Изобщо не ме интересува дали ще остане нещо след мен. Няма да съм там, за да го гледам. Интересува ме да съм щастлива, докато съм тук, както и хората, за които ми пука, да са щастливи. Ако можех да направя така, че никой да не страда за мен един ден, щях. А децата не са за да оставя нещо след себе си. Единственото важно е да са щастливи и да живеят добре. В глобалния аспект на вселената, нито аз, нито гените ми, нито човешкият род дори, ще пребъдат. Смисълът на моя живот си е за мен, и нямам амбиции да бъде за целия свят. Това, което би ме радвало е да съм направила нечий живот по-добър и щастлив, докато съм била тук.
Мъжа си какво да го правиш щастлив - той е вече роден, израсъл възрастен човек, когато си го срещнала. И той си има интереси, работа и т.н. като тебе, които да му осмислят живота. И без тебе може да си е щастлив - ако не с тебе, с някоя друга като тебе ще е. И без това е пълна случайност, че точно него си срещнала (освен ако не вярваш в съдбата и орисниците).
Докато с децата не е така - ако не си ти да им дадеш живот, тях няма да ги има.
Примерно, мъжът сам да се сеща, че майчинството изисква нещо и от него, а не да се държи, все едно тази жена самосиндикално е решила да има дете, само го е правила и сама трябва да си го гледа, а от мъжа не се очаква нищо различно. 
Ама то доколкото помня, ти си каза, че на жена си не ги говориш тези, та... 
