Не съм сигурна в чувствата към партньора ми

Здравейте,

Първо искам да изкажа благодарност на всички, които ще отделят от времето си да прочетат историята ми.
Честно казано не знам от къде да започна. Може би първо ще опитам да опиша себе си (или поне това, което аз мисля за себе си), за да може да добиете някаква представа за мен. На 28 години съм, майка на 1 детенце. Детето ми ходи на ясла, аз на работа от около 7 месеца. Това е втората ми работа откакто приключи майчинството ми, като на първата не успях да се впиша в колектива и напуснах. Бих казала за себе си, че съм доста притеснителен и стеснителен човек. Дългото майчинство ми повлия още повече за това да изпитвам трудности в комуникацията с хората, а работата ми е точно в тази сфера. Постоянно треперя и мисля кой какво мнение има за мен, кой ме харесва и кой не и т.н., което си давам сметка, че е лошо и че се отразява на отношенията ми с хората. Отразява се и на отношенията с партньора ми. От дълго време не си говорим, той не иска да ме слуша и когато се прибера след работа, той или излиза, или работи на компютъра си. Не вечеряме заедно, почти не излизаме заедно (освен ако не е по задължение), не си лягаме заедно. Разговорите ни (ако мога да ги нарека такива) са критика, отправена към мен. Критикува ме за почти всичко - от начина, по който възпитавам и гледам детето ни, през битовите и ежедневни неща, намесва понякога и родителите ми, намесва и външния ми вид. Това още повече ме кара да се затворя в себе си. Не знам как да намеря път отново към него. Не съм сигурна и в чувствата си към него вече.
В същото време се появи друг човек, с който нещата започнаха чисто приятелски. Изслушваше ме, разнообразявах се от всичко, което се случва в главата ми, но нещата започнаха да прекрачват границата на приятелството. Започна да ме сваля, да ме прегръща, опита се да ме целуне. Не искам да изневерявам на мъжа си и поради тази причина се скарах с него. Просто си търсех причина поради която да го направя и си намерих. Сега не си говорим, а е с мен по цял ден. Мисля, че за момента така е по-добре.
Но се чувствам смачкана и много зле. Дори в момента ми иде да се разрева. Исках да споделя с някой и да получа съвет.

Имам проблем със самочувствието си и не го отричам. Към днешна дата имам успешна работа, на висока позиция съм. Имам няколко образования. Изглеждам добре (според повечето хора около мен). Имам прилично тяло, обличам се добре и гледам да се поддържам. Хапвам повече здравословно и спортувам, но явно това не е достатъчно за да изградя самочувствие, защото от малка съм много свита и притеснителна. Родителите ми са много свестни хора, но са на възраст, имат други разбирания и мнението на околните винаги е било от изключително голямо значение за тях. Най-вероятно са ми го придали това и на мен. Много лесно се обиждам и много лесно забравям след това, но се поддавам на първичните си емоции и не реагирам адекватно в повечето случаи. Когато се стигне до по-сериозен разговор блокирам и млъквам и това изключително много напряга хората около мен.

Ясно ми е вече за другия, че иска просто да спи с мен, защото след като се опита да ме целуне го питах какво точно цели. Питах го също дали напълно осъзнава, че съм майка с дете. Отговора беше нещо от сорта на: "Да, ясно ми е, остави нещата просто да се случват, пък каквото стане".
Имаме една колежка, която открито се опитва да се заяжда с мен, без да съм я провокирала с държанието си или с нещо конкретно. Той застана на нейна страна, а преди това ми обясняваше, че много ме харесва като визия, поведение и т.н...