Бояна, можеше да напишеш просто, че това е официално тълкование, а не да ни съжаляваш колко сме злобни, като е повече от очевидно от примерите, че нямаме това предвид. 😁
- Публикувана: 24 фев. 2025, 13:59 ч.
- Последно мнение: 28 фев. 2025, 16:11 ч.
За завистта- „смъртен грях“ или нещо, с което всеки от нас живее?
Бояна, можеше да напишеш просто, че това е официално тълкование, а не да ни съжаляваш колко сме злобни, като е повече от очевидно от примерите, че нямаме това предвид. 😁
Темата ми се искаше да поеме малко по- абстрактна посока, затова няма дефиниция. Но очаквах развоя.
Човекът е многопластов и в едно поведение се преплитат много чувства и усещания, не може да се изолира едно. Примерно, в горния пример има и ревност, не само завист. Освен това, няма само черно- бели хора. Дали ще е завист или друго, все едно (за мен).
Второ, има степени, аз не бих заклеймила някого като грешник заради моментно усещане, каквото споменах в предните постове. И също е лошо чувство, но не продължава дълги периоди. Пак си е завист, но не поглъщаща и осмисляща битието ти.
Пуснах я, защото съм забелязала, че хората масово се оттласкват, дали подсъзнателно или изкуствено, точно от завистта, а в същото време не смятам, че е толкова рядко срещано явление.
Човекът е многопластов и в едно поведение се преплитат много чувства и усещания, не може да се изолира едно. Примерно, в горния пример има и ревност, не само завист. Освен това, няма само черно- бели хора. Дали ще е завист или друго, все едно (за мен).
Второ, има степени, аз не бих заклеймила някого като грешник заради моментно усещане, каквото споменах в предните постове. И също е лошо чувство, но не продължава дълги периоди. Пак си е завист, но не поглъщаща и осмисляща битието ти.
Пуснах я, защото съм забелязала, че хората масово се оттласкват, дали подсъзнателно или изкуствено, точно от завистта, а в същото време не смятам, че е толкова рядко срещано явление.
Естествено че завистта не е смъртен грях. Емоциите не са "грях"...
Не изпитвам злоба или омраза към хора, които имат нещо дето аз искам. Щом те го имат, значи и аз мога, само трябва да намеря начин. Завист ли е моето? Вероятно, като чета коментарите така излиза. Трови ли ме обаче? Ни най-малко, но може добре да амбицира.
Не изпитвам злоба или омраза към хора, които имат нещо дето аз искам. Щом те го имат, значи и аз мога, само трябва да намеря начин. Завист ли е моето? Вероятно, като чета коментарите така излиза. Трови ли ме обаче? Ни най-малко, но може добре да амбицира.
Много пъти съм си мислела, че завиждам, но като чета определенията тук явно просто съм искала разни 'чужди' неща.
Примерно отивам на екскурзия някъде, виждам невероятна вила, в приказно градче край морето, или другаде по централните старинни сгради в голям град, и си мисля - 'хората, които живеят тук сигурно са много щастливи, че имат това място за живеене, аз на тяхно място бих била'.
Или виждам някой да се дразни на родител, който аз съм загубила и си казвам - 'Боже, цени всеки миг с него, вместо да му се дразниш за глупости и да го смяташ за натоварващ. Бих дала всичко за още един ден с моя'.
Понякога завиждам на жени за чисто визуални неща - примерно с естествени, красиви, къдрави коси, защото много обичам такива, за красиви пъстри или светли очи и си мисля 'сигурно е много яко да имаш такава коса, очи'. Но в същото време им се възхищавам на красотата и са ми наслада за окото.
Мисля, че съм изпитвала завист върху себе си от много близък човек. Така и не разбрах с какво я провокирам или на какво точно завижда, но ми стана много тъжно след многократни, злонамерени действия и думи към мен, като последното вече ми преля търпението и не можах да продължа да се правя, че всичко е наред в тези неща. Прекратих контакти само до формални. Човека ме обвиняваше в завист между другото ни в клин, ни в ръкав и то за абсурдни неща. Още тогава ми мина през ум, че това навярно е проекция.
Примерно отивам на екскурзия някъде, виждам невероятна вила, в приказно градче край морето, или другаде по централните старинни сгради в голям град, и си мисля - 'хората, които живеят тук сигурно са много щастливи, че имат това място за живеене, аз на тяхно място бих била'.
Или виждам някой да се дразни на родител, който аз съм загубила и си казвам - 'Боже, цени всеки миг с него, вместо да му се дразниш за глупости и да го смяташ за натоварващ. Бих дала всичко за още един ден с моя'.
Понякога завиждам на жени за чисто визуални неща - примерно с естествени, красиви, къдрави коси, защото много обичам такива, за красиви пъстри или светли очи и си мисля 'сигурно е много яко да имаш такава коса, очи'. Но в същото време им се възхищавам на красотата и са ми наслада за окото.
Мисля, че съм изпитвала завист върху себе си от много близък човек. Така и не разбрах с какво я провокирам или на какво точно завижда, но ми стана много тъжно след многократни, злонамерени действия и думи към мен, като последното вече ми преля търпението и не можах да продължа да се правя, че всичко е наред в тези неща. Прекратих контакти само до формални. Човека ме обвиняваше в завист между другото ни в клин, ни в ръкав и то за абсурдни неща. Още тогава ми мина през ум, че това навярно е проекция.
Добронамерена завист няма, завистта е възхвала със знак минус т.е. с нещо отрицателно, това не е мое твърдение, прочетох в книгата на Мадлен Алгафари. Неосъзнати емоции, тръшване, детската черно-бяло позиция и т.н. маскирано зад добронамерена завист. Вместо завист, отвореност и готовност да питаш как го направи, да се вдъхновиш, но това няма общо с негативната енергия на думата завист. Завистта не служи за мотивация това е "потропване с краче", защо ти а не аз. Нищо позитивно, а грешно тълкувание на добронамерена, та чак вдъхновяваща завист.
Бях обект на завист в ученическите си години от една ученичка по-долен випуск, с която се сприятелих. Отначало всичко беше наред, после започна да употребява мои изрази, подстрига се като мен, постоянно искаше моите дрехи назаем. Дотук добре, бях малка и се ласкаех от това внимание, но когато няколко пъти я хващах да се мотае пред кръчмата, където съм с компанията и гаджето, видимо сконфузена, че е била спипана, взех да се чувствам малко като в психотрилър. Накрая се опита да ми отмъкне гаджето и я разкарах от живота си.
Други завистници не съм срещала.
Други завистници не съм срещала.
Дописвам нещо, за което днес се сещам.
Който ме чете знае, че не съм в добри отношения с брат си и сме много смъртно скарани. Мисля, че през годините съм му завиждала, че получаваше на готово неща от нашите. Просто защото не разбрах каква е причината това да е така. Боляло ме е много, мисля, че тези епизоди на завист са били кратки, понеже с годините толкова се откъснах, заживях си мой живот и нямах време за нищо. Не съм седяла да се тровя с това ежедневно, обаче като стане дума, както днес, защото се виждах с майка ми, просто някак… ми става гадно.
От друга страна мисля, че усещам някаква завист от колежка. Не сме близки, но ми е споделила някои лични неща в началото, като дойде в екипа. Като цяло не е човек, с когото бих общувала извън работа, не си пасваме въобще. Въпреки това на работа се старая да спазваме уважителен тон, ако нещо има да правим заедно- да го правим така, че работата да не страда. Слава богу нямаме много общи задачи. Но то просто се усеща. В екипа споделяме някои неща, най-малкото кой къде ходи отпуск, а и аз не крия, дори нося почерпки понякога. Но злобата се усеща, не само за материални неща, а за дори начин на живот - един е учил, друг не баш, тя е набутана с връзки и няма нашия опит, другите сме 10+ години на подобни длъжности, а тя е много по-назад. За съжаление вместо да се мотивира да се образова, просто завижда. Накрая изръси някоя глупост в служебен аспект и се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли…
Който ме чете знае, че не съм в добри отношения с брат си и сме много смъртно скарани. Мисля, че през годините съм му завиждала, че получаваше на готово неща от нашите. Просто защото не разбрах каква е причината това да е така. Боляло ме е много, мисля, че тези епизоди на завист са били кратки, понеже с годините толкова се откъснах, заживях си мой живот и нямах време за нищо. Не съм седяла да се тровя с това ежедневно, обаче като стане дума, както днес, защото се виждах с майка ми, просто някак… ми става гадно.
От друга страна мисля, че усещам някаква завист от колежка. Не сме близки, но ми е споделила някои лични неща в началото, като дойде в екипа. Като цяло не е човек, с когото бих общувала извън работа, не си пасваме въобще. Въпреки това на работа се старая да спазваме уважителен тон, ако нещо има да правим заедно- да го правим така, че работата да не страда. Слава богу нямаме много общи задачи. Но то просто се усеща. В екипа споделяме някои неща, най-малкото кой къде ходи отпуск, а и аз не крия, дори нося почерпки понякога. Но злобата се усеща, не само за материални неща, а за дори начин на живот - един е учил, друг не баш, тя е набутана с връзки и няма нашия опит, другите сме 10+ години на подобни длъжности, а тя е много по-назад. За съжаление вместо да се мотивира да се образова, просто завижда. Накрая изръси някоя глупост в служебен аспект и се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли…
След като завистта се определя като смъртен грях, значи се има предвид чувство или действие, коeто убива душата. Едва ли се има предвид малкото момиченце, което също иска червена топка и реве на майка си да му я купи.
Човек така или иначе често се сравнява с другите. Това започва още от най-ранно детство и не мисля, че някога се прекратява. И съвсем нормално, ако това сравнение не е в моя полза, на мен да не ми е приятно. Разбира се, мога да съм смирена, да се приемам, каквато съм и така нататък всякакви клишета и не клишета. Но трябва да съм съвсем тъпа, за да не виждам тези хора, които са по-добри от мен, било генетично, било материално, било като чисто житейски преживелици, които аз искам, но никога няма да бъда / имам / правя тези неща.
Наистина трябва да си гуру, светец и кой знае колко духовно извисен, за да си много над нещата и никога да не съжаляваш, че си изтеглил късата клечка. Но не мисля, че това непременно води до злоба, черна завист и злонамерени действия или думи, та даже и до злонамерени мисли.
Защото за тази завист, която е смъртен грях, се изисква да се радваш, ако човекът изгуби това, което има; вътрешно трябва да му желаеш нещастие, а понякога и сам да му го причиняваш. Не мисля, че много от нас са способни на такава завист.
Аз не съм.
Човек така или иначе често се сравнява с другите. Това започва още от най-ранно детство и не мисля, че някога се прекратява. И съвсем нормално, ако това сравнение не е в моя полза, на мен да не ми е приятно. Разбира се, мога да съм смирена, да се приемам, каквато съм и така нататък всякакви клишета и не клишета. Но трябва да съм съвсем тъпа, за да не виждам тези хора, които са по-добри от мен, било генетично, било материално, било като чисто житейски преживелици, които аз искам, но никога няма да бъда / имам / правя тези неща.
Наистина трябва да си гуру, светец и кой знае колко духовно извисен, за да си много над нещата и никога да не съжаляваш, че си изтеглил късата клечка. Но не мисля, че това непременно води до злоба, черна завист и злонамерени действия или думи, та даже и до злонамерени мисли.
Защото за тази завист, която е смъртен грях, се изисква да се радваш, ако човекът изгуби това, което има; вътрешно трябва да му желаеш нещастие, а понякога и сам да му го причиняваш. Не мисля, че много от нас са способни на такава завист.
Аз не съм.
Само да поправя.
Както Мадлен казва, завистта е чувство на малоценност при сравняване с някого.
Но сама по себе си завистта не е добронамерена или злонамерена, тя е само емоция (възхищение с негативен знак). Ако я вкараш в действие, тогава става добронамерена или злонамерена, тогава става мотивация или разрушение.
Както Мадлен казва, завистта е чувство на малоценност при сравняване с някого.
Но сама по себе си завистта не е добронамерена или злонамерена, тя е само емоция (възхищение с негативен знак). Ако я вкараш в действие, тогава става добронамерена или злонамерена, тогава става мотивация или разрушение.
Добронамерена завист няма, завистта е възхвала със знак минус т.е. с нещо отрицателно, това не е мое твърдение, прочетох в книгата на Мадлен Алгафари. Неосъзнати емоции, тръшване, детската черно-бяло позиция и т.н. маскирано зад добронамерена завист. Вместо завист, отвореност и готовност да питаш как го направи, да се вдъхновиш, но това няма общо с негативната енергия на думата завист. Завистта не служи за мотивация това е "потропване с краче", защо ти а не аз. Нищо позитивно, а грешно тълкувание на добронамерена, та чак вдъхновяваща завист.
Една много интересна гледна точка от Орлин Баев,
https://petel.bg/m/231527
https://petel.bg/m/231527
