Искам просто да споделя

Здравейте, искам просто да споделя в какъв филм съм. Да започнем с кратка характеристика за мен и някои диагнози, които сам съм си поставил:

Мъж, на 40г., силно емоционален, песимист, интроверт, много притеснителен, не бих казал, че трудно общувам с хора, но избягвам. Откакто се помня се притеснявам за всичко, дори и най-елементарната ежедневна задача предизвиква малко или много топка в стомаха. Да не говорим за по-сериозните проблеми. От тук идва и първата диагноза:
 
ГТР - разпознавам се във всяка една характеристика на това тревожно разстройство. Живея постоянно в бъдещето и по-рядко в миналото, но никога в настоящето. Всяка една ситуация или събитие, което ми предстои, аз го премислям и изживявам хиляди пъти. Дори и елементарно нещо, като това какво ще готвя довечера. Да не говорим за по-сериозните неща, като например посещение в лекарски кабинет...

ОКР - мисля, че имам лека форма на това разстройство. Когато нямам по-сериозни проблеми, постоянно имам някакви дребни обсесивни мисли, които прехвърлям. А когато се насъберат повече накуп, понякога блокирам.

Хипохондрия (тази диагноза беше потвърдена и от психиатър наскоро) - постоянно се самонаблюдавам, изследвам, търся симптоми, които да преувелича, чета в интернет и винаги си мисля и стигам до най-лошото. Обаче от онзи тип хипохондрици, които ги е страх да отидат на изследвания, не толкова от самите изследвания, а от резултатите. Което е ужасно, защото така живееш в един омагьосан кръг, за който ще стане дума по-нататък. Това, че осъзнавам, че съм хипохондрик не ми помага особено. Все пак и хипохондриците понякога се оказват прави...

Канцерофобия - баща ми почина от рак на дебелото черво няколко дни преди да навърши 40. Това, естествено, беляза целия ми живот. Чичо ми (брат му), също беше диагностициран преди 6 години. За щастие при него всичко е наред. Но както се досещате, имам тежка фамилна обремененост за тази болест.

 

Да се върнем преди 7 години, когато тотално бях загубил поредната битка от войната с килограмите (от дете се боря с тях). Тежах над 160 кг., имах проблеми с кръвното (хипертоник съм от дете) и захарта, пиех по една шепа лекарства всеки ден, бях се предал и пуснал по течението. Тогава реших, че искам да живея. Започнах да чета за храненето, станах веган (в последствие вегетарианец), започнах да се храня адекватно, постепенно добавих движение, разходки, а след това и спорт (фитнес) и така лека полека свалих килограмите, захарта и кръвното. 

Тогава някъде започнах да чета и за болестта на баща ми. Това беше и една от причините да стана веган. Нагодих си най-оптималния начин на хранене, освен за отслабване, и за превенция на рака. Всъщност на първо място ракът, винаги здравето ми е било приоритет. За щастие диетата с цели растителни храни, много фибри, пробиотични храни и т.н. се оказа “с един куршум - много зайци”. Затова я следвам до ден днешен и ще я следвам до края на живота си. Мисля, че правя оптималното каквото зависи от мен. Освен едно и може би най-важното, за което ще стане дума по-нататък.

Паралелно с трупането на знания (за болестта), натрупвах и страх, който се превърна във фобия. Осъзнах, че в един момент трябва да отида на колоноскопия, но винаги отлагах, заради страха. Това беше проблем, но някак си далечен, някъде там в бъдещето. Постепенно този “дамоклиев меч” ставаше все по-голям. Влязох в абсурдния омагьосан кръг, където истинктът за самосъхранение се сблъска с основния си механиъм - страхът. Не ме е страх от самата процедура, а от резултатите. Постоянно си представям как отивам и ми казват най-лошото. Осъзнавам колко абсурдна е ситуацията, но разумът ми е по-слаб от страха. Всичко ми е по-слабо от този страх.

Преди около година някъде разбрах, че специалистите препоръчват колоноскопия да се прави след 50 годишна възраст, а при такива с фамилна обремененост 10 години преди възрастта, когато е починал роднината. Тогава разбира се тревожността се засили - “край, закъснял съм” - и вече осъзнах, че проблемът дойде на дневен ред и вече няма място за отлагане.
Започнах да си внушавам и отхвърлям всякакви симптоми, да си следя изпражненията, да чета и т.н., но постоянно си измислях абсурдни оправдания да отлагам колоноскопията. Колкото повече наближавах психологическата граница от 40 - възрастта, на която почина баща ми - толкова по-малко ставаха “причините” за  оправдания и натискът, тревожността, страхът и стресът се засилваха. Борех този, наред с другия, “нормалния” ежедневен стрес с все повече и повече спорт, с увеличаване на натоварванията във фитнеса и т.н. тъй като движението и спорта бяха най-големият ми отдушник. Смятах всеки ден без спорт за загубен ден. Но в един момент обемът стана прекалено много и се получи обратен ефект - към психическия стрес, добавих и физически. И все пак на този етап все още бях сравнително добре. Знаех, че имам проблем, но гледах да не мисля за него и да го отлагам. Но стресът си се трупаше и в средата на лятото, се случи нещо странно, което ме накара да се замисля и осъзная къде съм.
Счупи ми се фризерът. На пръв поглед банален нищо и никакъв проблем. Както вече казах, при мен няма проблеми, които да не предизвикват притеснение и тревожност, но сега беше по-различно. Много повече от нормалното, сякаш не фризерът, а аз се бях повредил. Изживях дребния проблем, като огромен, все едно нещо с мен и здравето ми беше станало. Тогава дадох една сума пари на приятелката ми и й казах: “Ако до ноември не отида на колоноскопия, имаш право да задържиш парите и да си купиш каквото решиш за себе си”. Просто така символично, да си намеря "причина" да се престраша, не че тия пари не са общи и т.н.
Както и да е, продължих да си живея нормално, все пак до ноември има доста време, все ще намеря начин да се престраша. Защо ноември ли? Ами тогава вече щеше да съм преминал психологическата граница от 40 и щеше да е уж по-лесно. Да, ама не. Дойде моментът, който даде началото на тоталния ми срив. Появиха се язвено подобни симптоми (най-вероятно от целия този стрес съм отворил някоя язва) и разбрах, че не мога повече да отлагам гастроентеролога. Но не, пак отлагах. Нямах постоянни болки, по-скоро гадене, подуване, доскомфорт, болката беше слаба и рядка и това ме караше да отлагам. За пореден път. Реших, че с някои промени в начина ми на живот и хранене и билки ще се оправя. Проблемът беше, че стомахът е много близо до дебелото черво и аз естествено започнах да си мисля най-лошото. По-скоро не започнах, защото винаги съм си го мислел, но мислите станаха постоянно насочени натам. Започнах постоянно да чета в интернет - грешка, която многократно съм се убеждавал, че е фатална, но въпреки това не можех да я избегна. Сякаш някаква невидима и неконтрулируема сила ме кара всеки път, когато си помисля нещо лошо, да влизам да чета, въпреки че винаги става все по-лошо. Така си създадох няколко основни натрапчиви мисли, условно да ги наречем “демони”, които постоянно се редуват да нахлуват внезапно в съзнанието ми.

 

1. Наследствената обремененост, че съм закъснял и т.н. Всичко това, за което говорех по-горе и което си го имам отдавна, но сега се засили.

2. Наследствените синдроми. Това е най-големият ми кошмар. Когато за първи път прочетох за тях, тогава бях най-зле. Почти получих паник атака. Не искам дори да си помислям за тях. Ако имам нещо такова, това означава, че съм обречен, че нещата не са в моите ръце и т.н. Опитвам се да се успокоявам, че това са много редки синдроми, че преди баща ми никой не е имал рак (всичките му родители, баби и дядовци са дълголетници). Но все пак може той да е първият, а аз вторият...

3. Изпражненията ми. Постоянно ги следя и търся нещо нередно в тях. Всяка сутрин изпитвам ужас преди да отида до тоалетна. Ако недай си боже са малко по-редки или по-тъмни от обикновено, това може да ми съсипе целия ден. Обективно погледнато не би трябвало да има нещо крайно притеснително в този аспект - нямам запек, нямам диария, нямам кръв, редовен съм. Повтарям си го, но не ми помага.

4. Язвено подобните симптоми. Дори да е “просто” язва, това си е достатъчен повод за сериозна тревожност, но не мога да изключа напълно, че не е свързано с най-лошото. Отделно, от фитнеса имам спортна херния, пролапс на тазовото дъно и проблеми с кръста, все неща, които са близо и при всяка болежка допълнително внасят тревожност.

5. Анемия. Анемията е един от първите и често единствен симптом на рака на дебелото черво. Освен това тя обикновено не е тежка и трудно се открива без кръвни тестове. Постоянно си внушавам, че имам анемия и търся симптоми. Примерно аз съм с доста светла кожа и постоянно си мисля, че съм блед. Веднъж братовчед ми ми каза “защо си такъв блед” и аз изпаднах в истински ужас. Крайниците винаги са ми студени и при най-малкия студ. Така съм откакто се помня, но това не ми пречи да се съмнявам - “това наистина ли винаги така е било, ами ако си въобразявам и сега е по-зле от обикновено”. Следя си венците, лигавиците и т.н..
Всичко това може да се отхвърли само като си пусна една кръвна картина, но както вече споменах, изпитвам истински ужас от тестовете. Представям си как виждам ниския хемоглобин, анемия, рак... Край. Този страх ме спира и ме оставя в омагьосания кръг, който създава още страх и т.н.

6. Загуба на тегло. Както вече споменах, винаги съм имал проблем с наднорменото тегло и много трудно свалям килограми. Но след всичкия тоя стрес, “язвата” и т.н. загубих апетит, повечето пъти ям на сила, спрях фитнеса и напоследък свалих доста килограми и то лесно. Рязката загуба на тегло освен симптом на депресия и язва е и симптом на рак. Опитвам се да се успокоявам, че все пак е заради стреса, стомашните проблеми, спирането на фитнеса, храненето и движението (ходя по около 12 километра почти всеки ден), но от другата страна стои много по-големият и силен дявол , който ми шепне, че ям сравнително калорични храни, на пръв поглед калорийния ми прием не е по-малък от обикновено имал съм и по-голям разход на калории преди, но не съм свалял и т.н...

 

7. Безсимптомно. Дори и да игнорирам горните “демони”, пак не мога да се успокоя, тъй като в не малка част от случаите ракът на дебелото черво протича напълно безсимптомно. Обикновено, когато се появят, е твърде късно.

 

Всички тези “демони” поотделно, а някой път и заедно, нахлуват внезапно и постоянно се въртят в главата ми. Нахлуват за секунда, а понякога ми трябват дни за да ги изгоня. И после пак всичко се повтаря и винаги стигам до масата с колоноскопията и лошите новини. Опитвам се да се разсейвам с работа и/или неща, които обичам да правя, но все по-малко помагат. Разходките в гората и шахът са две от любимите ми занимания, но вече и те почти не помагат. Разходките все още понякога ми помагат, но шахът взе да дава обратен ефект. Както и фитнеса. Затова го спрях. Да не говорим за книга или филм. И преди нямах нужната концентрация за такива неща, но сега абсурд. Гледам само някакви лесно смилаеми риалитита и ютуб. Спорадичните ми опити за излизане с приятели също са пълен провал - те са там, аз не. Опитвам някакви техники с дишане, но и те не помагат.  И така от няколко месеца аз вегетирам, аз не живея. Наясно съм, че единственият начин да изляза от този омагьосан кръг е като го прекъсна с колоноскопията, но само като си помисля за това и изпадам в ужас.

И тук е мястото да кажа, че в крайна сметка се престраших и в края на миналия месец отидох при гастроентеролога. Опитах се да излъжа съзнанието ми, че ще е само за язвата, а колоноскопията ще отложим за по-натам за пореден път. Но той само като чу за баща ми, веднага ми назначи дата за колоноскопия (нормално)- 20ти ноември. Тогава ще гледа и стомаха. Честно казано тогава се почувствах по-добре, изпитах някакво облекчение, че най-накрая имам сакрална дата, на която всичко ще приключи. А пък и имаше доста време. Но това продължи само един ден, на следващия кошмарът започна наново. 

Чувствам се като някакъв смъртник, който очаква да му бъде изпълнено смъртното наказание. Обаче за него е ясно, че всичко приключва в уречения час, докато за мен може кошмарът едва тогава да започне. Казвам си, какво е най-лошото, което може да се случи - да отида и да ми кажат, че ще умра? Не, най-лошото е да изживееш това хиляди пъти. Нещо, което в крайна сметка може никога да не се случи, аз го изживявам хиляди, даже милиони пъти. Такъв съм аз. И винаги съм бил. Но това е извън моя контрол, не мога, нямам механизми. Притесянвам се, че дори да ми няма нищо, целият този стрес ще отключи нещо. И това допълнително ме вкарва в спиралата. 

Както вече споменах, ходих при психиатър. Изписа ми антидепресант, но на него му трябва време да подейства, а аз нямам. Ходих и при психотерапевт. Не ми помогна особено. Не, че съм и очаквал. Наясно съм, че преди 20-ти каквото и да правя, няма начин да се успокоя, просто ще трявба да премина през това, но ми се ще поне малко от малко да намеря начин да контролирам нещата, защото ще се побъркам или ще отключа някоя сериозна болест. 

Последните седмици се появи едно странно чувство, което не знам как да опиша. Ново е за мен. Все едно ти е ниско кръвното, но не е (меря го, нали съм хипертоник). Все едно си уморен, но не съм, имам физически сили. Все едно те боли главата, но не ме боли, по-скоро усещане за някаква празнота в главата. Все едно ти се вие свят, но не е и виене на свят, като си разклатя главата, не ми се мае . Отдавам го на стреса, но естествено мозъкът ми пак го приема за поредния “демон".

Освен постоянния страх, вече се чувствам психически и емоционално изтощен. Нямам мотивация да правя абсолютно нищо. Отлагам всичко за след 20-ти. Появиха се някои добри предложения за работа, които отхвърлих. Тази година не съм си взимал отпуска. Имам чувството, че като наближи 20-ти, сърцето ми няма да издържи. От друга страна, ако всичко мине благополучно, имам чувството и вярвам, че всичките ми проблеми ще се решат и ще заживея тотално нов живот без притеснения и тревоги за дреболии. Опитвам се да мисля за това. Понякога помага, но за кратко.

Имам и светли периоди на оптимизъм. Те са кратки, обикновено вечер и не мога да разбера какво ги провокира. Вечер се чувствам по-добре, като цяло. Сутрин е най-зле положението. Почти винаги се будя с топката в стомаха и после няма заспиване. Целият ден е напрегнат. Дори като се върна след нощна смяна и ми се спи, пак не мога да заспя. Този ден е най-тежък. Чувствам го като празен, не мога да си намеря място, не знам какво да правя. Чак вечерта се поуспокояват нещата. Вечер ми е най-спокойно. Не всяка, но повечето. Не знам защо е така, сякаш отлагам проблемите за утре, за бъдещото, нещо такова. Странно, но нямам проблеми със съня. Сънят ми е нормален, спокоен, сравнително продължителен и вече единственият ми отдушник. 

Това е. Исках просто да споделя. Надявам се, че не е твърде дълго, опитах се максимално да го съкратя. Благодаря на всички, които го прочетоха. Стискайте палци.