Разбирам, че си изнервена и приемаш всяко нещо, като критика и смяташ, че никой не те разбира и не оценява това, което правиш. Нека разгледаме нещата отстрани, все едно не се отнася за твоята история, а гледаме на филмче една такава случка и какво прави и очаква всеки в тази ситуация.
Тоест имаме дете, което има много играчки и винаги иска повече, всяка чужда играчка или всяка играчка, която му попадне пред погледа. Един вид е ненасно на играчки. И започва тръшкане, рев и всичко от палитрата, защото детето иска още една играчка, макар да има купища. И тъй като възрастните не могат да издържат, въвеждат точкова система - ще получиш играчка, ако събереш Х точки. И това е примамката. Възрастните мислят, че възпитават детето и то се съгласява на другите неща само и само да събере точките за новата играчка. Детето е изцяло в играта и знае кое е морковът и кое е тоягата и играе по тези правила. Обаче какво се получава в действителност? Имаме човек, който е пристрастен към нещо (примерно храна), яде постоянно и безогледно, а когато няма храна се тръшка и реве, а ние му казваме "слушай, братО, стига с тези истерии, ще получиш тортичка, ако направи едно, друго, трето". Е, хайде сега, кажи, този човек на какво се учи и какъв е мотивът на този, който държи чинията с "наградата", какъв е мотивът на нашия човек с желанието за още едно парченце торта? Той ще преодолее ли неистовото си желание да задоволява апетита си като изпълнява някакви задачи срещу парче торта? Не. Единствено този, който размахва парчето торта под носа на нашия човек ще извлече облага да не му се тръшкат на главата и да не му ядат нервите. Това ли искаме всъщност? Какво искаме изобщо - да не ни се тръшка за играчки или да се научи да спазва правила заради самото него и удовлетворението, че е спазило правилата, а не за да получи нова играчка?
Целта ни е детето да усвои правилата, за да има предвидимост в разписанието на деня, в нещата, които се случват в ежедневието и детето да функционира относително плавно в това ежедневие, да се научи да се справя с правилата и да постигне вътрешно удовлетворение от това. Не само външно. Похвалата е също толкова силен мотиватор, колкото и една играчка. Но похвалата топли повече от играчката. Затова и на работа материалните мотиви са ти важни, но се чувстваш много по-добре, когато началникът и колегите ти те похвалят и оценят способностите и труда ти. Същото е и при децата - шоколада го изяждат и забравят, а похвалата им дава вътрешно самочувствие.
Тоест имаме дете, което има много играчки и винаги иска повече, всяка чужда играчка или всяка играчка, която му попадне пред погледа. Един вид е ненасно на играчки. И започва тръшкане, рев и всичко от палитрата, защото детето иска още една играчка, макар да има купища. И тъй като възрастните не могат да издържат, въвеждат точкова система - ще получиш играчка, ако събереш Х точки. И това е примамката. Възрастните мислят, че възпитават детето и то се съгласява на другите неща само и само да събере точките за новата играчка. Детето е изцяло в играта и знае кое е морковът и кое е тоягата и играе по тези правила. Обаче какво се получава в действителност? Имаме човек, който е пристрастен към нещо (примерно храна), яде постоянно и безогледно, а когато няма храна се тръшка и реве, а ние му казваме "слушай, братО, стига с тези истерии, ще получиш тортичка, ако направи едно, друго, трето". Е, хайде сега, кажи, този човек на какво се учи и какъв е мотивът на този, който държи чинията с "наградата", какъв е мотивът на нашия човек с желанието за още едно парченце торта? Той ще преодолее ли неистовото си желание да задоволява апетита си като изпълнява някакви задачи срещу парче торта? Не. Единствено този, който размахва парчето торта под носа на нашия човек ще извлече облага да не му се тръшкат на главата и да не му ядат нервите. Това ли искаме всъщност? Какво искаме изобщо - да не ни се тръшка за играчки или да се научи да спазва правила заради самото него и удовлетворението, че е спазило правилата, а не за да получи нова играчка?
Целта ни е детето да усвои правилата, за да има предвидимост в разписанието на деня, в нещата, които се случват в ежедневието и детето да функционира относително плавно в това ежедневие, да се научи да се справя с правилата и да постигне вътрешно удовлетворение от това. Не само външно. Похвалата е също толкова силен мотиватор, колкото и една играчка. Но похвалата топли повече от играчката. Затова и на работа материалните мотиви са ти важни, но се чувстваш много по-добре, когато началникът и колегите ти те похвалят и оценят способностите и труда ти. Същото е и при децата - шоколада го изяждат и забравят, а похвалата им дава вътрешно самочувствие.
