"Системата - 60" - тема 55

Всичко стана много лесно, но с голямо съпротивление от моя страна.
Опората на живота ми, просто стана без да е спал и 5 часа, запали колата, закара ме на работа, където по-късно с колега и неговата кола обикаляхме по локациите... и т.н.

Цялото ми същество беше против, защото имах план!

Може и да е бил невъзможен за изпълнение, но вече бях наредила пъзелЪТ в главата си. Знам, че съм набутала елементите насила, но... имах план.., който най-близкият ми човек и неговия най-добър приятел "разрушаваха" (реално нареждаха парчетата по най-добрия начин) без да ме питат... Внасяха смут в системата!!!

Въпреки че денят ми мина по мед и масло, >>>аз<<< правих всичко възможно да го саботирам. Няма да ви го описвам целия, само, ще ви разкажа за последния 1 час...

Преди малко, моят човек си пропусна част от Коледното парти (което е мега събитие с поканени изпълнители и т.н.), за да ме закара до гарата, но моя милост с настоящия хормонално разбъркан мозък (вече не знам дали не си е така по принцип...) го помолих да ме остави на Софийския университет, за да се разходя, защото имам много време...

Е...
След като слязох от колата осъзнах колко малко време имам.

Бързайки си скъсах колана. Колан, който възприемах за вечен. Качих се на първия автобус, реших да не преча на шофьора и на първата спирка се преместих от врата, но се пуснах от дръжката и при спирането много тежката ми раницата отхвърча и с единствения ръб от стърчащия лаптоп се заби със засилка в бедрото на един млад мъж.., който леко пребледня (все пак... добре, че не беше няколко сантиметра по-нагоре).

Слязох на следващата спирка. Бързах да стигна до спирка на друг булевард, пресичайки стана червено, едно СВОБОДНО такси почти ми спря в краката ...

Стигнах до спирката и... о... изненада, рейсове има след 20 мин...

Върнах се на кръстовището... Нямах избор...

Положението стана - такси - или си изпускам автобуса...

Е... Познайте! Имаше много таксита в петък вечерта.., но всичките бяха заети...

След цяла вечност (5 мин) видях заветната зелена светлинка! Обаче! Силно се надявах да не ме забележи, защото беше от компания, която никога не съм виждала...

Видя ме! Дава мигач! Имам още време, минават още "милион таксита".., но всичко свети в червено, светофарите също!

Има още надежда!

Виждам в далечината свободно такси от позната таксиметрова компания. Почвам да махам неистово.., но... се оказва, че в това познато такси се намира единствения в света колегиален таксиметров шофьор - вижда ме, вижда мигача на колегата си ... и се отдалечава от мен.

Непознатото такси спира до мен.

Още една малка вечност чета чинно надписите, табелката с името му, разпитвам го дали е нормално такси (това ми е шансът да стигна на време, но аз не се качвам).

Показва ми таблета, почти се е навил да ме свърже с оператор ...

Качвам се, вътре.., а там... "само мен ме няма".

Поглеждам отблизо шофьора... с прерязана буза, свежо кървяща...

Придърпвам плахо вратата, естествено не се затваря.., както трябва. Поглеждам часовника, о, не! Трескаво опитвам да отворя вратата, за да затворя, както трябва и да тръгнем по-бързо...

Познайте!

Вратата не се отваря! Времето спира.

Усещам студен въздух да се приплъзва по лицето ми и осъзнавам, че прозорецът е отворен...

Изваждам ръката отвън и напипвам дръжката. Спасение! Аха да скоча навън, "чувам" светещия в лицето ми часовник и това отпушва ушите ми "вратата не се отваря отвътре, извинете за неудобството...".

Пътуваме.

Стигам! Имам няколко минути! Успяла съм да разтегля времето, силата е с мен! Решавам, че ще е хубаво да отида да си взема физически билет?! Отвън през прозорците се вижда, че пред касата има твърде много хора... и докато мозъкът ми се чуди да тръгне ли към... билета.., краката ми ме качват в автобуса.

Седнах и... потеглихме с 3 минути по-рано...

Вадя телефона, пиша, че съм в автобуса и всичко е наред.

30 минути след като сме тръгнали за 8-9 часов път, автобусът спира в нищото на магистралата ...

Този път не бях аз! На двама различни човека им се е доходило до тоалетна... Осъзнавам, че и аз мога да се възползвам, но си припомням, че съм жена

Докато го пиша това, телефонът ми звънва. Моят човек! Аха да вдигна... Батерията ми пада. Междувременно разливам малко от чая, вадя си зарядното трескаво като едвам не му откъсвам края...

Чувам го!

Светът зае правилно място в пространството. Часовникът на автобуса премина на турско време, вече е 14-ти декември събота

*За колана - това е войнишкия колан на брат ми, който отмъкнах след неговата казарма преди 30 години и нося от тогава. Добре, че го скъсах на предпредпоследната дупка, в момент, в който мога да го нося на последната