Интроверт или екстроверт сте?

Чак сега виждам темата.
Интроверт, ама много заклет. Още от малка обичах да си играя сама, мразех колективните игри по физическо и въобще колективностите. Рано се научих да чета и обожавам четенето. Всеки, който ми прекъсва четенето и въобще ме отклонява от моя си начин на уединение, ме дразни. Обичам да пътувам, но или сама, или с много близък човек. Не понасям шумни компании и само в студентските години съм била по-отворена към такива.
От постовете в темата с Poni69 много се припокривам.
Също не съм фен на разходки сред природата,  "на чист въздух", полянки и пътеки. Обичам си градската среда и шум, но да се разхождам/пазарувам сама. Имам си едно любимо заведение, в което обичам да сядам сама на капучино и мелба/торта. Слава Богу, че има смартфони, та донякъде е спасение от досадни екстроверти.
Също, че се промениха навиците на хората и никой вече не идва без покана вкъщи, просто защото минавал/имал работа в града.
Голям тормоз ми е последното работно място. Нямам никаква възможност за уединение, страдам, но засега няма друга опция.

И аз мислех, че съм интроверт, но започнах да се съмнявам, четейки тук. Харесвам случайните запознанства във влака или въобще (случвало ми се основно при пътуване в чужбина). Но близостта с много хора на всекидневна основа, на работа или социално, би ме изтощила. Хората са ми безкрайно интересни, но предпочитам да прекарвам времето си в самостоятелни занимания, изключващи координация и организиране с други хора. Затова си мисля, че има леко преплитане между интровертност и индивидуализъм. Не бих искала никаква помощ, различна от съвет от друг човек, близък или непознат, изключвайки семейството. За което малко съжалявам, но пък незадълбочено общуване от време на време, в малки дози, ми е необходимо. Може би това е и израз на средната възраст?

И аз интроверт. Едно време като дете си мечтаех да напусна родното място, защото там на всеки, който срещна на улицата трябваше да казвам 'Добър ден ', питаха ме чие дете съм, поздрави на нашите...За влака минавах през една пътека, за да не срещам никой. Исках да живея в София, защото тук никой не ме познава, и не съм длъжна да съм любезна непрекъснато. После тази ми затвореност определено ми е създавала ограничения, щях по-далеч да стигна житейски, ако бях по-комуникативна. И сега си подбирам маршрутите, избягвам разни познати, които всъщност са съвсем добронамерени. Обаче работата ми е свързана с много контакти, повърхностни, и превключвам, никой не би ме заподозрял в интровертност. Нямам колеги, което беше целта на живота ми. Обаче понякога хората се опитват да скъсят дистанцията, и веднага пускам бариерата. Като млада се опитах да се впиша, ходене по дискотеки, заведения, е не, не е моето. И досега си обичам насаме с 1 приятелка в ресторант, да си чуем приказката. Бях и хубавичка преди, и както съм дърво и не общувам много, не обичам дъра дъра просто така, та много хора ме имаха за много надута, че съм онези жени дето щом са хубави, и се имат за голяма работа. А то просто съм си дръпната.
Но мен все ектроверти ме налитат. Предпочитам случайни запознанства и аз, с хора, дето после няма да срещна, за кратко. Интересно ми е на момента, но не искам да поддържам тези познанства. Добър слушател съм, и колко глупости е трябвало да изслушам от приятелки... Докато после просто спрях да вдигам телефона когато не ми се говори, слагам дистанция, и знам, че всички ме имат за особнячка . Екстра, много ме устройва, тъкмо няма да ми се досажда. Много си ми е добре сама. Никога не скучая . И като ученичка мразех групови занимания, твърд индивидуалист. Тренирах шах, идеалното за мен, наблюдаваш, анализираш, тишина...Тичам, сама разбира се, най-мразя някой да ми каже, айде заедно.
Форума ми харесва, защото хем взимаш отношение, хем не те натоварва да търпиш хора разни .
Мъжа ми е говорещият от двамата, изобщо не може да ме разбере, като му казвам, че съм била срамежлива, наистина не разбира какво е това. Той е импулсивен, бързо пали. Аз в стресови ситуации обаче съм свръх мобилизирана, казвам спокойно, сега ще го измислиля.

Днес тъкмо имах спор с един екстроверт, който се опитва да налага неговото виждане за комуникация като норма. Ами не, не смятам, че е прав.

И аз бих искала да нямам колеги. Ужасно досадни могат да са някои. И хич не се усещат, дори са убедени, че всички трябва да са заедно. През ум не им минава, че на някои хора им е добре да са сами. Особено във времето за почивка. Искам никой да не ми говори, да не слушам за деца/внуци/манджи и проблеми. Да си мисля за мои си неща, да си чета и да си бъда в моя си свят. Прималява ми като ми кажат, да седна при теб, да не стоиш сама?! Аз жадувам да съм сама, но как да им го обясниш?

Не ядете ли заедно с екипа?

По неволя. Иначе бих искала да съм сама.

В нашия офис ядем кой когато му се яде. И това много ми харесва. Някой са все по двойки, тройки. Аз не държа. Като съм в настроение, отивам с тях. Ако ли не, отивам сама някъде. Никой не ми прави коментари.

На предната ми работа беше ужас - все да се изчакваме, да тръгнем заедно, да изчакаме най-бавната да приключи с обяда , та да се върнем заедно. Едно организиране, едно обличане на якета, ходене до тоалетна преди да тръгнем… Ако някой се от отцепи, почват коментари, че се дели от групата. Ако тръгнем по-рано, последната се цупи, че не я чакаме. А да не говорим, че някои прималяват от глад в 12, други в 12.30, трети в 13.30. И всеки ден уговорки точно в колко часа ще ходим да обядваме, че всички да са доволни . Не знам как ми издържаха нервите

Ние сме извън града и имаме столова. Няма къде да се ходи.

То зависи от мястото и екипа..
Ние от скоро ходим в офиса по 1 ден седмично. След 3 г изцяло хоум, се радвам да споделя обяд с колегите. Имаме около 5 опции за хапване около офиса и ги редуваме. Това е и начин да се опознаем, екипът ни е създаден по време на пандемията, повечето сме работили в компанията и преди, но не се познаваме помежду си. Не са натоварващи като цяло.

Разбира се, ако някой не иска, не го караме насила, но в повечето случаи сме всички заедно.

Точно така е.

Adaline, това на предната ти работа звучи като пълен ужас, не знам дали бих изтърпяла такова нещо

Иначе аз дълги години нямах колеги, но сега имам и честно казано май съм извадила късмет като ви слушам сега. Ядем си в кухнята в офиса, повечето даже си носят храна, рядко ходим заедно да си купим нещо. Няма чакане и всеки сяда да яде когато си иска.

Всъщност сега като го написах, осъзнах какъв ужас е било.

Ужас е. И при мен е нещо подобно. Не мога да остана сама.
Сутринта чак ми стана съвестно, че доста неприветливо парирах опитите на колежка да води някакъв разговор.
Ами искам да се разтоваря във времето за почивка и моят начин не е да говоря на общи теми, искам да си чета тук, или в друг сайт, но не и да разговарям. Първо почна с някакъв младеж, когото намерили. Казах ѝ, че не знам за случая. И наистина не знам, защото избягвам да следя криминални случаи. После за някакъв филм за Ботев. Казах ѝ, че не гледам телевизия. Тя беше безкрайно учудена. Ама изобщо ли? Ами много рядко и не филми. И тя почивката свърши и нищо не разбрах. А специално си бях намерила място при колеги от друг отдел, за да избегна разговори. Но тя реши, че трябва да ми прави компания, да не съм сама. Иначе е много симпатична, но аз имам потребност от уединение, за да си съхраня енергията.

На хората, които имат потребност от общуване, им е трудно да разберат хората, които имат потребност от уединение, и обратното. Аз на моя казвам, че имам нужда от малко време да си "интровертирам", и той така знае, че за известно време трябва да ме остави сама с моите си мисли и дейности. Няма как да се разберат тези потребности, ако не се комуникират ясно и директно.