете решение - дали ще е малко тук, малко там. Всеки да е доволен. Съвместният живот е низ от компромиси, иначе доникъде няма да я докарате. Такива “забрави” да ги забрави той, маминият златен. Което ме подсеща, как така няма кой да гледа бебето, а искаш да се прибереш да работиш в София?

Аз също преместих многократно целия си живот няколко пъти, и след кратките еуфории от екзотиката и новото около мен, бързо идваше ред на депресията, породена от неприемане на чуждото, с което се сблъсквах. Това ни прави по-силни, а и затова сме възрастни хора - за да се борим с живота и да го обръщаме в наша полза - така, както нас ни удовлетворява.


Не разбирам какво е това всичко, което захвърлят хората? Милиони жени имат деца, кариера, социален живот и хобита. Само защото засега грижите за бебето не ти го позволяват, не означава, че всичко е захвърлено и никога повече няма да го изпиташ. Остави бебето на таткото вечер за един-два часа и излез се разходи сред хора, пий някъде едно кафе, запиши се в някой кръжок, йога...

Да ти кажа, аман от таквиз, усетили лечителя/спасителя в себе си, ама нещо не съвсем. Трудно им се насмогва на скопосиите. Не е лично, викам и аз да се малко оплача
Личното към теб - хубавото на жертвата е, че може и без нея. Направиш ли я обаче, носиш и отговорност за това как ще скроиш и приемаш живота си. Ти лично. Надявам се да успееш да се справиш. Ако не, не е загуба, че в професията не ти се получава по ред обстоятелства, аз бих го обърнала в позитив.

Мога да ти цитирам текста, който мислех да пиша и да бягам в Занзибар. Разбира се, мъжът ми знаеше къде, за да може да ме открие все пак, ако нещо 😆
Сега съм измислила друг остров, по-безизвестен и не съм му казала - Кабо Верде. Или пък му казах 🤫
Ще мине, ако не минава - променяш фактите. Детето няма как да върнеш. След време ще разбереш, че няма по-голямо кариерно развитие от това да създадеш и направиш човек от едно увиващо денонщно парче месо.
Ще има и спадове, не им се поддавай, всичко ще бъде наред 🤗

Хард Соул, ти си прекрасна майка. Ставаш за майка и още как. Само че си в капан без приятели и близки, това е проблемът.
Много хубаво, че разговаряте с мъжа ти. Мисли как за теб е най-добре да си решиш проблемите с това неудовлетворително преместване. Мъжът ти с кого общува в родния си град? Има ли шанс да се сближиш с някого там все пак?
А ако наистина няма друг начин, изчакай ги тези две години, като гледай да не се самоизолираш, за да ти бъде по-лено, и после вече виж какво е най-добре за всички, без да забравяме теб.

За мен това е истиският егоист в цялата история. На нея и липсват приятели, работа, дом и той много добре знае, че биха му липсвали същите неща и затова е непреклонен и категоричен.  Прочетох го и кръвта ми кипна от тази нагласа, че няма проблем жената да се чувства зле, обаче да не се чува, че мъжчето може да усети същите емоции.