Гола чутуро

Здравей, имам много имена (болки в коленете, болки в стомаха, ревматизъм, астма, грип, болки в гърба, ишиас, рак, депресия, мигрена, кашлица, болки в гърлото, бъбречна недостатъчност, диабет, хемороиди, и списъкът продължава и продължава. Станах доброволец във възможно най-лошата професия: да бъда носител на вести, които са неприятни за теб.
Ти не ме разбираш, никой не ме разбира. Ти си мислиш, че искам да ти навредя, да погубя твоите планове за живота ти, всички мислят, че искам да им преча, да ги ограничавам. Не, това би било пълно безразсъдство. Аз, симптомът, просто се опитвам да ти говоря на език, който да разбираш. Да го познаеш.
Да видим, кажи ми нещо, ти би ли водил преговори с терористи, почуквайки на тяхната врата с цвете в ръка и тениска със символа "мир" на гърба? Нали?
Тогава, защо не разбираш, че аз, симптомът, не мога да бъда "деликатен" и "мек", когато трябва да ти изпратя послание. Удряш ме, мразиш ме, на всички се оплакваш от мен, от моята поява в тялото ти, но не си даваш сметка нито за секунда и не се опитваш да разбереш причината за моята поява.
Само те слушам да ми казваш:"Спри", "изчезвай", "мразя те", "проклет да е мигът, в който се появи", и хиляди думи, които ме правят безсилен да те накарам да разбереш съобщението.
Какво правиш ти? Заглушаваш ме с лекарства. Притъпяваш ме с успокоителни, караш ме да изчезна с антивъзпалителни, искаш да ме премахнеш с химиотерапия. Опитваш се ден след ден да ме зачеркнеш, да приключиш с мен, да ме накараш да млъкна. И се изненадвам от това, че понякога предпочитал да се консултираш с вещици и гледачки, за да ме изгониш от тялото си по един "магичен" начин. А аз, когато единственото ми намерение е да ти дам знак, съм тотално игнориран.
Представи си, че съм тази алармена свирка от Титаник, която се опитва по хиляди начини да ти каже, че срещу теб има един айсберг, с който ще се сблъскаш и който ще те унищожи. Сигнализирам с часове, с дни, със седмици, с месеци, с години, опитвайки се да спася живота ти, а ти се сърдиш, че не те оставям да спиш, че не те оставям да се движиш, не те оставям да работиш, но продължаваш без да ме чуеш...
Разбираш ли?
За теб, аз симптомът, аз съм "Болестта".
Какъв абсурд! Не бъркай нещата!
И отиваш на доктор, и плащаш куп пари за лекарски консултации.
Харчиш пари, които нямаш за лекарства, и лекарства... И това само за да ме заглушиш.
А аз не съм болестта, аз съм симптомът.
Защо ме заглушаваш, когато аз съм единствената аларма, която се опитва да те спаси?
Болестта, "това си ти", "това е твоят начин на живот", "това са твоите емоции", това е болестта. И няма доктор тук на планетата земя, който да знае как да се бори срещу тази болест. Единственото, което правят е да атакуват мен, да атакуват симптома. Да ме заглушат, да ме успокоят, да ме накарат да изчезна. Да ме маскират като невидим, за да не ме виждаш ти!
Да, добре е ако сега четеш това, чувстваш се малко притеснен, нали? Това трябва да е нещо като "силен удар (ритник) по твоята интелигентност". Хубаво е ако в момента се чувстваш малко притеснен или излъган. Но аз много добре мога да ръководя процесите, които се случват в теб и ги разбирам. Фактически, това е част от работата ми, не се притеснявай. Добрата новина е, че от теб зависи да спреш да се нуждаеш от мен. От теб зависи да анализираш това, което се опитвам да ти кажа, това, което се опитвам да те предупредя.
Когато аз, "симптомът", се появя в твоя живот, не е за да те поздравя, не! Появявам се, за да те предупредя, че емоцията, която задържаш в себе си трябва да бъде анализирана и премахната, за да не те разболее. Би трябвало да си дадеш възможността да се запиташ:"защо се появи този симптом в моя живот", "какво иска да ми каже"? "Защо се появява този симптом сега"?, "какво трябва да променя в моя живот, за да не се нуждая вече от този симптом"? Ако оставиш това проучване само на твоя разум, отговорът няма да те отведе по-далече от мястото, на което си бил години наред. Трябва да се консултираш също така с твоето подсъзнание, с твоето сърце, с твоите емоции.
Моля те, когато се появя в твоето тяло, преди да побегнеш към доктора, за да ме приспи, анализирай това, което се опитвам да ти кажа, наистина поне веднъж в живота ми се иска да бъда разпознат в работата ми, в моята блестяща работа. И колкото по-скоро разбереш причината за моята поява в тялото ти, толкова по-скоро аз ще си отида.
Колкото повече откриваш какъв добър изследовател си, толкова по-рядко аз ще те посещавам. И те уверявам, че ще дойде денят, в който няма нито да ме виждаш, нито да ме усещаш. В същото време, в което постигнеш тази хармония и съвършенство като "анализатор" на твоя живот, на твоите емоции, на твоите реакции, на твоето равновесие, те уверявам, че никога няма да отидеш да се консултираш с доктор, нито ще си купиш лекарства.
Моля те, остави ме без работа (освободи ме от работа).
Или наистина си мислиш, че аз се забавлявам от това, което правя?
Предизвиквам те да помислиш всеки път, когато ме видиш, че се появявам за мотива на моето посещение.
Предизвиквам те да спреш да се перчиш с мен пред твоите приятели и роднини като че ли съм някакъв трофей.
Писна ми да казваш:
"Ох, продължавам с този диабет, виждаш ли аз съм диабетик".
"Ох, не издържам болката в коленете, вече не мога да се движа".
"Вечно съм с мигрена".
Перчиш се с мен сякаш съм съкровище, от което не смяташ да се лишиш никога.
Моята работа е срамна и би трябвало да те е срам да се перчиш с мен пред другите. Всеки път, когато ме споменеш, всъщност казваш:"вижте колко съм слаб, уязвим, не съм способен да анализирам , нито да разбера моето собствено тяло и собствените ми емоции, не живея в мир със себе си, вижте ме, вижте ме!"
Моля те, осъзнай се, разсъждавай и действай!
Колкото по-бързо го направиш, толкова по-скоро ще се махна от живота ти!