Второ дете ?Или пък с едно ми е добре

Според мен на първо място от значение е състоянието на брака/отношенията. Ако мъжът помага (той да помага, не баби, дядовци, детегледачки и т.н.) дотук добре, ако и отношенията да стабилни - тогава супер. Второ - финанси, има ли ги, покриват ли се нуждите и има ли добър стандарт на живот семейството. Ако и това е налице, значи остава предимно само емоционалната част.
Аз цял живот съм се виждала с 2 деца, първата ми бременност беше що годе лека, но с трудно, животозастрашаващо и неочаквано раждане. Това не би ме спряло обаче да имам второ дете, главно защото видях грешките си с първата бременност. Единствено ме притеснява как ще спазвам добър режим на бебето, удобен за всички, при условие, че имам и друго дете, защото за мен е равно на спокойствие да знам кое кога се случва (поне ориентировъчно). Да, изморена съм, кариерно пострадах и при втора бременност ще пострадам още, бракът ми също имаше трудни моменти, но освен ако здравословно не можем, определено искам в правилния момент да опитаме отново.
Аз съм едно дете и имах щастливо детство, имах приятели и затова не се чувствах самотна, но сега, честно казано, бих искала да имам брат или сестра, с когото да си помагаме и битово, а и в отношенията със семейството. Честно казано липсва ми едно рамо.

Имам две деца, разликата им е 3 години. Винаги съм искала повече от едно дете без да съм имала ясна представа за точния брой. Гледането на второ дете в точно толкова трудно (или лесно), колкото вие си го направите.

Никога не съм съжалявала за второто дете, обичам го точно толкова колкото обичам и сестра му, въпреки че преди да се роди не можах да си представя че ще обичам друго дете така. Трудните моменти идват и си отиват, децата стават все по-самостоятелни, човек пак има повече време за себе си, за хобита или каквото друго го влече.

Вие сега хубаво с е разхождате и прекарвате време с детето, то на колко години е? Все в един момент ще тръгне на градина, училище. Тогава ще имате достатъчно време да се мотаете с второто.

А това колко сте била стресирана и депресирана 3 години след раждането ми звучи като превземка, съжалявам!

Не мисля, че е превземка. Аз имах ужасна първа бременност, около 6 пъти лежане в болница, над 50 пъти взимане на кръв и изпити около 300 хапчета. Папката ми с епикризи и изследвания е сигурно колкото на няколко бременни. До човека е. За мен беше ужасен момент, за друг може да е по-лек. Всички страхове и ужаси които преживях 9 месеца може би само аз си знам. Точно и заради това не исках второ, от страх какво ще бъде този път. Е, няколко години по - късно се престаших и сама си давах кураж, че този път няма да изтегля късата клечка/изтеглих я на половина /и пак имах безумно много стрес, и притеснения, но да, до човек е и възприятие.
Никога няма да кажа, че тези месеци са най-чудесното нещо което ми се е случвало и не, нито веднъж не съм се наслаждавала на бременността. НО!
Това е изборът ни и той е такъв, безумно се радвам и на двете деца. В началото ме грабна вълната, че първото дете страда, защото нямам същото време и внимание за него, но всъщност на него въобще не му пука, има доста повече свобода за поразии 😁. Докато седи въпросът искам ли или не, по-скоро клоня към не, защото тогава когато аз пожелах второ вече бях сигурна, че съм готова да скоча "в дълбокото"

Напълно разбирам какво казвате . На тази жена по -горе дори няма да си правя труда да отговоря . Човек дето не го е преживял му е лесно да говори. 
Аз колко пъти влизах по спешност в болница и какъв ужас изживях когато детето ми се роди по -рано ... след това се наложи да го оставя в болницата да се грижат за него а аз да се прибера у дома . Но нека и се струва превземка. По -добре така от това да го е изпитала .

Въпросът не е дали е превземка или не, а дали имаш желание и сили да го преживееш.
За някои и да им отрежат крайник е превземка, докато други го изживяват като края на света. Хора всякакви.
На мен всяка бременност ми отнемаше около 7 години, за да се получи изобщо бебето (само първите 2 деца са ни породени през 1 година) и около 5 от всеки от тези 7 години ги прекарвах сериозно в посещение на ин витро центрове, различни манипулации, лекарства, операции, болки, пункции, неуспешни трансфери, лежане за задържане и т.н. Мотивацията ми да имам деца беше по-силна. А мотивацията ми тези лечения да не се отразят на вече родените ми деца беше още по-голяма.
Имам близка, която пробва около година по клиники и реши, че не е за нея (най-вече психически) и се наслаждава на живота без деца.
Всеки би следвало да знае какъв праг има да понесе още и още или да спре и също е важно да се прецени доколко е готов да го изживее (още) веднъж.

Аз съм с 2 деца с разлика от 11 месеца и 3 седмици. Първото -ин витро, второто - изненада. Две кошмарни бременности, с първото направих прееклампсия, а с второто - отлепена плацента превия. С мъжа ми искахме и трето, но ме е страх от самата бременност и дали ще имам късмета отново накрая всичко да е наред.
А иначе съм много "за" второ, трето, че и защо не и повече деца, стига родителите да го искат и както се писа - да са здрави физически и психически.
Аз съм много щастлива, защото имаше момент, в който си мислихме, че и едно няма да имаме.
Много ми е трудно, нямаме помощ, има моменти, в които си плача от умората и нервите, но пък после си казам, че аз затова се борех, това исках и честно казано, лично за мен, няма нищо по-хубаво от децата и семейството.

Първо, има страшно много подобни теми. Второ, това, което сте написала звучи като "искам, но нямам желание".

Единствените моменти, в които усещам, че ми е тежко, са когато малкото ни дете е болно. Разболява се по-тежко, прави пневмонии и бронхити и притесненията ми свързани с това са големи.
И сега се случва да излизам само с голямата ни дъщеря, а него да не го вземам. Нейните нужди са едни, неговите - други. Както и да излизам с него, а дъщерята да не идва с нас. Когато ходим извън града сме с двамата. Бтеменността ми не е била тежка, нито първата, нито втората. Беше ме страх от раждането, след като веднъж раждах нормално. Второто беше секцио.
Мислех си, че няма да мога да обичам второто ни дете така, както първото. Обичам го.
За всичко си има варианти, ако има желание.

Ако усещаш майчинското ти чувство тиктака за 2ро-действай, защото после ще съжаляваш, че не си.
Лично аз отложих за много късно, и след едно буйно дете, периоди, в които едва имахме какво да сложим на масата , защото не работих, нямаме помощ от роднини за детенце, двамата с таткото сме категорични,  че приключихме с децата.
Винаги съм ЗА, хората които имат достатъчно  финанси, дом, хубави професии, отдаденост, много търпение и здрави нерви да създават деца.Аз нямам и половината от изброеното и не мисля, че е чесно към детето,  което ще създам да се измъчваме взаимно.
На въпроса към родители с едно дете дали е самотно-да.Постоянно иска някой от нас да си играе с него. Ако има брат или сестричка, предполагам че аз само ще ги разтървам когато се сбият за нещо.
Но заяждането м/у тях, съревнованието за моето внимание или придобивки ми изглежда изтощително и не бих си го причинила.
За малката разлика-пресен случай от детската прощадка:
Приятелка има момиченце на 3 години и половина и бебе на 2 месеца.
На площадката малката пада лошо, бебето в това време реве, тя изпадна в паника кой да спасява по-напред.Ръцете с бебе са винаги заети,  а голямато си иска неговото.
Не е за мен наистина.
Успех в каквото ти поднесе съдбата!

-Има ли моменти в, които съжалявате, че имате още едно дете ? - НЕ, как ще съжалявам,  щастлива съм.
- Мислите ли, че живота ви щеше да е по-лесен с едно ? -ДА, определено е по-лесно  само с едно,  но не съм търсила да ми е лесно.
 - И дали мислите, че ако е едно, може да му дадете много повече? - НЕ, пак му даваш, каквото би искала да му дадеш.

Заради такива ситуации изчакахме и децата ни имат разлика 4 и половина години. Баткото е по-осъзнат и е много по-лесен за гледане, преди да навърши 3 даже не ми минаваше мисълта. Искахме второ, но със сигурност след като първото се очовечи малко.

Аз съм едно дете, имам две.
Та и от двете страни не мога да преценя. То докато го мислиш изглежда странно, после което и да избереш, нещата се наместват с времето.

Абсолютно никога не е имало дилема или каквото и да е колебание дали искаме второ. Единствено кога го искахме. Малкият този месец прави 3г, аз съм бременна и живот и здраве пролетта ще сме с още един член. Израстнала съм с по-голям брат, ММ е бил сам, но родителите му съжаляват, че не са имали финансовата възможност за още едно дете и са останали само с него.
Очаквам да е трудно в началото, колики, зъби, недоспиване. Очаквам да има период на напасване, но това не са неща, които ме плашат мен, или пък ММ. Малкият си ходи на градина през деня, самостоятелен е и това доста улеснява нещата към момента. Втората ми бременност не е толкова леко преминаваща като първата, но засега се напасват нещата в ежедневието. Плюс е, че мъжът ми може да си работи от вкъщи когато иска, няма фиксирано работно време, отпуска има достатъчно и никога не му е отказвана и реално може да помага, ако са много на зор нещата. Бабите и дядовците са на линия (е в други градове, но пак са), ако нещо имаме нужда от помощ. Но това е нашият модел в семейството. Не мога да кажа, че нямам притеснения дали малкият няма да се чувства ощетен в нещо (внимание, игри, разходки), но ще дадем всичко от себе си, за да отгледаме две прекрасни и щастливи деца.

Дилемата и колебанието ни би била за трето. Никога не казвам никога, но ММ прави някакви намеци, аз по-скоро клоня към не за сега (да уточня, че чисто от към възраст бихме имали време и за 3то, защото аз още съм под 30г.). Майчинството колкото и да ми е приятен период, толкова и има моменти на нерви и натоварване, а виждайки как става една идея по-лесно с всяка година, трети път не знам дали ще се върна пак към бебешките истории (покрай нас масово са хора с 3 деца или обмислящи трето и за мен са герои).

Аз не знам в коя графа точно да се причисля,тъй като имам една дъщеря,която през ноември ще стане на 7г. и в момента съм бременна с второ в 5-тия месец.Още не мога да кажа какво е с 2 и как ще се справям,но мога да кажа,че винаги съм искала две деца.Аз обаче не исках да са породени и с малка разлика,тъй като знаех,че няма да се справя и съвсем умишлено чаках дъщеря ми да порасне и тогава да правим опити за второ.Чак миналата година се почувствах психически готова за това,до преди това исках,но знаех,че не му е дошло времето още, така че всеки трябва да си го усети сам за себе си дали и кога му е момента.

Директно на въпроса - никога не съм съжаляваала, че имаме второ дете. Ама никога, даже не съм си го и помисляла.
Второто дете иска обаче повече отдаденост, не толкова заради самото него,  а заради конкуренцията и ревността, които се появяват. Първото дете беше много добро, докато не се появи второто. Тъкмо започнахме да се разбираме и стана тотален крах. И оттогава досега "война". Образно казано, но е не е лесно. Ако имате финансови затруднения, психически, физически и каквито и да е - остането си с едното дете, гледайте си го, радвайте си му се. Ще опитате така или иначе от всичко, което родителтвото дава. Но не издевателствайте върху себе си. Децата се адаптират, нашите нерви и физика обаче не и има своите отражения, това е истината. Разбира се, да допълня дежурното - зависи от децата. В същото време, ако детето е едно-единствено на цялата рода, както беше при нас - не едно на майка и баща, а едно на баби и дядовци, тогава май по-добре да има другарче, защото перспективата малко тъжна изглежда, дългосрочно погледнато. Както си прецените.