Погребения

С всеки от починалите ми близки беше различно. Баба ми почина след операция в София, бях на 16. Просто не се събуди, минаха пет дни докато нашите уредят всичко, за да докарат тялото вкъщи. Решиха поклонението да бъде у дома. Аз не пожелах да видя трупа и си останах в стаята. Предпочетох да я запомня жива, а и не ми харесаха тези трапези и събиранки на роднини в такова тежко време. Изолирах се.

Дядо умря в ръцете ми, четири години след смъртта на баба. Въпреки, че усетих как се втърдява тялото му веднага след като сърцето му спря и от спешна помощ ми помогнаха да го преместим на леглото му докато погребалната агенция дойде, пак не отидох на поклонението и погребението. Исках да го запомня "заспал" и спокоен.

С мама беше различно. Почина внезапно (неустановен рак) и дори приживе, промените от заболяването бяха видими. Точно нея не исках да я виждам изобщо в ковчег с цветя. В онзи трагичен ден едва не повърнах пред параклиса, когато агентът предложи да вляза да я видя сама, преди да започне опелото. Добре, че беше баща ми до мен, че да откаже. За пръв път тогава бях в тотална истерия и неадекватност. Никога няма да забравя как ревах като магаре в краката на попът.

Избрах да вярвам, че физическите ни тела са само преходници за душите. Тялото се губи, душата - не. Надявам се да са в безопасност при Бог. Не събирам хора на датите, повечето не уважаваха моите любими приживе, та не заслужават. Имам възрастни съседи, за които готвя по нещо и им давам, оставям цветя на гробът и паля свещи два пъти в годината. Толкоз. Пазя ги в душата си и докато аз съм тук, ще живеят в мен.

Поп се вика за това само ако близките на починалите вярват в такива ритуали или пък просто за да не ги одумват впоследствие присъстващите на погребението. Тези ритуали са свързани с църквата и с псевдо християнството и мъртвите изобщо нямат нужда от тях.
А пътят на душата след смъртта знае само Този, който ни е създал. За нас остават само предположенията.

За мен е и странно да отбелязваш датата на смъртта, това е ужасен спомен, защо трябва да го отбелязваш? И не е ли по- добре да уважаваш, обичаш и цениш човека докато съществувате в една форма, а не след като си отиде да правиш чудеса от храброст за пред хората.

Брат ми ме караше да целуна мама. Но аз не го направих. Беше ми гнус. Беше в болницата в кома 78 дни. Кожата беше побеляла и се лющеше. Тя не беше същият човек, който познавах. Брат ми се разсърди и ме обвини пред всички, че никога не съм обичала мама. Стана ми още по-криво и мъчно, че дори изрече тези думи. Разбрах още там, че вече съм сама и няма да се разбирам с този човек.

И на мен ми се случи на погребението на единият ми дядо, леля ми така да ми се развика, че не съм обелила чесъна правилно, че я видях наистина в истинската ѝ светлина. Гадна, зла и проклета жена. И на нейното погребение не отидох...
В момент, в който ти  е тежко и трудно и страдаш, да ти заяждат хората е меко казано долно...

На леля ти сигурно също й е било тежко. Може това да е бил нейният начин да изпусне парата, като се скара за дреболия.

По принцип тези ритуали не са измислени вчера. Те са от години назад и съвсем не са направени да се печелят пари. Едва тук от няколко години (примерно 20) е по-масово да се поръчват подавки от агенции и кетъринг компании. Преди това всичко е правено вкъщи. Тези традиции са от векове, хората са приготвяли абсолютно всичко домашно и не е било бизнес.

В родовата традиция се подава от уважение към починалия. Може да се подаде и на непознат, приятели, семейство.

Наистина ритуалите са стари. Помня, че когато почина баба ми всички се събрахме, за да приготвим неща за погребението и за обяда след това. Не че ни е било весело, но бяхме повече хора, говорехме си, вършехме нещо и това ни разсейваше. Когато почина ММ, вече бях абсолютно сама, беше по времето на пандемия и нито сме се събирали, нито сме раздавали храна, беше ми много по-тежко.

Винаги ми се е повдигало от подавките. То душата ти в шепа се свила, а трябва да се занимаваш с храна и чужди капризи.

Много точно! Особено в деня на самото погребение е много тежко. Буквално не знаеш къде се намираш, изпадаш в една безтегловност, ни храна те интересува, ни нищо.Добре е, че сега агенциите се занимават с приготвяне и на пити, жито и подавки.
Помня когато дядо ми почина, преди около 30 години, все още ритуалите преди самото погребение масово бяха по домовете. Събраха се по-близките роднини вкъщи и единия готви, другия подрежда масите, друг мие и чисти. Вкъщи пълно с хора и суетня покрай починалия. Но баба, и майка ми като дъщеря, не са се занимавали. Тогава семейството ни беше по-голямо и задружно и си помагаха. По принцип в повечето семейства е било така навремето, събира се родата и действат, докато починалия лежи в една от стаите.

На близки хора ходя, ей така за спорта - НЕ, ако съм на нечие погребение значи този човек ми е бил важен много. Пък на семейство не подлежи на обсъждане.