Балансът между кариера и брак

Хапи док, честно казано не познавам западни семейства с 4-5 деца, освен ако не са бежанци или на социал тийн майки. Максимум са 3, като две е максимума в по- голямата им част.

И аз не искам да се заяждам, но ако кажеш, че на някой си раждаемостта не му е приоритет, затова населението намалява бих очаквала, че поне ти лично не попадаш в тази категория. Както казах, най-големият проблем на България не е раждаемостта, а емиграционните потоци. Цифрите са лесно достъпни и е хубаво човек да се информира преди да застъпва такива мнения, изказани по такъв начин, когато дори не са добре обосновани.


… или България.


Аз пък познавам наистина много с по 3 деца, няколко с четири и повече са вече абсолютните изключения. Е, тези с по две са най-много, но дори и от тях жените са ми разказвали, че са дискутирали трето, обикновено желанието е било от страна на мъжете, а те не искали трета бременност и трети път да отглеждат бебе.

Говоря за западняци, бежанци и хора на социални помощи не познавам. Просто съвсем нормални местни семейства.

Аз съм с 3 деца и кариера. Е, и?

И аз съм съгласна с Мис,че гледането на деца е изключително подценявана професия.
Аз си признавам,че ако имам избор,не бих я вършила.И пак,ако другият избор е грижа за дементни хора-отивам при децата.
За мен това е най най трудната професия.Слабоплатена,на смени и ужасно ужасно трудна психически и физически.
Обаче някак се очаква,че това трябва да е евтино,сори безплатно..дори на запад се оплакват колко били скъпи домовете,обаче няма те да тръгнат да чистят и обгрижват такива хора (не че е и възможно дълго,тъй като те бързо стават опасни.)
И хората,които работят такива професии,са подигравани.И от тези хора сигурно 80% са от женски пол.
Женските професии са винаги подценявани,нископлатени и с най-високия ментал чардж..

Е защо само на жените в България да не е приоритет отглеждането на деца, все пак деца се правят от двама, може и мъжа да не желае. Ние затова останахме с едно, първоначално моя мъж не искаше, после се нави, но бяхме дъртички вече и не се получи. Може и за добре да е било, като изчетох при по-възрастни родители с колко заболявания може да се роди детето. Нито от раждането ме е било страх, нито от гледането на малко дете, напротив това ми бяха най-хубавите години. Сигурно не ми е било приоритет второто дете, да, ако беше можех да се разделя с мъжа си и да родя от друг, както направиха мои приятелки в тази ситуация. Но аз не просто исках някакво бебе, исках дете, от човека, който обичах. И не съжалявам за нищо от времето ни заедно, макар и да ми е мъчно, че детето ми ще е само. Имам приятелка, която е едно дете, по-млада е от мен, но голям зор видя, докато се грижеше сама за болните си родители, които вече не са между живите. Много й е труден живота, не се разбира с мъжа си, работи гадна работа за по-малко от минималната, не може да си намери по-добра, защото все й предлагат на смени и трябва да оставя малкото си дете само през нощта(нейния работи е друг град и се прибира само събота и неделя, ма и той за никакви пари),вечно са на заеми, а няма и близък човек, с който да сподели.

А трябва ли да ни бъде приоритет?

Винаги като кажа, че деца не харесвам, а от 2 до 6 направо мразя и последва цунами на възмущение.

Ох, не ми говори ... казват, че имало живот след децата. Дано да доживея.

Ще мине и това време, Фил, стискай зъби и вземай време за себе си.

След 13 години и аз най- накрая разбрах от две години какво е да излезеш някъде сама, да излезете само двамата с мъжа си на вечеря/ спа  или на кино/ фитнес двамата, а не по сами.

Честно казано децата ги предпочитам пред повечето възрастни. Толкова са по- чисти и слънчеви.
Никой възрастен не ме пита интересни въпроси като кой ти е любимият динозавър или Марвъл герой?!

Толкова, ме умиляват бебчета, че в парка ми идва да нападна някое, да го настискам и нацелувам. Да, със собствените, особено, като си затворен вкъщи, не е същото, но и това е период, който отминава.
От перспективата на времето, съзнавам, колко щастлива съм била, когато бяха малки и прекарвах по цял ден, по кафета и градинки., щото мойте са отгледани по улиците, в движение.

Аз пък преди години повече се радвах на бебета и малки деца. С възрастта повечето почнаха да ме дразнят - познати, непознати. Или просто са станали по-дразнещи и нетърпими, знам ли. Но пък децата винаги са ме харесвали.
Моето си е най 😃❤ Усещам, че ще бъде голям инат като порасне.

Мисля, че основнията проблем на мъжете във форума е че нямат идея от натоварването, което представлява гледането на бебе/малко дете.
Проблемът не е, че мъжете са глупави, а че някои неща в тоя живот се учат само от личен опит.
Едно малко бебе освен че му бършеш акитата в 3 през нощта, носиш и отговорност за него.
Обичаш това дете и то ти е най-важното, затова и страхът и отговорността са толкова огромни - то е толкова малко и крехко, да не би нещо да му направиш без да искаш, ама защо плаче сега, дали са само безобидни колики или да викаш линейка в 4 през нощта, защото не спира да реве и ти умираш от ужас да не е нещо по-сериозно.
Емоционалното натоварване е огромно, дори да изключим физическото, което също хич не е за подценяване.
После детето започва да пълзи/прохожда и прави всичко възможно да си счупи главата.
Отново емоционалното натоварване е огромно, защото миг невнимание може да ти коства цял живот страдание, ако недай си боже нещо лошо стане.
Един поне си призна, че се чувства неквалифициран за тази роля.
Разбирам го, жените също в началото не знаят какво правят, особено с първо дете, ама неволята учи.
Та тази огромна отговорност за живота на най-ценното нещо на тоя свят не може да се сравни с ритането на топка пред блока с вече порасналото дете, с което мъжете вече имат някакъв опит. Просто е абсурдно.
Мъжете не могат да оценят това, защото просто не са го правили.
От там идва и "кво си правила цял ден, само висиш по паркчета и градинки, защо не си сготвила".
Съответно жената се чувства дълбоко недооценена (и с право) от подобни тъпи забележки, вижда, че това, което прави не се цени и бърза да се върне на работа, защото работата е по-лесната роля от двете.

Единственият по-неоценен труд от гледане на малко бебе е бих казала гледането на терминално болен човек.
Ама не някоя непозната немска бабка, а близък, който обичаш, човек който цял живот е бил пример за силна воля и невероятни човешки качества, да гледаш как гасне, как болестта го изяжда, как страда, а ти се чудиш какво ще стане ако дадеш повече обезболяващо, за да намалиш поне страданието му. Безсилието е убийствено.
При малкото дете поне усилията имат някакъв смисъл, защото гледаш как детето прогресира и се развива.
При варианта с болния имаш само безсилие.
Та по ирония на съдбата и двете роли са делегирани на женския пол.
Мъжете поне на инстинктивно равнище им е ясно, че тези роли са по-теудни от това да работиш там по 8-9 часа и да носиш некви си там пари вкъщи.
 Това и жена го може, ама мъж дето да изпълнява обгрижване на малко бебе или на болен близък не познавам.
Та не, жените не искаме да ни се плаща този труд. Това което искаме е мъжете да го оценяват, да ценят и нас самите и жертвите, които сме направили, а не да принизяват всички тези усилия, които иначе те отказват да направят.

А аз познавам, всъщност двама мъже, всеки от които гледаше докрай сам тежко болни възрастни хора. Ама под гледане значи всичко - памперси, катетри.
И дето каза единият: "Да сменям памперса на бебето е детска игра в сравнение с това да го сменям на баща ми." Сигурно повече жени се занимават с възрастните по принцип, но не знам те как успяват да ги повдигнат от леглото, това изисква сериозна физическа сила.

Гледането на възрастен си е голяма мъка. Сменят се, ама трудно.
Там и психическото натоварване е смазващо, защото помниш тоя човек млад, здрав и силен и осъзнаваш какво може да направи болестта дори с един силен човек. Осъзнаваш и че един ден вероятно това в леглото ще си ти.

Става баланса с много мъка. Страда балансьора. Ако е за кратък период е ок, ако е за дълъг-почваш да приоритизираш ту едното, ту другото. Умора голяма и почват да страдат всички.