Осиновили-да споделим тревоги,радости и обменим опит

  • 9 755
  • 46
  •   1
Отговори
# 30
  • Мнения: 17 104
Здравейте. Осинових отдавна. Едното дете беше на три години, другото бебе на 4 месеца. Нямат биологическа връзка помежду си. С голямото дете така и не успяхме да установим близки отношения. Тя познаваше БМ, беше посещавана от нея до последния ден, а аз станах похитителка, чужда, другата. Дъщеря ми е с разстройство на привързаността, дизинхибиран тип. Синът ми беше бебе, гледан от приемно семейство, дадена му беше огромна доза любов. С него установихме връзка до такава степен, че дори забравям, че е осиновен.
По въпроса със спането. Първоначално мислехме, че дъщеря ми ще спи с баба си в отделна стая, отделни легла, гардероби и т.н. В началото заспиваше да. След може би 3 седмици започна да става и да плаче на вратата да хола (не можеш да си я отвори сама). На 3 години и половина много неща не можеше, малко можеше. Взех я да спи при мен. Преди това опитах всичко. Опитах да лягам с нея, опитах да стоя до нея, да разказвам приказки - всичко без успех. До седемгодишна възраст спа с мен на едно легло. После сменихме жилището и двете деца по естествен начин се отделиха в детската точно за 15.09. Тя беше на 7, а той на 3 и половина. Синът порасна, на 8 реши да се прехвърли при мен. Позволих му докато сам не реши да си се върне в детската. Той е привързан към мен, любвеобилен, емоционален и в същото време премерен малък мъж.
И двамата знаят, че са осиновени, и двамата не търсят и на този етап не желаят да търсят биологичните си майки. Ако някой ден променят мнението си, знаят, че ще ги подкрепя. За осиновяването говорим спокойно, като за нещо обикновено.

# 31
  • Be realistic - plan for a miracle.
  • Мнения: 2 151
Mama Ru, радвам се и ти благодаря, че се включи!
Чела съм твои мнения от много време назад и са ми били полезни в моя път.
Само ако ти се споделя и разбира се, не си длъжна да ми отговаряш. Как се справи самата ти с "отхвърлянето" от страна на дъщеря ти, за което споделяш? Как го преодоля емоционално и съгради себе си като родител в тази ситуация, защото съм сигурна, че е било много травматично и за теб (за нея е ясно)?

# 32
  • Мнения: 17 104
Прего, тежко е. Не можеш да се справиш с такова нещо, защото то е постоянно или на периоди (при нас е на периоди). Ходихме и на семейна терапия, детето ходи на психолог, като ми дотежи много и аз се срещам с нейната психоложка за подкрепа... Нарушената привързаност върви с усещането за родителя, че се е провалил като такъв, а това е ужасно чувство. Не е само при моето дете, но за нарушена привързаност, особено в този случай не се говори. Това е тема табу, тя не съществува. Всъщност я има и при деца, които се отглеждат в биологичните си семейства. Понякога се случва родител, който не е имал здравословна връзка със своите родители да не може да изгради такава с партньор или с дете/ деца, дори и да ги е родил той. Така поколение след поколение се предава един счупен модел на родителстване. Не означава, че не обичаш детето си, означава, че не можеш да се свържеш емоционално с него по правилния начин и да изградите здравословна връзка родител-дете. Мен чисто психически и емоционално ме спаси бебето.
Другият вариант на нарушената привързаност е твърде лесната и силна привързаност до степен прилепчивост. Много осиновители, а и биологични родители се хвалят, че детето е силно привързано към тях, но не винаги това е здравословното привързване. За това и говорим за пораснали мъже и жени, които не могат без мама, за свекърви и тъщи, които продължават да се месят в семействата на децата си, да им избират партньор, да не харесват никого от партньорите им и т.н.

# 33
  • Мнения: 6 971
Нашето биологично дете е с нарушена привързаност и в двете крайности. Спрямо мен е силна привързаност, но е разбираемо, защото от вече 8г. е с увреждане, живее на легло и от години сме непрекъснато заедно в къщи и за всичко разчита на мен, в т.ч. и основното му общуване е с мен.
Спрямо баща му е обратното, но там има натрупани не отработени моменти на обида. ММ не смята за необходимо да му се извини, а детето твърди че докато не получи извинение не може да се отпусне и да прости на баща си и го обича, но не иска да прекарват време заедно.
На МамаРу дъщеричката е била на 3г. и на някакво подсъзнателно ниво има нещо останало свързано с промяната в живота на детето. Моето дете посочва като първо препъни камъче в отношенията с баща му нещо, което се случи на 3ия или 4ия му рожден ден.
Може би ако двете с детето играете с кукли и двете сте майки, но тя води играта и зададе модела някак ще си проличи какво я измъчва и ще можете да го изчистите.
Когато водих детето при психолог ми направи впечатление, че единия път имаше много плюшковци в стаята и после псилога ми каза, че чрез ролите, които детето им е раздало се е разбрало какви проблеми в общуването среща в детската градина.
Може да опитате да поработите и с друг психолог за известно време. Той може да има други идеи за справяне с този проблем и да успее да намери по-успешен подход за решаване на вашия проблем.
Първият психолог при който заведох детето се водеше детски, но не можа да го спечели и детето излизаше травмирано от кабинета. Вторият психолог не беше детски, но още от първата среща спечели детето и срещите им дадоха очевиден резултат.

# 34
  • Мнения: 17 104
Дъщеря ми трудно изгражда доверителна връзка. В момента е в ситуация и на възраст, в която можеше да започне работа с друг психолог, но не желае, затова продължава с този, с когото вече има изградено някакво доверие.
Когато беше в първи клас, тук чрез този форум установихме контакт с психолог, специализирал в проблемно поведение на осиновени деца. За пет посещения само имаше малко открехване на детето към мен, за съжаление ни дели разстояние от грубо 500 км и нямаше как да се работи редовно, за което много съжалявам. Към момента тази психоложка вече не се занимава с този тип работа. Рори, идеята с куклите е добра, но дъщеря ми е осми клас и никога не пожела да играе с кукли, тя и с мен много рядко е играла на нещо.
Тежка история е, не ми се говори повече. Каквото съм могла съм го опитала, но не става насила. За една връзка е нужно желание от двете страни. Ако тя пожелае да се свърже с мен, ще потърси подкрепа да го направи, ще потърси и мен. Предполагам още не е узряла за това. Не мога да си кривя душата, боли. Боли много. Тежко е.

# 35
  • Мнения: 6 971
А с братчето си имат ли изградена връзка?

# 36
  • Мнения: 17 104
Имаха, но и там към момента са като куче и котка. Ще видим като пораснат как ще е.

# 37
  • Мнения: 2 316
Мама Ру, не се ядосвай, не бъди максималист. Все пак дъщеря ти расте в семейна среда, има и брат, който е в подобно на нейното положение. Не е сама. Когато на дъщеря ти й става тежко, ще се сеща, че й брат й е в сходна ситуация. И ще се подкрепят двамата.

Аз съм родна дъщеря на родителите си, но никога не съм била кой знае колко близка с тях. Различен манталитет, характери, ценности, убеждения... Израснах по болници и санаториуми, като се върнах вкъщи - се бяхме отчуждили един от друг до някаква степен. А и те имат доста различен живот от моя. Примирих се, че положението е такова.

Без да визирам конкретно твоя случай - когато едно дете е посещавано от майка си в институцията или в приемното семейство, социалните не правят ли опит за реинтеграция в биологичното семейство на детето, и ако тя не се осъществи - едва тогава да бъде дадено за осиновяване? Питам просто как се процедира.

Почти всички осиновени, които познавам, са взети от домове „Майка и дете" навремето. Тогава нямаше приемни семейства, поне не в този им вид, в който са сега.

Успех на теб и на твоите деца! Бъдете здрави!

Последна редакция: сб, 21 дек 2024, 19:02 от Radilena

# 38
  • Мнения: 17 104
Преди едно дете да бъде вписано в регистрите се прави опит за реинтеграция. Лошото е, че след безброй промени, сега мнозина "специалисти" смятат, че за детето е добре да се поддържа контактът с биологичното семейство до последния ден едва ли не. И осиновителите се явяват похитители, които откъсват детето от познатото и контакта с БМ. Това е жестокото. След вписването на детето в регистъра то се нуждае от време да бъде подготвено за новото семейство и за осиновяването и съответно да бъде прекъснат контактът с БМ, за да може да преживее раздялата и да приеме осиновителите. С приемните семейства също е имало деца, които се привързват и не са подготвени за тази раздяла. Дете на 1-2-3 години не е кукла, за него процесът е стресов - сменя се семейство, дом, среда... Самото дете не разбира какво точно се случва и защо. Тук трябва да работят психолози и социални работници и преди и след осиновяването, а не да се махна с ръка "малко е, ще забрави". Тригодишните помнят. Помнят старото си име, помнят БМ, разбират, че осиновителката не е БМ. Две години след осиновяването поне дъщеря ми скандираше "Ти не си ми майка, искам другата си майка" всеки път, когато нещо не беше на нейната. И когато нямаш и адекватна подкрепа от специалисти първите години щетите са огромни.

# 39
  • Мнения: 2 316
Да, разбирам.

# 40
  • Мнения: 61
С моето момче сме година и четири месеца. Нямаме проблеми с привързаността - идентифицирал ме е като мама, спи добре, яде всичко. От 4 месеца ходи на детска градина и му харесва - нямам проблеми със завеждането и взимането му оттам.
През първата година бяха голям кошмар тръшканията му - по време на едно излизане за около 2 - 3 часа се е случвало да се тръшка няколко пъти за по 20 + минути. Няма да забравя как веднъж в поликлиниката се търкаляше по земята като костенурка по гръб, за да привлича вниманието на хората. Няма да забравя, също така, как веднъж легна на шосето и започна да се търкаля, защото не исках да изпълня капризите му - спря колите, като нервите на един възрастен шофьор не издържаха и слезе да го премести.  Аз не направих нищо и не отстъпих на шантажа на сина ми. Вече не прави така - слава Богу, и много добре знае, че мама неподдава на такива действия. Но, признавам, беше ми изключително трудно и срамно от хората.
Като преодоляхме тръшкането, мина на вълната на хленченето и цивренето. Започнели да го прави, слагам си слушалки с музика на макс и не му обръщам никакво внимание. Сега сме стигнали до момента, в който само като протегна ръце към слушалките,  спира да мрънка.
Най- големият проблем,  който сега се очертава е лигавенето в присъствието на баба му и дядо му. Отидем ли на село по празниците, умишлено и демонстративно спира да спазва всякакви правила, и се качва на всички на главите до степен, до която започваме да се караме помежду си.
Когато навърши 3 години му казах, че съм го взела от болницата и че на такива деца казват, че са осиновени. Казах му, че ако някой му каже, че е осиновен, да му отговори, че знае, че мама му е казала. Попита ме кой го е оставил в болницата. Отговорих, че не знам. Неговият отговор беше, че не е хубаво да се оставят деца в болницата.  Всъщност той е бил две години в приемно семейство, но социалните ми казаха, да не му казвам, че е имал приемен родител и да не го запознавам с нея - връзките трябва да бъдат завинаги скъсани, така ми казаха.
За една година, на цената на много нерви, синът ми беше научен да се обслужва сам в тоалетната, да се мие сам, да се облича сам, да пее близо десет песнички, да казва кратки стихчета,  говори без проблем, познава основните приказни герои и герои от актуални детски филмчета, брои до 50, сезоните, дните от седмицата, месеците - интелектуално все още не се ориентира във времето, ще започна да го уча да изговаря буквите. Още преди да тръгне на градина бяхме попълнили учебните пособия за първа група. Много е умен и схватлив - преди месец се научи да връзва възели и да си закопчава ципа на якето.
На фона на тези хубави неща, в къщата си имам момче с адски непокорен и своенравен характер, което често яде шамарчета по дупето и зад вратлето, като и ухото му го отнася често.
Не оставайте с впечатление,  че вкъщи е наложена диктатура, моля.

Последна редакция: ср, 25 дек 2024, 17:12 от nikemariana

# 41
  • Мнения: 17 104
Снощи с щерката гледахме снимки от последните четири години и си спомняхме моментите, когато са правени. Сякаш и тя самата се изненада, колко е щастлива на тях и каква любов и връзка има между нея и брат й. А днес той ми подари картичка до мен и баба му. Самоделно направена, доста непохватна и грозновата, но с много мило послание, в което ни благодари, че сме го "приютили и направили част от семейството ни".
nikemariana, не само ме е поставяла и поставя в неудобни ситуации щерката, ами на всичкото отгоре се намираха хора, които да ми правят забележки, че е невъзпитана и то пред нея. Аз не съм имала това търпение, макар че не мога да кажа, че някой от двамата се е тръшкал буквално на улицата.

# 42
  • Мнения: 61
Това търпение ми струва половинки хапчета за кръвно сутрин.

# 43
  • Мнения: 43
За много години!:wine_glass:
Пожелавам на всички най-вече здраве,много щастие,късмет...и здрави нерви.Heart Exl
Моя син не се е тръшкал,но напоследък забелязвам,че когато мен ме няма,той трябва да командва и ако случайно някой му направи забележка се започва викане,удряне,хапане.За сега с разговори постигам мир и хармония за ден-два.
Голям инат е,а роднините много го лигавят и пред тях си показва номерата.
Както са казали старите хора "здраве и търпение трябва и всичко ще се нареди" (надявам се).Иначе и на сина ми дупето е почервенявало,макар че съжалявам след това,но наистина ме е докарвал до нервна криза.
И да се похваля,че покрай дългата почивка заедно вече се научихме да използваме нож и да оцветяваме.

# 44
  • Мнения: 1
Здравейте!
Сега попаднах на темата и искам да споделя нашият опит.
Ще се опитам да бъда кратка.
Борбата ни за осиновяване беше дълга цели 8 години.
Миналата година се случи чудото, имаме си момиченце което сега е на 2г и 2м
Почувствахме я в мига в който я видяхме ТЯ беше нашето дете!
Ще ви дам малко предистория:
Имам няколко опита инвитро (несполучливи)
Темата за осиновяване никога не е подлежала на коментар в смисъл, че винаги съм искала да осиновя дете, независимо дали имам биологично или не . Та така дойде момента в който най накрая си я взехме у дома.
Адаптацията беше лека, нямали сме големи сътресения.
Началото на тази година някак си изключих за цикъла си.....чак ми е смешно като го пиша
И си викам ам то ще е менопауза, но не ми идва на акъла за друго.....еми да ама не...бременна в 9 седмица
И знаете ли какво си помислих? Първата ми мисъл беше за дъщеря ми, да за нея, как ще се почувства, дали ще го приеме и куп други въпроси. Нещата не се развиха както искахме, наложи се прекъсване.
Вчера ни се обадиха за момченце:) в петък ще имаме среща
Имах нужда да споделя!
Благодаря, че ме изчетохте!
PS: ТЕ не са кои да е ТЕ са НАШИТЕ ДЕЦА!
Ако някой нарани моето момиченце цялата вселена да му е на помощ!
Обичайте ги и не ние спасяваме тях, а те нас!
Ние лекуваме душите си взаимно, но те ни дават повече  отколкото ние на тях.
Не сме ние героите, както много често го чувам, те носят най доброто и чистото

Общи условия

Активация на акаунт