Прибирането в родния град е болезнено изживяване

Може и да е вид ОКР, иначе на жаргон му казват Плюшкиновски синдром това с трупането на боклуци.

Да вметна пак, че бабата и дядото живеят с лелята и явно не смятат че има проблем, след като не проявяват разбиране и не насочват авторката да стои надалеко.

Всяка жена смята себе си за чиста и някоя друга за много мръсна. Обикновено дори не става дума за хигиена, а за нежелание да ходим/виждаме. После попорастваме и разбираме, че  някой намира нас за ужасно мръсни ...
Обикновено това е по оста снаха-свекърва. после ние ставаме мръсната свекърва.

Да трупаш боклуци от кофите вкъщи си е мърльовщина дори и според най-непретенциозните по отношение на хигиената и е доста отвъд здравото мислене. За да не вижда и бабата проблем в това, значи и тя има някаква форма на психически дискомфорт, така да го кажем. И щом не е взела мерки да помогне на дъщеря си да възстанови психическото си здраве, значи и тя не е много в час.

О, я не се вкарвай във филми и не почвай някакви задълбочени анализи от 10 написани реда на девойка, която ще извади вода от 100 кладенеца, че да ни убеди, себе си да убеди чрез нас, че не е егоист като не ходи при баба си. Нещо, което усеща!

Може и така да се тълкува - баба и дядо, съседи и др. не виждат пробем от събрани вещи. Значи проблем няма или въобще не е сериозен. Надали не ходещата девойка знае точно от къде се вземат вещите, но вече сте убедени, че са извадени от дъното на контейнера.
Ясно е, че който пуска тема се представя за бял и добър, а преекспонира проблема, за да получи подкрепа.

Какво значение има дали съседите виждат проблем? Това критерий ли е? Тука всяка осма жена е бита в дома си, съседите никога не са чули! Нека не вярваме на съседите!

Психическите заболявания все още в България са срамни, какво остава за малък град и провинция! Много родители не виждат проблеми в психичните отклонения на децата си, защото са им деца. Не може да се разчита, че бабата ще насърчи дъщеря си да се лекува. Направо вярвате ли си ги тия неща като ги пишете??




Имам приятел с много тежки проблеми в родното семейство. Баща му изтегли кредити и не ги връщаше, моят приятел беше в началото на 20-те си години и му плащаше вересиите. От другата страна имаше леля с психични отклонения, без освидетелстване и с очаквания цял живот да бъде отглеждана. Ама почина баба му и нямаше вече кой да я гледа. Помогна да й се извади телк. Прави й подаръци за рд, ходи да я вижда понякога. Какво повече да направи? В такива ситуации човек трябва да гледа и себе си. Особено с психично болни хора, които няма да се оправят. Няма и да се лекуват.

И да виждат съседите и да смятат, че е проблем какво могат да направят?
Аз имам опит с такъв съсед прибраха го в  заведение (не заради боклуците, посегна на съседка, която му каза, че тези боклуци са неприемливи, мирише лятото от балкона и трябва да се напръска за бълхи и хлебарки и у тях). След 6м.го върнаха, жилището е негово, нищо не могат да направят.

Познавам и родители, които се страхуват от сина си. Никой не знае, че има психично заболяване - ходи на работа, сред хора, но смятат, че е опасен. Нищо не са направили и не смятат да правят.

Тука малко излиза, че сега двама като се мъчат с един болен, трябва и третия да се мъчи от солидарност. Защо?

Авторке, купи на баба си телефон, от най-елементарните, и плащай месечната такса. И започни честичко да се обаждаш. Може да няма какво толкова да каже, но я питай какво е яла, как е спала, излизала ли е, как са котките... Така ще можете редовно да си общувате, без да се натоварваш излишно.

А вменяването на вина, че не ходиш, не го приемам. Нещата би трябвало да са взаимни. Те да ти се радват, ти да се радваш... А в случая, както чета, никой не се радва, овикват те, а донякъде и ти ги овикваш с тези забележки в каква среда живеят.

Така че според мен, ако и когато искаш, ходи да ги посещаваш, но се обаждай непременно. Дали всеки ден или колко често, ти си прецени, но е добре да е максимално често.

Стана ясно, че съществува жив дядо, който също живее във въпросното жилище. Каква е неговата роля в живота ти?

Благодаря на всички за отговорите. Няма да успея да отговаря на всички поотделно, предварително се извинявам за това.

Ще се опитам по точки:
1. Преди се прибирах по-често, но с всеки изминал път ситуацията се влошава и разредих ходенията. Отделно дълго време работех на две места и имах по-ограничено свободно време, така че заделях по-малко уикенди. В момента не е това причината - признах Ви, че просто мисълта за ходенето кара стомахът ми да се преобръща.

2. Ходих на семейна терапия немалко време, прекъснах я и ще я подновя отново. Валидирам травмите и се опитвам да работя по тях. Все още не съм толкова постоянна в това и ми е по-трудно да говоря.

3. Аз се чувам с баба ми по телефона няколко пъти в седмицата, както и й купувам книги и занимателни пособия. Споменах, че тя не се чувства комфортно да ходи на заведения, културни мероприятия или дори по-дълги разходки, така че предимно стои вкъщи или се разхожда около блока.

4. Ситуацията с леля ми наистина е сериозна. Аз приемам съвети как да подходя спрямо нея. Жал ми е и ме боли да я гледам, но непреувеличено всеки боклук бива докарван и нищо не се хвърля. Не говоря само за икономия, а за маниакално поведение. Пазят се дори брошури от минали години, защото "може след време да изреже нещо от тях" - разбирайте да се изрежат картинките. До контейнера се намират счупени играчки и други, ненапълно потребни вещи и се носят вкъщи. Опитах се да поговоря, то най-малкото не е хигиенично и представлява риск за здравето... Последва скандал от нейна страна и реакция, че тя "в моя апартамент не се меси", визирайки квартирата. Опитвала съм се да разчиствам, но е като мита с ламята: хвърляш един боклук и после се появяват други три на негово място. Знам, че е уместно да се работи със специалист, но няма как да я убедя да отиде. Съседите бяха обърнали внимание само за общите части на мазето, което също беше напълнено. Разчисти отпадъците от там и ги закара на село, т.е. пак не е хвърлено нищо. Разбирайте... не говоря за неща със сантиментална стойност... И аз просто не знам как да действам, не искам да я оставям, но просто се чувствам с вързани ръце. Неиронично приемам препоръки, съвети, мнения...

5. По време на следването съм се издържала почти изцяло самостоятелно с работа, стипендии и - ако не лишение, то скромен бюджет. Да, не останах в родния град и това може да бъде в очите на някои егоистично решение, но липсата на перспективи и твърде пресните спомени от детството ми бяха спирачка.

6. Дядо ми е в "лек стадий" на деменция, жаргонно казано "не е добре с акъла", но се обслужва сам. С него си правим кратки разходки, той си е подвижен. Изреченията му са свързани, т.е. говори, просто не са логически издържани. Той не се намесва.

Надявам се да не пропускам нищо.

Според това, което описва авторката, напълно я разбирам защо отива там със свито сърце. Не мисля, че нещо от историята е преувеличено. Напълно бих я разбрала и ако изобщо не иска повече да ходи там.

И аз. Момиче, разбирам те, гледай себе си на първо място. Не можеш да спасиш леля си.

А баба ти какво мисли за "хобито" на леля ти?

Съедите какво мислят има значение по отношение за подаване на жалби в Общината за събиране на боклуци, а не по отношение на мнението им и емоциите им.

Лелята напълно няма нужда от гледане от авторката. Дори и след смъртта на родителите си ще се справи самостоятелно с живота. Никой нито иска, нито очаква от авторката нещо за нея. И авторката не е казвала, че искат да я гледа, а ако може да и помогне.

Баба ми просто се е примирила, а понякога леля ми я подкокоросва и тя да взима неща. Опитвала съм да говоря с нея да убеди леля ми, че няма нужда да носи неща, но тя просто казва "с нея на глава не може да се излезе". Не си представям да може да приеме мисълта, че дъщеря й е с хипотетично психично разстройство.

дописвам: В предходен пост споменах, че наистина искам да нямам търпение да се връщам, да си говоря с роднините и да сме обикновено семейство. Този уикенд бях там и това ме провокира да пусна темата. Не съм изяла повече от 300 гр. храна, първата вечер чаршафите ми бяха паднали от леглото от въртене и кошмари, втората също трудно спах. Не искам да ми готвят, дори обратното - отменям баба ми и леля ми в задълженията, пазарувам, пускам пералнята, мия чиниите, т.е. нормалната домакинска работа. Насърчавам баба ми да излезем в градинката пред блока и да полеем цветята заедно. Но съм просто като зеленчук, апатична, необщителна, изцедена, опитвам се да избегна всякакъв скандал и изглежда все едно нямам никакво желание за общуване. Отчасти е така, но просто се чувствам като надрусано зомби. Аз го писах в историята - не се възприемам за добра внучка и племенничка, това също ми тежи.

Само твоите чувства, емоции, преживявания и комфорт са ти важни. Не е голяма работа, нито усилие да се правиш на мила и приветлива внучка 5- 6 пъти в годината. Не е като те да са легнали болни и ти да ги обгрижваш. Допълвайки разказа си акцентираш все повече каква жертва си. Много болезнено е посещението в родния ти град, да.

А баща ви жив ли е?
Питам, защото и това предопределя бъдещите отношения с лелята (имуществени), защото тя се явява негова сестра, нали?
Вероятно това не ви оставя да спите нормално.

Виж какво когато човек израстне по начин различен от другите все му се стрва, че /в твоя случай/ те са щастливи семейства, в които цари чистота, смеят се, нямат търпение да са заедно и е много прекрасно. Е, не е точно така.

Нещата никога не са черни или бели.
В живота си човек трябва периодично да се замисля и чотко да отброява кои са му важните хора в този етап на живота. Да ги разпределя в концентрични кръгове като  мишена по важност на сърцето си. После да обмисля как им показва обичта си и това, че са важни за него. Колко от времето си и ресурсите е нормално да им отдели. И да сазва взетите решения. Ако другата страна реагира и покаже, че получаваните чувства и време са недостатъчни пак се преразглежда този върешен "органайзер" и се преценява как да се действа. Няма ПРАВИЛЕН начин. Правилният начин е да намериш балансът в себе си. Не е нужно да се чувстваш виновна, защото някой изисква от теб нещо си. Важно е ти да си наясно колко искаш да дадеш.
Всичко това е трябвало да го отработите с терапевтката ти, за която спомена, че си ходила... Какво сте работили до сега, когато ти все още изпитваш вина не ми е ясно. Пробвай с друг терапевт. Имам свои обоновки да смятам, че работа с мъж терапевт ще ти се отрази добре по отношение на проблемите създадени от баща ти.