В момента чета... 94

Мнението си е мое; други тепърва могат да посегнат към трилогията.
Трябва да сте наясно, че определени познания в технология и джаджи, интернет и игри, както и наместващия се в езика специфичен жаргон на младото поколение (което ги ползва и живее с тях; макар и книгата да е от преди над 10 г. с тогавашния "уличен шведски") – ще са ви помощник в разбирането на онова, дето се случва в „Играта”. Плюс поне малко кино-фенщина и/или известен опит със гео-социалната картина на битието в онези страни – базово ниво поне от прочетено вече от сканди-ноара в новия век.
Имам предвид, че иначе – много от специфичното в авторовия разказ ще ви убегне (или затормози в замислянето или усмихването след някой ред в книгата). Т.е. нещо такова: едно е да влезеш в Jackass(es on speed) като зрител/читател от дивана, съвсем друго – ако си жертвата в някакъв Happy slapping… и макар на екрана на намерения телефон да свети It’s all a fucking Game, страхът вече те побърква, тичаш сам в голо поле и над теб един самолет пикира с цел да те убият…, и май не е никаква игра, а си е IRL и лудия mofo е познал, че си мъртъв.
Ще си призная още, че много ми хареса идеята с конспирация/игра/пирамидална тайна клика: за всички онези събития и случки – прочетени или изгледани в медиите – когато има действие и резултат (трагични или най-малкото като престъпно посегателство), а никак и на никого не е ясно защо/кой/как се е случило. Като загиващи за „Наградите Дарвин” с „подбутването” на нещо/някой – което не може да бъде описано, разказано, доказано.
За пореден път ми се вижда, че има нещо (доста) гнило (не само) в Дания, т.е. на Север от Моста: колкото и високо-щастливи да се класират ежегодно, обществото им – приспано материално и с някаква направо комунистическа, като от дебелите книги, социална политика, си е алиенирано, интровертно, липсва емпатия. Това тяхното не е „гражданско общество”, а егоцентрична затворена нация. (Ако се погледнат статистики, над 70-75% от подадените сигнали до полицията изобщо, годишно, са – смекчено казано – съседски неволи, злоба и проклетия.)
„Играта” може да се постави редом до „Милениума” именно по политическата оцветеност на авторовия разказ и вмъкнати подразбиращи се мнения. А това също ми харесва. По-често е „между редовете”, но и в дадена ролева игра е важно на чия страна си, нали. (Ала Стиг Ларшон – може и да съм пристрастен – за мен е Патриархът.)
Съществена разлика има в основните герои – „нашите хора”. Лисбет Саландер и Кале Блумквист са по-малко обременени и зависими от миналото си. Тя има от какво, но го преодолява. Докато при Де ла Моте – Хенрик „Хо-Пе” Петершон и сестра му, ченгето Ребека Нормен, не са се отървали от тях, когато ги срещаме в първата книга от триптиха. Особено Бека – любимка на тормозещ баща и после съпруг, още по-лошо копие на татко и́. Въпреки избора на полицейско-охранителна професия, тя е все още конформист в поведението си. А силната връзка брат-сестра издържа товара на престъпление.
Краят може да се приеме като EndGame за тази първа книга, но и без да знаеш, че има още..., вероятно това не е всичко, което има да им случва на героите ни. И не, заради подобреното емоционално-взаимно състояние на връзката на брата и сестрата, а най-вече поради една малка червена лампичка, светнала на един телефон, който друг участник в Играта слага в джоба си - преди да се прибере за вечеря.