При мен досега нещата някак се нареждаха, така че да ми покажат, че сега е моментът. Не мога да го обясня. Усещане е. Без изрично да съм ги планирала, търсела и чакала удобна възможност. И нещата се нареждаха по-добре, отколкото съм очаквала. При различните хора е различно. При някои нещата се случват с много нарочни усилия, при други каквото и да правят, все не се получава. За себе си съм научила, че каквото трябва да ми се случи, ще ми се случи, когато трябва. Ако не се случи, значи не е моето и продължавам напред без да го мисля. Разбира се, това не е панацея. И аз имам неща, които искам или съм искала и са ме тормозели повече или по-малко.
Но когато усетя, че е настъпил моментът за нещо, гледам да не влизам в много размисли сега ли, да изчакам ли, ами ако не стане и т.н. Колкото повече се фокусирам да оценявам ситуацията, толкова повече се разколебавам и накрая нищо не правя.
Но когато усетя, че е настъпил моментът за нещо, гледам да не влизам в много размисли сега ли, да изчакам ли, ами ако не стане и т.н. Колкото повече се фокусирам да оценявам ситуацията, толкова повече се разколебавам и накрая нищо не правя.
Скрит текст:
При смяната на предишната ми работа, една сутрин вървях по тротоара към офиса и направо ми се гадеше, че отивам. Нещо, което никога преди не ми се е случвало. Същия ден реших, че трябва да напусна и три месеца по-късно затворих за последно вратата на офиса зад гърба си. Попаднах на страхотно място, което изобщо не съм си представяла като месторабота и 7 години по-късно грам не съжалявам.
За жилището също стана по подобен начин. Брат ми реши да отиде да живее в една къща, собственост на родителите ми до София. Попита ме дали имам против. Това мотивира баба ми да ми прехвърли един друг наследствен имот. Аз и към двама имота никога не съм имала някакви претенции, но събитията отключиха нещо в мен и буквално за ден реших, че ще купувам жилище. След два месеца подписах предварителния договор.
Шофьорската книжка. Изкарах я на 35г. Никога не съм имала желание да бъда шофьор. Дори напротив. Смятах, че личният автомобил е нещо напълно излишно за София. Купих си апартамент на 5 мин от входа на метрото, работата ми е на 5 мин от метрото и всичко беше чудесно. Да, но изведнъж от днес за утре почна да ми става лошо в метрото. От станция до станция не можех да изкарам. Почнах да се возя с таксита и така няколко месеца докато не ми писна. След три месеца вече имах книжка и търсех кола. Година по-късно не могат да ме свалят от колата.
За жилището също стана по подобен начин. Брат ми реши да отиде да живее в една къща, собственост на родителите ми до София. Попита ме дали имам против. Това мотивира баба ми да ми прехвърли един друг наследствен имот. Аз и към двама имота никога не съм имала някакви претенции, но събитията отключиха нещо в мен и буквално за ден реших, че ще купувам жилище. След два месеца подписах предварителния договор.
Шофьорската книжка. Изкарах я на 35г. Никога не съм имала желание да бъда шофьор. Дори напротив. Смятах, че личният автомобил е нещо напълно излишно за София. Купих си апартамент на 5 мин от входа на метрото, работата ми е на 5 мин от метрото и всичко беше чудесно. Да, но изведнъж от днес за утре почна да ми става лошо в метрото. От станция до станция не можех да изкарам. Почнах да се возя с таксита и така няколко месеца докато не ми писна. След три месеца вече имах книжка и търсех кола. Година по-късно не могат да ме свалят от колата.
За дете - решихме го по-миналата година, след като бяхме женени, готови финансово, битово. 
