Здравейте!
До някяква степен се чувствам малко тъпо, че питам точно тук, но обстоятелствата ме принуждават.
По-скоро търся някаква подкрепа може би, отколкото решение.
Запазила съм си час и за психолог, но е чак след седмица.
Със съпругът ми сме заедно от 5 години.
Имаме две деца, и двете са под 4 годишни. Разликата им е малка. Едното си е още бебе. Поне за мен.
Съпругът ми като цяло с нищо не ми помага в отглеждането им, освен финансово.
Дори нямяме собствено жилище. А той не иска да помисли за това.
Хиляди пъти повдигам въпроса...но ... отговор не получавам.
А и в момента се отказах да го притискам, защото не знам дали ще останем заедно, а да изплащам ипотека сама...няма как да стане.
Работата ми е хубава, държавна , получавам добра заплата, но въпреки това няма да мога да се справям финансово сама с две, камо ли с три деца.
Таткото се "налива" с бира, откакто се прибере, докато си легне. А в събота и неделя този маратон започва от сутринта (10:30ч.) И вечерта вече е коренно различен човек.
Преди също пиеше, но не чак така. И не ставаше такъв агресивен...сега се заяжда постоянно с някой (не с мен, но и с мен би, ако му го позволя) , просто супер грозно държание.
С едното ни дете се държи по-строго, кара се, вика, винаги е изнервен, бута , дърпа... грозна картинка.
И сме говорили хиляди, ама хиляди пъти. И за отношението към децата ..и за алкохола....обаче не възприема.
Напоследък често мисля за раздяла, но се притеснавам, че финансово няма да се справям, макар че имам подкрепата на родителите си.
Той издръжка едва ли ще плаща, дори и да го осъдя за такава... в затвора ще влезе, ама няма да я плаща.
Преди 3 седмими разбрах, че съм бременна.
Той не иска детето.
Аз мислих ужасно много. И, да, разумно е да го махна, имам час за утре. Но ми е толкова болно, толкова трудно, толкова.....виновно дори.
Чувствам се отвратително. Защо го искам това дете, при положение , че бащата не струва, при положение, че сама няма да се справя с три деца, че няма да имам подкрапата и на близките си дори (ако реша да го оставя)...
Защо го искам толкова това дете, като трябваше да съм ясна и категорична в решението си...
И, не, не очаквам таткото да се промени, ако го родя, просто....
И аз не знам какво точно.
Искам да се откажа от аборта, искам да го гледам, но не е разумно, просто не знам как да се справя със самообвиненията и психологическата травма...за мен е точно такова - травма.
Буквално се чувствам като убийца на собственото си дете...
Как се справихте вие? Ако е имало изобщо някой в такава ситуация?
Имам чувството, че дори и отношенията ни с "таткото" съвсем ще се разпаднат и нищо няма да спаси тази връзка. А може би така е и по-добре.
Може би това ще ми помогне най-накрая да взема категоричното решение за раздяла...
До някяква степен се чувствам малко тъпо, че питам точно тук, но обстоятелствата ме принуждават.
По-скоро търся някаква подкрепа може би, отколкото решение.
Запазила съм си час и за психолог, но е чак след седмица.
Със съпругът ми сме заедно от 5 години.
Имаме две деца, и двете са под 4 годишни. Разликата им е малка. Едното си е още бебе. Поне за мен.
Съпругът ми като цяло с нищо не ми помага в отглеждането им, освен финансово.
Дори нямяме собствено жилище. А той не иска да помисли за това.
Хиляди пъти повдигам въпроса...но ... отговор не получавам.
А и в момента се отказах да го притискам, защото не знам дали ще останем заедно, а да изплащам ипотека сама...няма как да стане.
Работата ми е хубава, държавна , получавам добра заплата, но въпреки това няма да мога да се справям финансово сама с две, камо ли с три деца.
Таткото се "налива" с бира, откакто се прибере, докато си легне. А в събота и неделя този маратон започва от сутринта (10:30ч.) И вечерта вече е коренно различен човек.
Преди също пиеше, но не чак така. И не ставаше такъв агресивен...сега се заяжда постоянно с някой (не с мен, но и с мен би, ако му го позволя) , просто супер грозно държание.
С едното ни дете се държи по-строго, кара се, вика, винаги е изнервен, бута , дърпа... грозна картинка.
И сме говорили хиляди, ама хиляди пъти. И за отношението към децата ..и за алкохола....обаче не възприема.
Напоследък често мисля за раздяла, но се притеснавам, че финансово няма да се справям, макар че имам подкрепата на родителите си.
Той издръжка едва ли ще плаща, дори и да го осъдя за такава... в затвора ще влезе, ама няма да я плаща.
Преди 3 седмими разбрах, че съм бременна.
Той не иска детето.
Аз мислих ужасно много. И, да, разумно е да го махна, имам час за утре. Но ми е толкова болно, толкова трудно, толкова.....виновно дори.
Чувствам се отвратително. Защо го искам това дете, при положение , че бащата не струва, при положение, че сама няма да се справя с три деца, че няма да имам подкрапата и на близките си дори (ако реша да го оставя)...
Защо го искам толкова това дете, като трябваше да съм ясна и категорична в решението си...
И, не, не очаквам таткото да се промени, ако го родя, просто....
И аз не знам какво точно.
Искам да се откажа от аборта, искам да го гледам, но не е разумно, просто не знам как да се справя със самообвиненията и психологическата травма...за мен е точно такова - травма.
Буквално се чувствам като убийца на собственото си дете...
Как се справихте вие? Ако е имало изобщо някой в такава ситуация?
Имам чувството, че дори и отношенията ни с "таткото" съвсем ще се разпаднат и нищо няма да спаси тази връзка. А може би така е и по-добре.
Може би това ще ми помогне най-накрая да взема категоричното решение за раздяла...
