🌷ИСТАНБУЛ🌷 [тема 61]

Ние не се спираме на няколкостотин. Ако ти успяваш, си късметлия.
Обаче когато даваме съвети, трябва да сме коректни и точни. Ако не желаем да издребняваме, пишем "около/приблизително/евентуално". Най-малкото, защото хората се доверяват на написаното от нас и може да изпаднат в ситуация да им се наложи да заредят пари в картата за последното си пътуване, а да нямат дребни. Пък машините ресто не връщат, както знаем.
В крайна сметка всички грешим. Ей на, и аз съм написала в поста си за неделя, че "голямата спирка на Каракьой" е в ремонт. Което е пълна глупост, защото, естествено, става дума за Еминьоню. И за което се извинявам, но го видях след като вече не можех да редактирам.
Нищо страшно не е да си признаем, че грешим. Дето се вика, да паднем по гръб. Това, че някои от нас са К.О.Т.К.И., не пречи.

В понеделник, както знаете, планирах Емирган, защото и аз, като Рали, се надявах прогнозата да се смени в движение, а и избягвах почивните дни. И аз тази година отсъствах доста и няма как да взимам повече отпуск (на всичкото отгоре неплатен, защото през годината не ни разрешават платен), а не желая по Великден да съм в Истанбул. Така дните бяха силно ограничени.
Та... Валеше още сутринта. Ние си носехме само два чадъра, защото с четири щяхме да образуваме много широка и несъвместима с тесните тротоари семейна формация. Тръгнахме ние, ама неудобно да вървиш и да пазиш себе си и детето с един чадър. То не е виновно детето, което е пълна противоположност на майка си. Моето сечение изисква да се разхождам с плажен чадър за пълен ефект, ама някак е неудобно... Затова, докато пазя детето, почти цялата ми лява половина се мокри интензивно.
Тръгнахме от хотела към входа на външния двор на Топ капъ и докато се чудехме дали през него и покрай Археологическия (Емка, няма да е от мен разказа от тази забележителност! Аз в магазин като влезем с диванетата, побелявам, а в музей... Тцъ! Няма толкУ Лексотан в световен мащаб!) или през Соукчешме да се спуснем, една група ни изпревари на входа и наклони везните към втората опция. С удоволствие се разходихме по уличката, скътана между Топ капъ и Св. София и отново с любопитство надникнах тук:
При колоните до входа на Гюлхане без малко да купим дъждобрани на децата. Добре че поисках да отвори един. Тъй, както продавачът твърдеше, че за децата ще са "тамам", на малката щяха да са ѝ нужни придворни, за да ѝ носят шлейфа. Пардон, излишния найлон! Зарязахме го, въпреки че искаше да му платим отворения.
Влязохме в Гюлхане и видяхме малко лаленца, много локви и стена от водни капки, която беше приятната изненада за мен този път. И друг път сме я виждали, но не сме я приближавали по стечение на обстоятелствата. Не знам дали е работела и дали сте я виждали, но въпреки дъждовните капки ми направи впечатление, че капките на атракцията образуват фигури и между тях изписват Gülhane Parkı.
Имахме намерение да излезем през прохода към сп. Гюлхане на трамвая, но той се оказа затворен. Дано е временно, защото беше много удобен и спестяваше излишното връщане до входа и преминаването по тесния и натоварен тротоар отвън, което се наложи сега да направим. В дъжда и сред множеството, въоръжено с чадъри не беше никак удобно. Стигайки до спирката решихме, че вече сме достатъчно мокри и можем да продължим пеша до Еминьоню. От един от магазините малко след завоя купихме на децата много по-добри дъждобрани (не бях се замисляла за думата „ямурлук“, въпреки че добре знам какво е „yağmur“) по 100 лири. Плътни, с тик-так копчета и връзки на качулката, но по-важното е, че бяха детски размер и че търговеца имаше отворена бройка от всеки размер за проба. Да, онези бяха по 60, а аз бях спазарила 2 за 80, но каква полза, като не върши работа?!
Така екипирани,  децата бяха добре предпазени, а и ние бяхме по-добре прикрити от дъжда, след като не се налагаше да ползваме по половин чадър. Минахме през една от аптеките по отсечката преди завоя за Сиркеджи, за да изпълним няколко приятелски поръчки и продължихме към пристанището.
Излизайки на крайбрежната, осъзнахме, че дъждът не е единствения проблем. Там духаше доста силно и чадърите станаха безпредметни. Но пък се придвижихме неочаквано бързо до пешеходната и съответно – до терминала за Саръйер.
Качихме се на курса в 13:35 ч., като имахме намерение да слезем на Емирган на отиване или на връщане, според времето. Е, ... според него... не слязохме никъде... дори и на Саръйер. Времето си остана все така неприятно и разходка в квартала нямаше да е добро решение. Мислехме да слезем и да изчакаме връщането на същия кораб, но някъде след втория мост децата заспаха и не ми се щеше да ги събуждаме. Казах на ММ да говори с човек от екипажа и да го попита може ли да слезе само той и да ни таксува. Нямаше проблем. Оказа се обаче, че макар курсът да се води до Саръйер, а не до Анадолу каваъ, в 25-те минути до тръгването обратно към Еминьоню, корабчето изпълнява точно курс Саръйер – Анадолу каваъ – Саръйер. Та, неочаквано се разходихме и до малкото пристанище в подножието на крепостта Йорос. Преди няколко години на 5.04. се качихме горе, а после хапнахме вкусно на едно от заведенията над водата. Бяхме по къси ръкави, с леки връхни отгоре и ни беше топло, а сега, на 10.04., положението беше такова:

Между другото, още две двойки направиха упражнението с таксуването на крайната спирка и качването отново на кораба. Само че те слязоха (едната двойка и мъжът от другата, защото и те бяха с дете) на Анадолу каваъ, а мъжът ми слезе на Саръйер. Така си направихме, макар и да не целяхме точно това, почти четиричасов тур по Босфора, който с три кафета, два пакета солети и таксуването на отиване и на връщане, ни излезе цифром и словом 10 лв.

Като се завърнахме на Еминьоню, се отправихме към LCW. Мда... отново... Междувременно се бе наложило да оборудваме сина ни с мирновременни партенки, състоящи се от мои тънки чорапки (случайно пъхнати в чантата на тръгване), две половинки от една торбичка (изпросена от бара на кораба, единствена налична) и неговите мокри чорапи и всичко това бе обуто в мокрите му обувки, които не че пропускат, но все пак не издържаха на локвите, които посети. Та, обещах на г-н Суетен, че ще му купя нови чорапи. Не че няма, ама мама му купува чорапи като замаяна, по принцип, та ситуацията бе само повод. Разбира се, не останахме само с чорапи, а престоят ни в магазина бе достатъчен да изсъхне моето яке, от което след четиричасово висене на закачалката на кораба, успях да изстискам обилно количество вода.
На излизане видях това:
Когато излязохме от магазина, тръгнахме към Египетския, но той се оказа вече затворен, макар да нямаше 19:30, а поне отвън редовно работи и след 20 ч. Явно заради ифтара затварят по-рано. Така че заобиколихме и се върнахме на спирката, откъдето се отправихме към Чемберлиташ. Казахме на сладоледената кака, че ще я посетим след вечеря и пак отидохме на Ортаклар, където пак се наложи да изчакаме за място, но пак в рамките на 6-7 минути се бяхме настанили.
После сладолед по традиция. Децата подариха на каката оцветявки (нося им такива, както и листи за рисуване и цветни моливи, та поне закратко да има спокойствие по време на пътуване с кораб или докато вечеряме/пием кафе), тя бе много щастлива и поиска да си направят снимки на следващия ден.  
Замъкнахме се в хотела и заспахме с надеждата, че на следващия ден поне прогнозата ще е грешна.


А дано, ама...
На другата сутрин не валеше, като станахме. Докато тръгнем, пак заваля.
Поне си имахме дъждобрани за децата. Предпочетохме да не ходим към Форум, каквато бе едната ни опция, а да слезем до Еминьоню и да обикаляме там, в близост до пристанището и да можем да се метнем на корабчето за Емирган, в случай, че времето се смили.
Ми... не се!
Обиколихме няколко търговски улички зад Египетския пазар. Обядвахме бьорек. Избрахме пейнирли. Не бяхме яли досега. Хубав бе, с много сирене (от типа на кашкавала) и доста тежка храна заради тази плънка. Въпреки това, с голям зор се справихме с четирите порции (децата изядоха по 2/3 от своите, което показва колко им е харесало и на тях), които мъжът ми поръча, въпреки че аз смятах три за предостатъчни. Четири порции + 4 айрана... 404 лири. Цената е на килограм (240 лири),а  на бележката пишеше, че сме изяли 1.350 кг... Не вярвам, но пък и то си тежи... Абе, след толкова обикаляне и преди последващото ходене ни е простено. Не е евтино, но пък колко пъти може човек да злоупотреби с такава храна?!
Натоварихме се порядъчно, направихме доста покупки, сред които и цветя. Знам, че съм луда, обаче петуниите, които си купувам оттук, нямат нищо общо с тези оттам. След неколкократни опити да си спестя носенето и експерименти с (уж) същите, закупени оттук, реших да не пропускам възможността да си подсигуря дълготрайно цъфтящи и гъсти петунии. Този път се ограничих с една кашпа, защото преди това бях се обзавела с теменужки и карамфилчета от тукашните магазини.
Влязохме в моя любим Мъсър чаршъсъ. Никога няма да се наситя на ароматите му и да се нагледам на пъстротата му.
Заради хлапетата не можах много да му се порадвам, но той си е там – все така цветен и ухаещ.
На моменти дъждът намаляваше, но в дадени периоди валеше буквално из ведро. Единият такъв момент бе, докато обядвахме. Добре че имаше хубави тенти, защото бяхме отвън. Другият ни завари в уличката, която започва при магазина за кафе на Мехмет ефенди и стана причина да влезем да пием кафе в едно местенце, което отдавна съм набелязала.
Кафето сервират с блокче тъмен шоколад и вместо водата имаше една розова напитка с изключително приятен и свеж вкус. Забравих да попитам каква е, но ще се поправя следващия път. Купихме поредния чай. Въздържах се (трудно) да си купим чашки, чайниче или други джунджурии, свързани с чая, но истински любител на тази напитка може да си купи както „doksan dokuz“ видове чай, така и различни аксесоари за приготвянето и поднасянето му.
След поредната доза силен дъжд, която изчакахме да отмине в градинката мажду египетския и Йени джами, се порадвахме на гларусите, които имаха СПА следобед във фонтана. Никога не съм се впечатлявала от тези птици (бих казала дори, че ги недолюбвам), но тук бяха изключително сладки отстрани, докато си плаваха, гмуркаха се и се къпеха във водите на спрения в този момент фонтан.
Когато си свършихме работата (или просто не можехме да носим повече багаж), се отправихме към трамвая и отидохме до Султанахмет, където мъжът ми отиде до хотела да остави торбите (явно не са били толкова много, щом можа сам) а аз с децата изчаках на спирката, за да може синът ни да се нагледа на трамваите, които много обича. Седнахме на едната пейка и докато с мъжкото чадо броихме и класифицирахме трамваите по цвят, външен вид и звук, малката взе да дреме. Не знам как сме изглеждали отстрани... те – с дъждобрани (приличаха на джуджета), аз – с цялата си прелест, след цял ден в дъжда и калта, но в един момент забелязах, че хората ни гледат странно. Една жена, която подаде парички на босо момче, носещо чувал с пластмасови отпадъци, бая ни позагледа. Сигурно сме били жалка гледка...
Завършихме деня отново с вечеря в Ортаклар и сладолед.  


На другия ден беше време да се прибираме. И сега, като предния път, минахме през Mall of Istanbul, където напазарувахме в 5М и си взехме дребни неща от Karaca и Koçtaş.
Нещичко от Karaca:

Половината сграда беше обвита в скеле, а всички прозорци бяха покрити с плътни щори/прегради отвътре и като цяло усещането беше, че дворецът не работи за посетители. Разбира се, от водата нещата може да изглеждат измамно, така че не се доверявайте напълно на моето впечатление, а просто проверете, преди да тръгнете натам.