Разкажете за своето прекрасно раждане

Ами прекрасното е, че съм станала майка, малко ли е?  

Така се случи, че планираното секцио се оказа секцио по спешност. Летях към другото отделение, където се суетеше многоброен персонал. Аз се хилех като идиот, защото нямах търпение да си видя бебето. Този път операционната не ми се видя страшна, а злокобните лампи над масите този път виждах като най-обикновени лампички.

Поставиха ми абокат, докато се събере целия екип. Анестезиоложката ми постави спиналната упойка, като поставянето й никак не болеше. Попитаха ме дали не искам малко успокоително в системата, аз се съгласих за всеки случай, защото съм си пъзла и редовно припадам при зъболекаря.

Започна се самата операция, бях усмихната и щастлива, звучеше радио в операционната, а анестезиоложката през цялото време ми държеше ръката и ме питаше как съм. Успокоителното взе да ме унася леко и съвсем не изпитвах никакво притеснение.

Моментът на ваденето на бебето ми беше изключително странен. Чувството е сякаш изтръгват нещо много дълбоко от теб, усещането е доста силно и вълнуващо. Съвсем се омаях от това успокоително...

Чух само "Момченце е. Дайте й да го гушне. Звучеше една от любимите ми песни "Angie" ... И сега всеки път като я чуя се връщам в онзи момент, когато малкото ми момченце изплака тихичко.  Не знам как при омаяното ми състояние сълзите ми рукнаха изведнъж и не можеха да се спрат. Стоях си със затворени очи и си ревях... Моментите на зашиването ми се губят. Отвън ме чакаше моя мъж, който ме целуна, защото му родих най-хубавото дете!

П.С. Не желая да участвам в конкурса, пиша кратичко за моето раждане, което е най-прекрасното и вълнуващо на света!   

А пък и мисля, че това чувство жената го носи в себе си и по никакъв начин не зависи по начина, по който е родила, да не говорим пък за пози на раждане, кой бил присъствал и т.н. За мен това има толкова значение, колкото какъв е бил цветът на плочките в отделението.   

Привет на всички, на които ще е интересно споделянето за нашето раждане. Казвам нашето, а не моето, защото участниците бяха четирима и никой не биваше да липсва. Главният участник в раждането беше бебчето, заобиколен от мама, тати и Отец. Ние тримата бяхме единствените свидетели на раждането на малкото човече. Уханието и трепкането на свещичките, успокояващото въздействие на приятната музика, пукането и топлинката на дръвцата в каминката… И в тази атмосфера, за която се погрижи тати, присъстваше пълната вяра, че всичко е наред и Природата и Отец няма да допуснат да се случи нещо лошо при тази поредна стъпка от съществуването на малкото детенце. Защото според мен раждането просто е продължение, а не начало. А ние с бебо вече се познавахме и по време на бременността си правехме опити за всякакъв вид контакти, с изключение на прекия визуален контакт. Оказа се, че понятието трето око може да включва вътрешно зрение, вътрешно чуване, вътрешно обоняние, усещане за допир, усещане за енергийно присъствие и енергийно движение, обмена на мислени картинки, избора на име и т.н. Въобще като споменах картинките – това беше много важна и в един момент се оказа дори решаваща форма на общуването ни със Самуил. (Защото ние от четвъртия месец му викахме по име.) Най-вероятно когато към края на бременността съм си представяла раждането, детенцето се е стъписало от тези малко хаотични мои мисли и в 34 седмица се оказа на изходна позиция с дупето напред. Тогава се сетихме с тати, че всъщност когато аз преживявам раждането мислено, бебчето не знае че е мислено, за него всичко е реално, щом съществува импулс от мозъка ми към него. И малко се е „панирало”, както се казва, и почна да се върти и да ме боде. Като се роди се оказа, че ме е боло с нокти-не си ги беше изръфало преди раждането.. Според мен бебчовците излизат с крака или ръката напред, защото когато контракциите изведнъж са започнали да ги изтласкват от уютното им местенце, толкова удобничко и защитено до сега, единственото, което познават и те инстинктивно изпадат в нещо подобно на паника и започват да ръкомахат и кракомахат-така си го представям. Та като се обърна за седалищно раждане, аз започнах да го успокоявам и да му пращам картинки че ще се плъзне надолу и че ще трябва да си прибере ръчичките и крачетата и да не маха много с тях, за да му е по-леко пързалянето и после как ще го гушна и ще му е топличко и хубаво, както му е било вътре, дори по-хубаво и докато му пращах картинките буквално го усещах вече в ръцете си как го гушвам. Затова сега  трябва да се обърне с главата надолу. Въпреки, че бях убедена, че усеща картинките ми, разумът ми беше учуден от факта, че когато започнах да го обръщам мислено, все едно че го обгръщам с физическите си ръце и го завъртам бааааавно, бебчето наистина започна да се обръща. То му беше вече тесничко и се усещаше всяко движение. За да му помогна механично, правех леки упражнения за обръщане, които открих в интернет. И най-важното, че не повярвах на някои „доброжелатели”, които казаха, че упражнения за обръщане не се препоръчват, защото става усукване на пъпната връв. А се препоръчва операция. Ама че смешка.. Не бива да изброявам всички страхотии, които хората изкопават в такива моменти от опита си и от съзнанието си и разказват за меко казано усложнения при раждане. Просто един приятелски съвет към всички „доброжелателни” съвети, които имат за цел да предизвикат страх, приемайте като смешки, които хората ви разказват, за да ви дадат възможност да им докажете обратното. И в последствие като резултат се оказа, че наистина всички изброени ми страхове могат да се трансформират с едно единствено нещо-пълна вяра в положителния успех и никакво никаквичко съмнение. Това се оказа решаващо-никакво съмнение, дори и мъничко съмненийце. Иначе се получава много коварно-щом някой ти разкаже нещо недобро, ти неволно го виждаш как се случва и ако не се усетиш навреме и не промениш картинката, която си видял в съзнанието си след разказа, тя остава и работи без да искаш. А когато човек вземе нещата в свои ръце, трябва да е много бдителен и наистина на разчита единствено на себе си и на вярата си. Като стана въпрос за вяра, според мен не е нужна някаква грандиозна лозунгова вяра в Бога, а нужно е едно простичко убеждение, но твърдо и непреклонно, че всичко, което ни се случва е за добро, за наше добро, независимо от това как ни изглежда на нас и че Природата в своята удивителна хармония е сътворила от две клетки цяло човече и го е ваяла в продължение на 9 месеца, та сега накрая ли ще го остави да загине? – Никога, освен ако не се попречи на естествения й ход. А в много случаи лекарската намеса точно това прави-меси се в естествения ход. А той по моему е свещено нещо и не бива да се самовъзвишаваме до там, че да си мислим, че можем да направим раждането по-добре от самата природа. Ние една мушичка не можем да създадем, а камо ли човече. Тогава с какво самочувствие мислим, че знаем повече от Твореца, създал всичко-от мушицата до човечето. Но това е друга тема, за мен тогава, по време на раждането беше важно да не се съмнявам и да вярвам, че всичко ще мине добре, стига да не му преча. А единственото, с което може да се пречи на естествения ход на раждането, това е страха на мама или на някой край нея. Затова не допуснах никого, освен тати, защото му вярвам, че като мен може да контролира спонтанните страхове и да ги трансформира в мисли с положителен изход. А, и едно друго убеждение много ми помогна – че на човек му се дават изпитания, респективно болки само такива, които може да понесе и да се повторя – които са за негово добро. Затова не бива да ви плашат родилните болки – те не са по-силни от вас, всъщност стават по-силни, когато се „панирате”. Важно е да умеете да изолирате болката. (Аз тренирах върху зъбобола – казвах си, че зъба го боли, а не мен и интересното беше, че наистина болката ставаше поносима и като че ли се свиваше само в зъба, без да обхваща съзнанието ми и да го замъглява, ако е много силна.) Още повече, че родилните болки са съзидателни, а не разрушителни, както болките, породени от болестно състояние. Четвъртото важно нещо освен картинките, убежденията(вярата) и изолирането на болката е визуализирането на крайния резултат. Никой, дори и с ясновидски способности не може и не бива да предвиди всички подробности на хода на едно естествено раждане-той зависи от толкова много физически, психо-емоционални, мисловни и духовни моменти, че е непредсказуем. Затова единственото, което можем да направим, е да визуализираме само успешния краен резултат. (Аз например се виждах как се обаждам по телефона на майка и казвам-честит ти внук, родих си го в къщи току що, ето го тук до мен. Само не предвидих, че татко ще вдигне пръв телефона, а не мама, но след реалното раждане сякаш отстрани се чух да казвам по телефона точно тези думи, които се бях чувала да казвам във въображението си.) От много други опити от преди стигнах до убеждението, че визуализацията и още повече емоционалното преживяване на крайния резултат са магически и се сбъдват. Затова го приложих и при раждането. Просто използвах всичко, което ми е достъпно-вяра, въображение, визуализиране, интуиция, енергийни и физически упражнения, утвърждения, четене на информация за раждания в къщи – всичко, само не и лекарска намеса. Лекарите ще съществуват докато има родилки, които се нуждаят от тях. Да вярваш в себе си 100% е продължителен процес и не става изведнъж, това е по-скоро резултат от начина на живот и начина на мислене. Така че ако не съществува у вас такава вяра, по-добре се доверете на лекарите – то има два избора да вярвате-или на себе си, или на лекарите. Иначе ще е безразсъдство от ваша страна, както ни обвиняваха, без да знаят нищо повече за нас.
Радвам се, ако съм ви била полезна!
Обичам ви! Мирена

Разбира се. Просто ми се стори нередно да се игнорират всички, които са родили секцио.

 А доколкото ми се струва всичко зависи от дарбата да пишеш увлекателно, признавам на мен също ми е интересно да чета подобни разкази, не толкова заради самото раждане, а заради начина, по който са написани.