За самочувствието и самооценката на децата ни

Един боен спорт, докато доведе до ниво, да се ползва за самозащита, има много пот да се излее ...
За деца-почти съм сигурна ,че няма, има за възрастни , разработени системи за самозащита.

Аз бях затворено дете с крайно ниско самочувствие, да не кажа с липса на такова. Просто не успях да го изградя. Сигурно ще е дълъг пост, но темата за мен е много важна.

Имах една група приятелки от детската градина, с които щяхме да учим заедно и в 1 клас. Един ден, бях на 6 години, те се събраха (като на другарски съд) и ми казаха, че се държа като к*рва, защото нося поли и "се чекна" без да се съобразявам, че има момчета. На тази възрах нямах никаква идея какво означава тази дума, но усещах, че това е нещо лошо и срамно. Попитах майка ми какво означава и тя ми обясни. Не ѝ казах от къде я знам, казах просто, че съм я чула. Аз самата не можех да си обясня какво точно ми се е случило, още по-малко знаех как да го обясня на майка ми. Лошото е, че в тази ситуация, като едно малко 6 годишно момиченце, аз просто приех, че грешката е в мен и явно трябва да внимавам как се обличам и как се държа. Това беше първият път в живота ми, в който започнах сама да съдя себе си и да се срамувам от себе си. И това е едва на 6 годишна възраст. Убедена съм, че тези момичета не са чули такъв разговор в детската градина. Най-вероятно са чули родителите си да говорят за някоя жена, описвайки подробно как се държи като к*рва и пр.

От там се появиха и други неща. На кратко - имах проблем с напишкването, който се влоши до толкова, че просто се напишквах без да знам, че ми се е пишкало. В училище, в автобуса, в хола на дивана и общо взето навсякъде по вскяко време. След хиляди лекари и какво ли не се оказа, че тялото ми не произвежда хормон, който служи за задържане на урината (нещо подобно, бях малка и не помня съвсем диагнозата). Назначиха ми хормонална терапия и две години пиех хормони. За тези две години качих около 20 кг. Така станах дете с наднормено тегло и обект на безброй подигравки и физически тормоз в училище. Освен това имах и ужасно криви зъби. Първоначално не приемах кривите си зъби като нещо срамно, докато едно момче не ми каза веднъж "Кво ми се хлиш с тия криви зъби?!". От този момент нататък спрях да се усмихвах и си криех устата като говоря.

Когато бях на 8 един мъж (на около 50 може би) ме обарваше в автобуса и пъшкаше в ухото ми. Бях ужасена, не съзнавах точно какво се случва, но знаех, че е нередно. Слязах на спирката и тичах към вкъщи. Така и не казах на никого за това. Повярвайте ми, колкото и да си мислите, че познавате детето си, много е възможно да има неща, за които дори и не подозирате.

Развих хранително разстройство, като се тъпчех тайно със сладки и вредни неща. Казвам тъпчех, защото си беше тъпчене. Все едно исках чрез тази храна да набутам чувствата си навътре и да не ги усещам повече. Родителите ми не знаеха, вкъщи се хранех нормално и го отдаваха изцяло на това лечение. С времето храната стана моята утеха и ми даваше малките моменти на щастие и спокойствие. Също и възнаграждение. Казвах си, ще издържа и този ден в училище, но спокойно, като се прибера ще ям вафла за награда, че съм издържала. Междудругото, това продължи много дълго, дори и като възрастен, когато трябваше да ходя на места, на които се чувствам зле си казвах "ще изтърщя това и после ще си хапна торта и ще се почувствам по-добре". Вкъщи винаги съм се чувствала закриляна и обичана. Може би точно заради това никога не съм споделяла на семейството си какво преживявам в училище. Не исках да внасям външния свят, който за мен беше изключително труден, вкъщи, където сякаш бях скрита от всичко това и бях в безопасност. Родителите ми винаги са били внимателни и отворени за разговори, когато има проблем. Но аз просто не можех да им кажа.

Когато напълнях, майка ми беше много притеснена и винаги ми казваше как трябва да отслабна, че не е здравословно. Опитваше с добър тон, без да ме нарича с епитети или да ме насилва и притеснява. Колкото и да е била мила и внимателна, винаги ме караше да се чувствам много зле. След години, когато започнах терапия като възрастен, осъзнах, че въпреки нежните, мили и деликатни опити на майка ми да ми помогне да отслабна, аз съм се чувствала ужасно съдена от нея, защото тя самата постоянно говореше за себе си как се мрази, защото е качила 2 кг. Колко е дебела, как не се понася. А тя никога не е била дебела, просто е много суетна. Това е един конкретен пример, който показва, че каквото и да говорим на детето си, по-важно е какво му показваме чрез личния си пример. Освен това, по онова време (90те години на миналия век ), постоянно се говореше за хората и то от възрастни, "оня дебелия, оная тлъстата, тази как е надебеляла" и най-"любимото ми", когато някой човек с наднормено тегло мине покрай някаква група възрастни и някой от тяха започва да се кръсти и да казва "Пази Боже". Та мисълта ми е, че децата чуват и знаят.

В този период на тормоз, непрестанно тъпчене и страх, не виждам как родителите ми можеха да ми помогнат дори и да знаеха какво преживявам, каквито и разговори да бяха водили с мен. Това е един омагьосан кръг, от който много трудно се излиза. Може би само психолог може да помогне, защото както беше написал и някой друг, много родители не разбират децата си и не знаят много за тях. Това не ги прави лоши родители. Просто детският свят е много крехък и не бива да забравяме, че едно дете на 6 години или повече, все още не е развито. Няма способността на възрастен да се справя с травми, да понася обиди с достойнство или да не се влияе от това. Всеки път, когато някой ме обиждаше или ме риташе, блъскаше и пр. аз обвинявах себе си. Мислех, че аз съм виновна, че пак аз нещо не съм направила както трябва.

Не че имам голямо наблюдени върху родителите днес в България, но това лято станах свидетел на следното. Момиченце на около 4-5 годишна възраст, на плажа, помоли майка си да ѝ подаде нещо от пясъка, може би някаква кофичка, не помня. Майката я погледна и каза "О, стани и сама си го вземи. Никой с нищо не ти е длъжен на теб! И ако обичаш, оправи си малко настроението." Та смятам, че много родители третират децата си като възрастни, а те НЕ са. Едно нещо е да ги учиш на отговорност, да си прибират играчките, да помагат вкъщи, но всяко нещо си има граница. Те са просто деца, не са роботи, не са възрастни, не функционират като възрастни.

Всичко, което ми се е случило като дете повлия много на живота ми и на това как функционирам и общувам с хората като възрастен. Цял живот се чувствах така, сякаш не принадлежа никъде. Мразех тялото си, без да го съзнавам. Буквално се отвращавах от него. Преди 5 години вече тотално се бях отчаяла за проблема с колограмите. Опитвах какви ли не режими, спорт, всичко, до което има достъп в интернет, ходих на фитнес с инструктори... какво ли не и все стигах до момента в който се връщам към тъпченето. Реших да потърся ендокринолог, за да видя да не би да имам проблем с хормоните. Тя ме изслуша, пусна ми изследвания и като излязоха ми каза, че всичко ми е наред, но според нея имам хранително разстройство и ме попита обмисляла ли съм да посещавам психолог. Това е за първи път за моите тогава 32 години, когато някой ми каза, че може би имам нужда от психолог. Всички други лекар, за каквото и да съм ходила, винаги са ми казвали едно и също нещо - ТРЯБВА да отслабнете!

За всички тези години не просто нямах самочувствие, а се бях научила да съм невидима, защото колкото по-малко впечатление правя, толкова по-малка е вероятността някой да ме забележи. И това го научих като съвсем малка. То просто стана част от мен. Главната ми цел, където и да съм , каквото и да правя, винаги е била да съм възможно най-незабележима. Повярвайте ми това е ужасно изморително. Въпреки че съм възрастен човек, въпреки че съм наясно, че никой няма да каже на висок глас "леле тая каква е дебела" или нещо друго, детето в мен, което така е научено, не може да превъзмогне това усещане. Пример: живея в чужбина и градския транспорт тук трябва да бъде спрян с ръка, все едно си викаш такси. До толкова бях свикнала да се крия и да не правя впечатление, че в един момент, като чаках сама на спирка и виждах, че идва автобус, не можех да си вдигна ръката. Просто не можех, стоях като парализирана и виждах как автобуса подминава спирката и се отдалечава. Това, което всъщност се случва в този момент е, че за мен вдигането на ръка и спирането на автобуса ще ме постави в светлините, хората ще ме видят, няма вече да съм скрита. Това е нещо така добре закодирано, че то е като инстинкт за самосъхранение и никакви думи, уверения или суперлативи не могат да го изкоренят. Представете си, че у вас има две съзнания, едното знае, че всичко е ок, на никой не му дреме, че аз съм на тази спирка и никой не ме забелязва, но другото е в паника и ужас, до толкова, че е способно физически да те паразлизира. Близките ми приятелите ми постоянно ми повтаряха колко съм красива, какви хубави очи имам, кожа, коса, колко прекрасен и добър човек съм, колко съм талантлива... повярвайте ми, тези думи не помагат в подобни ситуации, защото аз самата не го вярвам, в следстиве на всичко, което съм чула за себе си от 6 годишна възраст натам.

Това, което може да се направи като превенция, според мен, е да се говори с децата за тези неща. Да им се обяснява, че думите раняват, че има различни деца, че тези деца не са по-лоши от тях. Да се изгради чувство на ематия у тях. Някой беше споменал, че хората по природа отхвърлят различните. Аз бих казала, че не е точно по природа, а по пример от възрастните. Ако в семейството се говори за хората с епитети като грозен, тъп, дебел и прочее, децата ще правят същото в тяхното мини общество в училище. Също, разбира се да се говори с децата, но не неща от типа "Я се стегни, ти си толкова красива и талантлива." А по-скоро в посока на това, че в света има много хора, които никога няма да те разберат или да те приемат, важно е ти да се приемаш такъв, какъвто си и да не се променяш, за да се впишеш в техните представи и идеали.

Разказвам всичко това, защото може всеки случай да е различен, но винаги зад свитите деца без самочувствие стои нещо голямо, което може би се корени от най-раннна детска възраст. Не винаги родители или учители могат да се справят с това. Затова си има професионална помощ. Друг е въпросът колко е трудно да попаднеш на подходящия психолог. Аз попаднах на точния за мен човек от първия път. Започнах да виждам себе си различно, да обичам тялото си във всичките му форми и размери, изградих по-добра връзка с храната, спрях да се тъпча..., но имам позната, която ходи на психолог от 20 години и все още няма прогрес. Искам да отбележа, че първият човек, на когото споделих за тези неща беше психологът ми. Затова казвам, че понякога има неща, които родителите не знаят.

Единственото нещо за което съжалявам, от както ходя на психолог, е че не се реших на тази стъпка години по-рано. Но дали психолог щеше да ми помогне тогава и дали животът ми щеше да се развие по друг начин, няма как да знам. През 90те психологът беше тема табу в моя роден град и се смяташе, че само хора с психични отклонения ходят на психолог. Да не говорим, че се смяташе, че едва ли не психолога ще ти навреди още повече.

Aglaonike, благодаря, че се осмели да споделиш това. Не е лесно, човек да бръкне в душата си и да я извади на показ. Иска се огромна смелост за това.

Да, така е. едно време психолог, психотерапевт и психопат ... все едно имаха знак за равенство помежду си.
Радвам се за теб, че си успяла да се справиш със ситуацията. Може би ти е трябвало време, за да узрееш за идеята - тала че, не съжалявай, че не си се решила по-рано на тази стъпка.

МамаРу, аз също ти се възхищавам, да знаеш.

Моето също не е с много високо самочувствие, често го обиждат, на мен ми е смешно, но той преди много се връзваше, вече не толкова. Не знам какви хора ги възпитават тези деца, но приказки... ти нямаш дрехи... ти нямаш играчки.. баща ти кара трошка... вие сте бедни...
И аз намилам, ама намилам, как парите не са важни, как сърцето е важо, давам реални примери от обкръжението, на добри хора, кой беден, кой богат... Обяснявам, че за мен, той (моят син) е прекрасен, че го обичам много, че го подкрепям. Опитвам се нали с подкрепа да му вдигна самочувствието. Безкрайни речи съм държала, как хорското мнение (злонамереното такова) не бива да го касае, това от първи клас насам... е може би към края на трети клас, сякаш наистина почна да не обръща внимание.
Мисля и че трябва да им даваме възможност за изява на децата, да могат да проявят свои таланти и силни страни. Да, трябват финанси, време и енергия, но долколкото ни е възможно. Аз търся учител по рисуване на моя син, защото има талант и много го влече. Какво и дали ще мога да си позволя ще видим, но и той самия намери решение, гледа клипове в интернет и от там се учи да рисува и така.
На всякакви състезания в училище се записва, да поддържа спортен дух, кога се представи добре, кога не толкова, но опитва. Искам да му помогна да се научи, просто да се бори, просто още една крачка да прави. За мен, самочувствието идва с успеха, с вътрешното ти усещане за успех.

Получи се доста дълъг пост.
Следя темата от самото и начало, защото и моето дете (сега е на 11, 5ти клас) е с ниско самочувствие и самооценка. Мисля, че всичко започна в първи клас, а аз подцених ситуацията. Започна училище в клас, в който имаше само едно познато дете, докато другите деца от детската градина бяха в другия клас. Избрах го заради учителката (първата ми грешка). В началото уж общуваше с повечето деца, дори и да не са ставали приятели, не е имала и проблеми с тях. Но постепенно се оформиха групички с лидери от по-нахални и “отракани” деца, някои деца станаха фаворити на класната, а моето и другото станаха аутсайдери, съответно обект на закачки. Изборът на класна се оказа също не толкова добър. Забелязахме го още в първи клас, но решихме да дадем шанс детето да се адаптира и впише в класа (втора грешка, че не я преместих навреме). Класната имаше фаворити, а нашето дете понеже не участваше активно в часовете, все беше оценявано с ниски оценки, което доведе до липса на желание да учи изобщо. Дори в часовете по изобразително рисунките и никога не бяха достатъчно добри според класната, по музика искаше да и пише 2, защото се притеснява да пее пред класа, по физическо не я включвали в отбори, защото не била успявала да хване някоя топка и т.н. Мислила съм за психолог, но в нашия малък град има доста ограничен избор. Другото е и липсата на физическо време. На мен ми се наложи да премина тежко лечение последната година, а с нея се занимаваме с ортодонтско лечение и едва нагласям графиците. Хубавото е, че тази година стана близка с дете, което също се оказа отритнато от “лидерите”, защото, според тях, се опитва да се хареса на учителите - “натяга” се на учителите. Но пък детето е добро, умно и отговорно и, покрай нея, и моето се мотивира да учи и си вдигна успеха. Отделно приятелката не се влияе от отношението на другите, което действа добре и на самочувствието на моето.Но въпреки това ще трябва да помисля пак за психолог (не знам дали да не се обърна към училищния), защото е пред пубертета и периода е труден и без това.
Всъщност мога да кажа, че при моето израстване се получи почти същото, когато сменихме местоживеенето, когато бях в 3ти клас. Срамувах се от това, че съм от село и израснах с ниска самооценка. Не искам и детето ми да се чувства така.

Прости хора ги възпитават.

Ant. G,  аз на моето му повтарям, че не му трябват купища приятели, трябват му двама-трима. Той има двама от класа и един от каратето, толкоз. С момичетата от класа се разбира добре, с момчетата - има една групичка, котио постоянно го обиждат, другите са ОК, добри познати. Много е важно, детето да има добри отношения с класната, според мен, да се уважават взаимно, при нас това много помага за да се чувства той добре. Също, моя в някои ситуации беше ходил директно при директорката да търси помощ, с нея също добре се разбира.
Ами, говорене. Аз щото съм по речите. Ама, устата ме заболява понякога. Странно е, но примерно след 2-3 месеца ми цитира нещо и ми казва, че съм била права, т.е, имам чувството, че ефекта идва със закъснение, но мисля, че идва.
Да говорим, да ги подкрепяме, да им даваме възможност да се развиват.
Котьо, точно, но уви, много са!

Офтопик. Това го пееше дори Георги Христов.

То хич не е оф-топик, защото по мои наблюдения, някои "лидерчета-тормозители"имат самочувствие, точно на базата на това, че имат много последователи. А свестни деца са "натикани в ъгъла", защото не са "отворени". А всъщност, важно е качеството на приятелите, а не количеството. И другото, инстинкта на тълпата, дълга е темата, но четох по въпроса отдавна, та беше научно обяснено, че когато хората се обединят в тълпа, то решенията се взимат от най-ниско интелигентните. Не помня много по темата, но това съм запомнила, като извод и мисля, че и реално доста често се случва.

Може да е странно, но винаги съм възпитавала самочувствие, още от 2 годишна възраст по площадките предлагах да се запознава с децата, насърчавах общуването.
Сега в първи клас има едно момче, което я е обиждаше. То дразни целият клас. Веднага се свързах с бащата, оттогава не  я закача.
Аз не съм съгласна някой да я обижда и аз да не реагирам. Включително момиче, с което общува, я беше обидило. Оказа се, че имат конфликт. Помогнахме с другата майка. Наясно съм, че децата трябва да се научат сами да се справят, но има ситуации, в които имат нужда от помощ.
При вече порастнали деца е добре може би да се говори с психолог и заедно да изграждат умения за общуване.

Първи клас как да е, но след 10-годишна възраст трябва сами да водят битките си. Намесване трябва само при физически или психически тормоз и то, ако детето не може да се справи само.

Това е нещо, което се възпитава от най-ранните години. Да му се дава да разбере на детето, че е стойностно, хубаво и умно. Че може. Спортът също донякъде възпитава увереност в себе си. А ако не е спортът, разни хобита, в които да развива талантите си и уменията си. Ние избягваме да сравняваме детето с останалите. Като каже: еди кой си каза и направи това - отвръщаме, че той не ни интересува. Но моето детете е на възраст, на която още не е започнало да се впечатлява от различно отношение към него и останалите. Надявам се и за в бъдеще да не се впечатлява от такива неща.

колко е голямо? Моето е в 3 клас, същото говоря, но то вече вярва с половин ухо и понеже е много състезателно по натура, се сравнява с другите. И все иска да е първо, и страда като не е.

Нека си страда- с изстрадването идва силата!
Аз съм разказвала за моите- състезаваха се само в индивидуални спортове, и все по категории, в които накрая бяха една срещу друга, та не бяха губили никога, до към 10 годишни/ от 6 годишни ходят по големи , включително европейски състезания/. Голяма е болката на „вечния“ победител, щом си намери майстора.