Срам ме е да кажа на хората, че ще уча в България.

Няма как да те запишат да учиш висше, ако нямаш завършено средно, а то се удостоверява с диплома.

Сред вашите познати може да има хора с болни амбиции, натискащи деца в посока за която нямат потенциал, сред моите няма такива, повечето отлично познават децата си. Сигурно зависи и от интелектуалния багаж на родителите. Може би вашата козметичка се  е опитва да изцеди невъзможното от детето си, след като самата тя не е имала потенциал да разбере на къде го е тласнала. А може би е по причина че всички след училище отиват да учат висше заради самото висше, без значение какво, без да имат нагласа. Много родители, които пращат децата си в чужбина получават това, което  навремето го имаше и у нас - квоти, задължителни изисквания за успех от диплома, оценка от приемни изпити и прием на най-добрите - в случая техните деца... Някой назад даде пример с Лайстунг паралелки, това са все деца които много са учили тук, едва ли някое такова дете ще го уплаши който и да е западен университет, че и да прекъсне, с оправдание че не е неговото нещо. Оставете децата си в невръстна възраст по цял ден да правят каквото си искат, не им четете, бутнете им някой таблет, пък ще видим докъде ще стигнат. Слабата родителска заинтересованост към учебния процес и нивото на детето в училище после води до такива теми в този подфорум. Дори в детската градина на най-крехка възраст играта се редува с учебен процес и дори на детето да не му се иска, се налага да стои на едно място и да прави неща с които се развива мозъкът му. Това как се води болна амбиция под шапката на държавата, насилие над невръстни деца...как ?!? Повечето деца преди че и след седми клас нямат ясна идея за бъдещето си, но тогава е момента за избор на училище, което води до определен наклон в развитието му. Ако този момент  бъде проспан от родителя, щото примерно е бил благородно над нещата и амбициите  със съответните допълнителни занимания като курсове и уроци са му чужди, следва не до там добро училище и среда. По логиката в едно от горните мнения, родителите на всички лекари са насилници, долни амбициозни твари, а самите лекари пълни нещастници. Това потребителката трябва да отиде да го каже в трите теми  в които родители обсъждат  изпращането на  децата си да учат медицина в Германия, Холандия и на други места по света. Как не ги е срам, долни, амбициозни насилници такива! И други примери мога да дам - откъде едно дете на 6-7 години ще реши че му се иска да учи пиано, ако родителят не го запише на уроци? А това е най-подходящата възраст за първи срещи с музикален инструмент - бързо разбират че не е безразборно дрънкане, а нещо което се учи, седи се на едно място, внимава се в думите на преподавателя, учат се ноти/солфеж и се изпълнява каквото той каже. А какво да кажем за спортистите с високи постижения започнали от още по-крехка  възраст разпъват ги и ги натискат за гъвкавост, определят им скорост - насилие ли е, болни амбиции ли е? Ами пробваме, нещата в ранна възраст са проба-грешка, трябва да се разбере какви са интересите на детето, в каква област има потенциал за развитие. Натиск няма, после детето само решава иска ли да продължи с това. Писах за хубавите гимназии, защото там средата е подбрана, нивото на децата е приблизително еднакво, има стремеж за напредък у всички, всички учители работят с удоволствие с такива деца, при тях са и големите постижения. А в момента по-голямата част от българските  университети са като кварталните училища - влиза всеки който е подал документи, дори остават незаети места, нивото на по-голяма част от кандидатите е средно към ниско, съответстващо на оценките от развитието им до този момент, съответно и способността за усвояване на материята, която не им е по силите. Фуния няма- влизат и завършват всички които не са се отказали сами още първата година. Пак казвам че не говоря за всички ВУЗ-ове и специалности (ФМИ УАСГ, ТУ СФ, МУ-та и още  няколко държат ниво) но в масовия случай картинката е горното...

Доста обемен ще стана отговорът ми, но реших да обясня и за какво говори Иван, явно не сте чували за предварителния прием.

Така се нарича - предварителен прием, повечето наши университети откриват такъв от февруари-март, кандидатите биват формално приети по документи, което означава че никой не се интересува от нивото им, а от запълване на места, въпрос е на получаване на дипломата и записване по каналния ред през юли. Повечето го практникуват с изключение на няколко специалности в които се влиза с изпити, или висок бал от дипломата. В МУ примерно има предварителни изпити през март-април и ние знаехме още от тях че нашия кандидат е успял, но за записване се чакаше дипломата.
Има формален прием и в западни университети, също е някъде от март и нататък, но там вече според отделните ВУЗ-ове изискванията са за изпращане на оценките примерно от предната година, или друго, възможно е да поискат и събеседване с кандидата за проверка на мотивацията му, документите се разглеждат доста подробно, възможно е да поискат и допълнителни неща, които на други не искат... За медицинските университети в Германия следва чудовищен 8-часов изпит след кандидатстване с успех от дипломата пълен отличен. Доколкото разбрах изпита включва всичко - IQ и психологическо състояние/оценка на кандидата, бързина на мисълта, въпороси от всякакви области - математика, химия, биология и др.
В Германия са разбрали че за някои специалности се тръва с пълен отличен в дипломата - инженрни, медицина, пък става ли, не става ли за чеп за зеле, поне има правила, а не безразборен прием.


ПП Днес сутринта докато се оправях за работа от сутрешния блок на Нова чух нещо което хем ме разсмя, но хем ме потресе, заради суровата реалност - доцент някой си, не запомних името, реклама на предаване с тема за  образованието, цитирам "Върви народе възродени, към някоя квартална кръчма...." Микс от химна на просветата и популярна чалга...

Цитат: "А квесторите въобще ни казаха да не се притесняваме, приемали и без диплома."
Беллора, ти разграничаваш предварителен прием и записване, което е реалният прием и няма как да се случи без диплома. На Иван обаче кой каквото му каже, вярва. Усилия не полага, даже не знае какво иска да кандидатства. Така ли е и с твоето дете, прието в МУ?

Белора, ако ми отговаряте, искам да ви кажа, че за съжаление, нямам възможност (или желание и време) да чета Бг мама трактати, та се отказах след предположението Ви за какво мисли козметичката ми. Разбрах, че детето Ви учи медицина, поздравления за което, но понеже не Ви познавам, за да правя, конкретно за вашия случай някакви изводи, говоря принципно, базирано на личен опит с подобна “елитна” специалност.

Приятелски съвет, обърнете си внимание на граматиката и многословието, защото хората по тях могат да си правят изводи за Вас конкретно, не за детето Ви. Все пак Вие сте участник тук, не потомството Ви.

Оф, с тая родителска амбиция. До 9-10 клас бях отличничка по математика. Родителите ми не са ме натискали с върла амбиция, но ми уважиха желанието да не уча нещо, свързано с математика. В 7 клас нито аз, нито учителите и родителите биха определили с какво ще се занимавам. Просто си го реших по-късно, според това, което ми беше интересно.

Само за английски настояваха, което си е много полезно. Не съжалявам изобщо, че се отказах и завих към други предмети, не са ме спирали, нито някой ми е натяквал. После си учих финанси по мое желание. Обаче имах съученичка, която беше жертва на родителска амбиция, стигаща до тормоз. Беше отличничка до гимназията, големият натиск се обърна, спря да учи, спря да се амбицира за каквото и да е. Сега си е поставила семейството на първо място, живее в чужбина. Не мисля, че е нещастна, но ако преди 20 години майка й можеше да види какво ще стане, направо щеше да изпадне в отчаяние.
А впрочем никъде не приемат висше без средно, кой те е излъгал?

Във всички среди има болезнено амбициозни родители. И сред козметичките, и сред професорите.Някакъв мит е, че който не е успял, само той натиска децата си и страда от болни амбиции. И никак не са редки случаи на натиск върху децата, в посока, в която могат и да имат потенциал, но нямат грам желание. Особено до и след 7клас. Когато аз бях студентка, за добро или лошо, всички вузове изкараха специалисти с приблизително еднаква финансова перспектива. Учител ли ще си, лекар ли, банкер ли, все тая, само офицерите бяха по-високо платени. И поне нямаше особен натиск от тази гледна точка. Сега всички луднали по ITспециалности, затова започват "манифестации" пред МГ още едва в първи клас за курсове. Много деца са податливи, изпълнителни и да, имат потенциал, но не "горят", в това, което вършат. Или пък на определена възраст, около 20г и след това се разбунтуват и рязко сменят посоката.
Влезте в някоя наборна тема и вижте дали има един, който с гордост да пише"А моето дете ще бъде учител по география". А иначе прекрасна професия, но кой родител днес би я приел без резерви? Няма, няма и да има.
Към автораНе се води от "външен блясък"на чужбинското образование, ами си дай сметка ти от сърце какво искаш и положи усилия.
Срамно е да лентяйствсш, не е срамно нито да работиш, нито са учиш, ако ще и за пъдар(образно казано).

Бих се радвала дъщеря ми да стане учител, но на този етап това не й е интересно.

Дъщеря ми понастоящем иска да бъде учител и треньор. Много е малка все още, но бих я стимулирала и аз в тази посока, освен ако нещо друго междувременно не я грабне, дали ще е моята или на баща й сфера или нещо съвсем различно. Навремето баща ми искаше да стана учителка по математика, защото ми се отдаваше материята и беше престижна професия. На мен ми звучеше абсурдно, защото не е било моето, но мисля, че благодарение на актуализирането на заплащенето учителската професия си връща престижа постепенно.  Дали ще е математика, език, любимия спорт или някаква комбинация, защо не. Бих се гордяла с нея и мисля, че и тя ще е щастлива, стига да може да живее достойно.
Но определено мисля, че учител по математика или език може да бъде доста добре платен. Въпросът е какво взема тази професия и дали наистина емоционално си заслужава.
Да допълня, че по стечение на обстоятелствата много мои приятелки са учителки. Уважавани са, имат самочувствие. Има възможности за развитие в професионално отношение, вкл. в научни области.