Августовски бебета 2024г - Тема 2

Днес мина погребението на мм. Ужасно тежко ми беше, имах си подкрепа, но все пак. В крайна сметка реших децата да не присъстват, малкия беше с майка ми вкъщи, големият си беше на градина. До последно имах колебания след поста на Мама Лиса, дали няма да е по-добре за него в бъдеще, ако го взема. На самото място, усетих, че съм взела правилното за нас решение. Не искам да го е страх от темата за смъртта или да потиска собствените си емоции, но имайки предвид какво огледало е той на моите емоции, смятам, че той щеше да изживее нещо, което не е негово. Тази болка и мъка си е моя, неговата смятам, че ще дойде като порасне още малко и започне да разбира малко повече. Затова пък смятам да говорим за това вкъщи, а и в градината му в момента подкрепят децата в интереса им към темата по повод нашето нещастие.

Самото погребение беше вихър от различни неща. Имаше някакви издънки от страна на траурната агенция, имаше естествено адски много мъка. Същевременно имаше и нещо красиво, което колкото и да ми е болно, успях да намеря. Имах моменти, в които усещах невъобразима борба между сърцето и разума ми, като първото искаше да се хвърля и да извадя урната от земята, все едно това би могло да го върне, но за щастие разумът успя да ме спре поне от това.

Искам и да ви благодаря на всички, за милите думи и загрижеността за нас. В някаква степен наистина съчувствието на всички други и просто ей така по две думи от много хора ми помагат да се справям. А тук и самото споделяне и реакция бяха по-леки от гледна точка, че нямаше милионите въпроси, ама защо какво и как е станало, кой какво е направил и не е направил, и всички възможни теории и спекулации за това какво се е случило. Разбирам, че всички близки имаме някаква нужда от отговори (въпреки че нищо няма да променят), но в същото време толкова много ми тежат понякога тези повтаряния на едни и същи въпроси и теории.
Освен това съм страшно впечатлена как напълно непознати хора искат да подкрепят и помогнат в тежък момент. Някак напоследък ми се струваше, че хората като цяло са станали по-жестоки, по-егоистични и т.н. а в случая виждам нещо съвсем различно. Например: ето тук колко много ми писахте в подкрепа и ми давате сила. Възпитателите на Макси му подариха книжка "Татко е навсякъде ", която е страхотна. Съседи от селцето и родители от градината се свързаха с мен и организираме срещи за игра на Макси, някои предложиха да гледат и Лео, когато имам нужда. Една майка (бременна при това и работеща в момента) обикаля с мен службите, за да се оправим възможно по-бързо и лесно с всички неща, които в момента трябва да се случат. Хазяйката ми идва всеки ден просто да ни види как сме за 5мин, направи с мен венец за урната и за мястото на катастрофата, синът й пък се разправя вместо мен със застрахователната фирма и фирмата която е вдигнала и разчистила колата, отрегистриране и заявяване да се предаде за скрап. Предложиха ми, ако има нужда да изчакат с наема или дори да ми върнат последния месец. Въпросната бременна майка от градината направи кампания в която събират пари, като дори се споделя доколкото разбрах доста извън границите на нашето селце и градче. Съседът, който е дякон и водеше погребението ми предостави предварително речта си на немски и преведена с гугъл на български, за да може да покажа на тези, които идват на погребението, но не знаят езика, какво говори той. Изобщо, усещам как това не е само огромна наша лична загуба, а един вид цялото общество наоколо я приема за своя огромна загуба.

Аз смея да се потупам по гърба тази седмица въпреки всичките трудности и въпреки болката успях да се справя с огромна част от бюрокрацията и много неща са задвижени. Нямаше да е лошо да знаех и още колко ще чакам за заключението на полицията за това какво точно се е случило.

Едно огромно БЛАГОДАРЯ и ИЗВИНЯВАЙТЕ на всички, които изчетат това и на всички, които ни мислят.