Моята история - когато се оженихме, нямаше проблеми - и двамата говорехме за 2 деца. Когато дъщерята стана на 1,5г - 2, започнахме да правим второ. 9 месеца мъки(то и любов не може да се нарече, защото накрая си беше бебеправене) и бебе няма. Отказах се, мислех си - сигурно не искам, защото още не ми е минало от пелените на първото - пране, гладене, бебешки пубертети и тръшканици.... Памперси нямаше още....
Дъщерята стана на 6 и пак решихме, че искаме второ. Спонтанен аборт, загубихме го началото на 5 месец. После проблеми с щитовидна жлеза и аз загубих всякаква надежда и се отказах.
И след още 2 години - забременях, въпреки всички предпазни мерки. Неочаквано и непланирано.
И ММ каза - не го искам, няма да се справим финансово. Подозирам, че истинската причина беше, че не му се занимава с бебе. Бяхме по на 35, дъщерята беше на 10.
Запънах се и казах, че винаги съм искала 2 деца и ще го родя. Вярно трудно беше и финансово(и двете деца бяха лишавани от доста неща), и таткото ме остави сама да ги гледам.
Но нито той, нито аз съжаляваме. Имаме прекрасен 22 годишен син. И баща му много се гордее с него.