Лято, плаж, море, вълни...аз пък искам две черти ! ~бебеправене 607~

Писах онзи ден, че не намерих сили да разубеждам мъжа си от това, че иска само "инвиво" опити. После си погворихме доста и макар да не му го казах, усещам, че съм мнооого изтощена емоционално. Ако бяха само неуспешните опити мисля, че щях да се събирам някак и да пробваме пак и пак. Но всички изследвания, процедури, упойки, проблеми, лекарства...всичко вече ми идва много.
Интимността ни умира, в момента, в който тръгна по прегледи. Защото я имам кървене, я съм с чиста микробиология преди процедура и ме е страх да не я компроментирам, я нещо ме боли. След хистероскопията питах кога може да подновим сексуални контакти, казаха че може като спре кървенето. Аз изчаках още седмица отгоре, за да съм сигурна, ползвахме презерватив за всеки случай да не стане инфекция. И изненада - мега болезнен с*кс...Извинявайте за многото информация, но всичко във вагината ми ме болеше (не беше проблем с овлажняването). После пак имаше и бледо розово зацапване. На този фон чакам 22 дни вече цитонамазка, но ме съмнява да е там проблема, все пак последната + колпоскопията са ми от октомври.
Аз съм изнервена и тъжна, мъжа ми е изнервен и незадоволен, това ни се отразява на отношенията като двойка, отразява ни се като родители и наистина вече сериозно се замислям дали не наближаваме момента, в който трябва да кажем "стига толкова" и да си преустановим посещенията при репродуктивен лекар. Може би ще се натисна само да трансферираме последния ембрион.
Наистина не знам какво да правя. Знам, че няма да постигна мир със себе си ако нямам още едно дете, но знам, че и не издържам. На този фон получихме професионална препоръка, че е време да кажем на детето, че не е бил сам в корема ми и се чувствам още по-виновна пред него дори само като си представя, че ще остане само дете, макар че осъзнавам, че за момента той хич не го мисли това...

И точно това ме плаши... Защото виждам, че като не съм постоянно по болници съм и сме по-добре, и въпреки всичко дори и тогава винаги на фон си стои желанието за още едно дете и тъгата, че не съм бременна. Може и да ми е съвсем тежко тези дни, защото научих за още две бременни - едната с 4то, другата с 3то дете, а за тази с 4то знам със сигурност, че почнаха опити след нас, защото сме си говорили по темата, а 3тото ѝ дете е половин година по-малко от сина ми... 
Може и да е това, че този път не беше като преди първата бременност - опити, докато разберем, че има проблем и после успех от първо инвитро. Сега си знаехме, че има проблем, тръгнахме си по инвитро пътя от началото на опитите, но не очаквах, че ще има толкова повече проблеми спрямо първия път... А може би просто е това, че осъзнавам, че с толкова много проблеми наистина шансовете да се получи въобще някога не са големи. И да направим повторна корекция на истмоцелето не се знае дали ще се оправи, имунологичния фактор не се знае колко влияе, а и съм ужасена да не получа алергия и от препаратите за него, ендометрита не знам дали ще се оправи с този антибиотик. И както СПКЯ и МФ бяха големите проблеми, стигнахме до там моята матка и моето тяло като цяло да са проблема.