Пубертетът при момичетата - как да подготвим децата? - тема 20

  • 40 583
  • 767
  •   1
Отговори
# 585
  • Mediterraneo
  • Мнения: 42 836
О, столчетата махнахме докъм 7 години някъде, оттогава със седалка само са били и двете.

# 586
  • Мнения: 563
Махнахме стола когато вече колана минаваше през рамото, а не през врата. В различните коли колана е на различна височина.

# 587
  • Мнения: 2 158
Нашите столчета се разглабят и стават на седалка. С такава са от 4-5г. Щерката сега е на 10+ и от поне година е без стол. Коланите и идват добре, а седалката не и е удобна и е прекалено високо. За ръст, Март беше 1.53. Сина е на 8,скоро няма да махаме столчета. Той е около 1.35 и няма и 30кг. Ако махнем сточето колана ще му минава през лицето 🤣 Индивидуално си е, според детето.

Иначе някаква, някъде ми обясняваше как тя се вози в столче и с гръб към движението и така трябвало всички да се возим. Жена на над 30,твърдеше че е 1.70 и и е супер. Не че съм висока, ама моите 70кг++ не биха ми позволили да се возя по този начин. Пък и във влаковете места винаги съм си вземала, така че да съм с лице към движението, не ми е приятно иначе.

# 588
  • Мнения: 23
Здравейте, включвам се, за да споделя моите страхове и тревоги..🙁  имам усещане, че нещо пропускам и греша по отношение на дъщеря ми.На 13 години е и комуникацията ни става все по-трудна и ограничена .Какво да кажа....тя почти не разговоря вече с нас(с баща си отдавна , а с мен   в последно време разменя за деня по 10 кратки изречения  или еднословни отговори, не е спонтанна, не задава въпроси, ако не попита м , мълчи и това е ...)🙁.Усамотява се в стаята си и се чувства много добре....Има приятели, излиза, но ме измъчва явното спиране да говори у дома, с мен...А не беше съвсем така....Страхувам се, че ужасно се дистанцира и става все по-неангажирана и апатична. Как да подходя?Има ли и други момичета, които се държат подобно?

# 589
  • Мнения: 782
PreiaV, а преди как беше детето? Би ли казала, че си имате доверие по принцип?
Моята е по-малка, на 10, не мога сигурно да споделя точно как е с тийнейджърка, но и тя започна да говори по-малко от преди. Но забелязах, че се отприщва да разказва, ако я изведа някъде с мен, уж да свършим някаква работа, да спортуванме заедно, гледаме някой филм.. и аз и разкажа нещо, пък и тя решава да разкаже често. Друго, което при нас работи е, да четем една и съща книга паралелно и да си я обсъждаме. Така си препрочетох сега "Деца играят вън", например. Дано намерите вашия начин!

# 590
  • Mars Hotel
  • Мнения: 5 308
Има ли и други момичета, които се държат подобно?
Има, разбира се. Аз бях такава, точно както описвате. Много по-късно осъзнах, че съм побърквала родителите си, но това не се усеща, когато си на 13-15. Мразех да говоря с тях, не желаех да ме разпитват, не исках нищо общо да имам с тях, крещях, блъсках врати, истерясвах, не им казвах и думичка с дни, но в същото време детският ми акъл е смятал за даденост, че те ми дължат пари, храна, подслон и т.н.
Съветът ми е да не притискате дъщеря си. Дайте ѝ пространството, от което има нужда и не я натоварвайте със своите тревоги и несигурности. В същото време тя трябва да усеща че сте до нея, че я обичате безусловно и че може да разчита на вас. Идеята да прекарвате само двете време заедно някъде, където тя обича да ходи, също е добра. Успех! Ще мине, но ще ви изпили нервите.

# 591
  • Мнения: 3 064
На 12 нямаме проблем с комуникацията нито с мен, нито с бащата. Да, обича да си стои в стаята, но прекарваме много време заедно и разговаряме. След работа се разхождаме, ядем сладолед, влизаме в магазини, правим поне един ден шопинг, поема задължения в кухнята и тогава също говорим, по време на вечеря.
Детето трябва да има възможност да се оттегли (в стаята, от разговори …) за да отработи и да се “самолекува”, но оттеглянето не трябва да се превръща в самоизолация.

# 592
  • София
  • Мнения: 1 320
PreiaV, аз пък бих поговорила с нея и бих й казала, че поведението й ме наранява. Без да изисквам нещо от нея, просто да знае и да може сама да прецени дали пък не иска да се понапъне малко, за да ме направи щастлива. Вярвам, че хората (не само децата) не винаги осъзнават как се чувстваш от тяхното поведение и е редно да им се каже. Пък после сами решават дали да го променят.

# 593
  • Мнения: 842
Към четенето на една и съща книга бих добавила също и гледането на едни и същи филми. През книгите и филмите могат да се обсъдят много теми, които ежедневието не  би ни предоставило.

# 594
  • Мнения: 3 064
PreiaV, аз пък бих поговорила с нея и бих й казала, че поведението й ме наранява. Без да изисквам нещо от нея, просто да знае и да може сама да прецени дали пък не иска да се понапъне малко, за да ме направи щастлива. Вярвам, че хората (не само децата) не винаги осъзнават как се чувстваш от тяхното поведение и е редно да им се каже. Пък после сами решават дали да го променят.
Това е болката на всеки родител, но точно този разговор според мен съвсем не е подходящ. Насаждането на вина у детето, както и вменяването на отговорност по нашето щастие не са най-доброто, което искаме за децата си. Без упрек. Просто за размисъл. Детето трябва да се научи да изразява чувствата и емоциите си и в бъдеще да търси щастието си, а не да се чувства отговорно за чуждото.

# 595
  • София
  • Мнения: 1 320
Di Soleil, детето също така трябва да се научи да се съобразява в чувствата на другите (в разумни граници, разбира се), да забелязва кога наранява, да знае, че не само на него всички са му длъжни, а че и то има някакви отговорности в този живот. Много често наистина не осъзнават, че се държат зле и трябва някой да им го каже. В никакъв случай не казвам да бъде заставено да прави нещо или да му се вменява вина. Просто да му се обясни какви са последиците от поведението му и да му се даде шанс да ги осмисли и да реши как иска да се държи.

# 596
  • Мнения: 29 690
И аз минавам през труден период с дъщеря ми. Искам си детето, а знам че в тази възраст ще е така и уж бях подготвена, но се чувствам зле. Аз ли сбърках, къде се пропукаха нещата, период ли е, ще мине ли?

# 597
  • Mars Hotel
  • Мнения: 5 308
Di Soleil, детето също така трябва да се научи да се съобразява в чувствата на другите (в разумни граници, разбира се), да забелязва кога наранява, да знае, че не само на него всички са му длъжни, а че и то има някакви отговорности в този живот. Много често наистина не осъзнават, че се държат зле и трябва някой да им го каже. В никакъв случай не казвам да бъде заставено да прави нещо или да му се вменява вина. Просто да му се обясни какви са последиците от поведението му и да му се даде шанс да ги осмисли и да реши как иска да се държи.
Съгласна съм в това, което казваш, Ahoney, но тези неща се учат в предучилищна възраст. Повечето тийнове, които се държат по този начин, го правят само пред родителите си, защото искат да ги предизвикват (осъзнато или не), а не защото им липсва осъзнатост за последствията или за нормите на поведение като цяло.

Г-жа Рамацоти, период е. Първите 7 са минали вече, че и вторите почти - няма на какво повече да ги научите. Само търпение и стиснати зъби, за да не се влошат отношенията.

Последна редакция: пн, 22 юли 2024, 10:39 от Светлица

# 598
  • София
  • Мнения: 1 320
Трудно ми е да приема, че на 12 или 14 сме приключили с възпитанието им. Точно в пубертета се разбушуват нови чувства и емоции и децата често се обръщат единствено към собствените си желания и чувства. Точно сега е моментът да ги върнем малко в реалността. Отношението към родителите е ключово за всеки човек и не мисля, че трябва да поощряваме лошо такова, а точно това правим като си затваряме очите и си повтаряме, че така се държат всички тийнейджъри.
Аз по отношение на всички хора около себе си съм на мнение, че трябва да се каже ако нещо ти е неприятно, а не да се чака човекът сам да се сети. Правя го и мъжа си, и с родителите си даже.

# 599
  • Мнения: 3 064
Ми … не.
Съжалявам Ahoney, но връщането в реалността и продължаването с възпитанието (разбирам като коригиране на поведение) е погрешно.
Първо децата реагират различно през пубертета, особено момчетата от момичетата. Това е една много особена фаза за тийновете, през която те вече не са деца, но и светът на възрастните не е отворен за тях. Това е фаза на много силна несигурност и съмнение. Това е първото, което родителите трябва да разберем. Децата биха искали ние да спрем да ги гледаме от високо и да говорим като равен с равен. За да проумеем реакцията им трябва на второ място да проумеем, че в този момент мозъкът на тийна се преструктурира. За това и реакциите му са такива. Те не искат да ни дразнят и провокират нарочно. Заради преструктурирането на мозъка реагират различно. Например ако покажеш на тийн картинки на хора, които са весели, тъжни, ядосани … той ги обработва в един център на мозъка, занимаващ се обикновено с емоционалните, краткосрочни и импулсивни неща. Същите тези картинки, се възприемат на друго място в мозъка при възрастен - там, където се вземат рационалните решения. За това един прост въпрос като “Кога ще си оправиш стаята?“ довежда до агресивен и импулсивен отговор “Остави ме на мира!” В главата им цари пълен хаос.
Обаче стаята трябва да си я оправи така или иначе. Постигаме го като показваме повече разбиране. Знаейки защо детето ни обработва по този начин емоциите ще ни бъде по-лесно да слезем на ниво очи в очи с него, а не да продължаваме да им раздаваме заповеди. Може би ще избегнем и критиката по-лесно. Точно в този период им липсвай най-много да ги приемаме за равни и да ги разбираме. Аз например оставям отдавна дъщеря ми да взема решения сама и непрекъснато затвърждавам, че вярвам в решенията, които взема, в начина по който се справя, самостоятелността, която показва. Например: тя решава дали ще учи 5 дни по малко всеки ден за класното или ще учи много последните 2, нейно е правото да реши иска ли да участва в училищно състезание, кръжок, спорт или не. Може свободно да излиза, без да има условия от рода “само ако напишеш домашните”. Уговорката е “домашните да са написани, ти решаваш дали преди или след като излезеш”, тя управлява сама финансите си .., В този период трябва да сме ментори, а не възпитатели.
За разговорите: първото и елементарно нещо е да не задаваме въпроси, чиито отговори предполагат Да и Не. Да подтикваме към разговор, който предполага дискусия. Примерно “Много надиш еди си коя блуза. Има ли други цветове, марки, модели … които ти харесват”. Да имаме време и активности заедно и да говорим паралелно. Твърд част за вечеря, на която се събира цялото семейство е също повод. Използване на ежедневни и битови неща като тема за разговор, общи дни за прекарване на време заедно. Най-важното е да няма покровителстване, нареждане и гледане от високо и да има активно и всеотдайно слушане. Ако пубертетът иска да ни каже нещо докато ние си ровим в телефона или нещо се разправяме с малкото/голямото дете това засилва усещането за неизслушване, пренебрегване и съответно … неразбраност. Това е, което ние правим в нашето семейство.

Последна редакция: пн, 22 юли 2024, 11:37 от Di Soleil

Общи условия

Активация на акаунт