Туба Бюйюкюстюн, "Запленяваща сърцето" и проектите преди и след това - тема 255

Най-долу пише от кога е оригинала...

Една история за товара, който носим в своята душа

Живял едно време човек. Човек като всички други. Минали години, дошло му времето и човекът трябвало да напусне този свят. Разбрал, че е умрял, огледал се и много се учудил. Тялото му лежало на леглото, а у него останала само една душа. Голичка, прозрачна и всичко се виждало като на длан.

Разстроил се човекът – без тяло станало някак си неприятно и неуютно. Всички мисли плавали в душата му като разноцветни рибки. Всичките му спомени лежали на дъното на душата му – взимай и разглеждай. Сред тези спомени имало красиви и хубави, такива, които ти е приятно да разгледаш. Но имало и такива, от които на самия човек да му стане страшно и противно. Опитал се да изхвърли от душата си лошите спомени, но не се получило. Тогава той се постарал да сложи отгоре по-симпатичните спомени. И тръгнал по определената му пътека.

Бог само погледнал човека и нищо не казал. Човекът решил, че Бог в бързината не е забелязал другите му спомени, зарадвал се и се отправил в Рая, тъй като Бог не затворил вратите на Рая пред него.

Минало време, трудно може да се каже колко, тъй като там, където попаднал човекът, времето вървяло не както на Земята. И човекът се върнал назад, към Бог.

– Защо се върна? – попитал го Бог. – Аз не ти затворих вратите на Рая.

– Господи, не ми е добре в Твоя Рай. – казал човекът. – Страхувам се да направя и крачка – малко е хубавото в моята душа и не може да се прикрият глупостите, които съм вършил. Страхувам се, че всички виждат колко съм лош.

– А какво искаш? – попитал Бог, защото Той е творец на времето и има от него достатъчно, за да отговори на всеки.

– Ти си могъщ и милосърден – казал човекът. – Ти видя каква е душата ми, но не ме спря, когато се опитвах да скрия греховете си. Съжали ме, прибери от душата ми всичко лошо.

– Аз очаквах съвсем друга молба, – отговорил Бог. – Но ще направя това, което искаш.

И Бог взел от душата му всичко, от което се срамувал човекът. Премахнал от паметта му предателствата и измените, страхливостта и подлостите, лъжите и клеветите, алчността и мързела. Но забравяйки за ненавистта, човекът забравил и за любовта, забравяйки за своите падения, забравил и за своите полети. Душата стояла пред Бог празна – много по-празна от мига, когато човекът се появил на света.

Но Бог бил милосърден и върнал всичко обратно в душата. И тогава човекът отново попитал:

– Какво да правя, Господи? Ако доброто и злото в мен са така преплетени, къде да ходя? В ада ли?

– Върни се в Рая, – отговорил Творецът, – Аз не съм създавал нищо друго освен Рая, а ада ти го носиш в себе си.

И човекът се върнал в Рая, но минало време и той отново застанал пред Бог.

– Господи! – казал човека. – Не ми е добре в Твоя Рай. Ти си могъщ и милосърден. Съжали ме и ми прости греховете.

– Аз очаквах съвсем друга молба, – отговорил Бог. – Но ще направя така, както искаш.

И Бог простил всичко, което човекът бил извършил. И човекът се върнал в Рая. Но минало време и той отново се върнал и застанал пред Бога.

– Какво искаш сега? – попитал Бог.

– Господи! – казал човекът. – Не ми е добре в Твоя Рай. Ти си всемогъщ и милосърден и ми прости. Но аз сам не мога да си простя. Помогни ми!

– Очаквах такава молба, – отговорил Бог. – Но това е товар, който и аз не мога да помръдна…

Елена Милютина
Нашла интересный комментарий к этой сцене .
Обратили ли вы внимание - где именно произносит Доменико свою пламенную речь, обращённую к равнодушным современникам? Он стоит на статуе Марка Аврелия. Точнее, на спине лошади Марка Аврелия. Доменико говорит о том, что люди должны проснуться, и привести свою жизнь в согласие с природой. Об этом же писал в своих письмах 'К самому себе', Марк Аврелий, философ - стоик, считавший, что счастье заключается в том, чтобы достичь согласия со всеобщим разумом. А для этого, нужно привести свой разум в согласие с природой. Дальнейшая судьба Доменико вполне соответствует стоической концепции. В ней же заключается секрет прохода Янковского со свечой. Этим объясняется параллельный показ зажигалки в руке Доменико, и в руке Янковского. Пронести свет жизни сквозь бурю житейских невзгод, вот чего хочет его герой. Впрочем, возможны и другие интерпретации.
Речь Доменико, это глас вопиющего в пустыне (опять банальность). Слушатели выглядят как статисты в плохом театре: отчуждённые, равнодушные, занятые своими мелкими делишками. Никто не услышал, и не откликнулся.
Народ безмолвствует.
Занавес.