Фентъзи и фантастика - 23

(например Малта и донякъде - Кенит)

Ще започна със структурата и стилистиката. Сегашно просто време беше супер за книги-игри от 2-ро лице или конкретни МНОГО БЪРЗИ сцени. Тук цялото повествование е създадено по този начин и мен лично ме дразни, особено имайки предвид тромавото развитие на фабулата. Казвам фабула, защото историята е изключително линейна (и предвидима), въпреки честите препратки към миналото, които не надграждат с никаква нова информация, не дават разкрития и т.н., т.е. можеше изобщо да ги няма. Всяка глава е оформена по следния начин – попадаме изведнъж в ситуация, която няма нищо общо с края на предишната глава и две-три страници по-късно се връщаме назад във времето, за да видим бавно и спокойно какво се е случило. В последствие стигаме до въпросната начална сцена, но динамиката се е изгубила по пътя. Голям недостатък в този развой ми идва и обясняването на едни и същи неща по два пъти, а поне да беше през погледа на различни персонажи (най-пресен ми е примерът с „дългите широки ножове“ на „мъжете с дългите миризливи коси“). Като казвам повтаряне, ето го и с имената – в някой случаи имаме по поредни изречения, които започват с името на героя, от типа „Чейн видя…. Чейн си помисли… Чейн се потърка….“. Бойните сцени, доколкото ги има, са като в изключително протяжен забавен кадър, с хиляди описания (също толкова дълги текстове в скоби), съответно, с усещане за безметежност, безтегловност и изведнъж свършват, а читателят се връща в началото на изречението пет реда по-нагоре, за да се увери, че не се е объркал и е изтървал нещо. Ако предното изречение ви е харесало, значи ще няма да имате проблем и с тези в книгата. Има общо петима персонажи с повече от две реплики и никой от тях не търпи развитие, затова пък те правят изключителни заключения от нулеви факти. Пример – как Сола изведнъж решава, че Тарк е истинският водач на групата? Как Тарк изведнъж проумява, че Сола знае адски много за Кожените маски от едно-единствено твърдение, повторено по-рано на много места в историята?
Причинно-следствените връзки и в това число мотивацията на героите ми се губят на повечето места. Това, което се случва е или изключително предвидимо, или му липсва тотална логика и е спуснато, за да обясни случващото се. Пример – мотивацията на Сола: отива да убие убиеца на човека, убил дъщеря й, защото… така повелява обичаят и точка. Пример – фукото ще преведе хората от другата страна на границата, ще им вземе парите и като стар обичай ще остави един от тях да бъде убит със стрела от граничарите от другата страна. Защо? Ако превежда само един човек ще го убият ли? Ако са осемнадесет, данът няма ли да стане по-голям, примерно двама убити? А защо изобщо граничарите трябва да убият произволен пътник? Преживяваме го, някой ще умре. Фукото гледа тримата мъже в отряда, мисли си: защо не този, защо не онзи, защо не пък третия? Е, вече е ясно, кого ще порази стрелата, нали?
Светът е изключително некохерентен, в един фентъзи роман е хубаво да разберем какво има и какво няма в този свят, ако има магия, каква е, ако има наука, каква е, докъде е стигнал прогресът, как е устроен изобщо – за да усещаме кохерентност и достоверност. Така и не успях да позиционирам „Тронът на Алкирия“ – ще има коне и мечове, но с много произволни елементи от съвремието. Кавалерийска сабя – ама чакай сега, имало ли е нещо като рицарство в Империята, имало ли е кавалеристи, този тип оръжие в реалната история се появява много по-късно от типичния фентъзи сетинг… Говорейки за оръжия, героите тръгват на някакъв „black ops”, правят безумна обиколка по картата, за да не привлекат внимание – нищо, че са просто четирима скитници без отличителни белези, излизат извън териториални води, за да получат въоръжение от контрабандисти, изпратени от техния работодател, все едно не можеше в задния двор на кръчмата да вземат брадва и щит, каквито носи всеки втори наоколо. Четирите стъкленици бяха „гранатите“ , които да бъдат използвани в точния момент, за да ни измъкнат от сюжетна дупка – flash bang, incendiary; мехлем, който изливаш отгоре си, докато тичаш…
Подхвърлят се факти в света, които по никакъв начин не обогатяват историята, например втората съпруга и малките деца на бащата на Принца. За какво бяха там, щеше ли да е текстът по-беден без тях? Споменавайки Принца, това е най-кухият образ. Добре де, герой, който си ти, т.е. никой – поне да говореха за него в трето лице и никъде да не го срещаме. Единствената запомняща се сцена с него е как Принцът, дето го пазим като очите си, за да го короноваме, се коронова сам с ябълка и кара пияницата Чейн да я уцели с джобния си арбалет. Защо, какво показваме с тази сцена? В същия ред на мисли, камата на Сола – освен да я разнася насам-натам, еротично скрита покрай чатала й, каква роля изигра тази кама? Хайде, двойно извитият нож за хвърляне с дръжка по средата на Тарк поне го използвахме някъде (Богдане, ти виждал ли си нож за хвърляне, който да може да бъде описан така и как изобщо се хвърля???).
Не искам да влизам в сцена след сцена, ще спомена накрая „коронацията“. Извратената логика на фабулата да направиш коронация с 1000 случайни и въоръжени граждани, за да можеш да видиш кои са най-смелите убийци, промъкнали се пред тях, не успях да я преглътна. Нито как тези 1000 души са наредени на толкова дълга маса, че са само от едната страна и гледат подиума. Да не говорим как никой няма да види двама убийци, които напускат тази същата маса (и седят почти един до друг), заедно изтичват до подиума, качват се, влизат в схватка със супер-умния брат на Принца и някъде 30 минути по-късно стражата се намесва, за да прибере труповете, т.е. двамата обезвредени убийци.
Изобщо цялата история ми се строи недостоверна – мотивацията на Алвиан, мотивацията на 4-мата убийци, които са си най-обикновено несретници, защото реално се справят само с 1 ситуация, цялостната идея на мисията им, и разбира се, тъпият край – ами да, те Коболд вече го убиха, докато вие си джиткате по планини, морета и партита, сега много набързо трябва да умрете. Какъв беше смисълът Алвиан да впрегва целия този ресурс, за да съпътства четиримата, които дори никаква работа не свършиха?