На море в Гърция 2025 - I

Желанието ми да видя Ка́рпатос със собствените си очи датираше от 2019 година. Но пътуването до острова изискваше специална организация поради отдалечеността му от Пирея. Хубавото беше, че на Карпатос има летище, което обаче ние не ползвахме. През 2023 година пуснаха директни полети до Родос и реших, че следващото лято ще се възползвам от тях, за да стигна до мечтания остров. В края на краищата от лакомия добавих още острови в програмата и за Карпатос останаха 6 дни през юни. За съжаление крайно недостатъчни.
Тъй като пристигахме от Родос с ферибота Blue Star Chios вълнението ми беше голямо, когато корабът спря на миниатюрното Диафани – северното пристанище на Карпатос, което обслужва и прочутия Óлимбос. Още час и нещо по вода и пристигнахме в Пигадия – основен град и столица на острова, в превод името означава кладенци поради наличието на древни такива. При първоначалното проучване Пигадия не ме впечатли особено – видя ми се твърде урбанизирана за моя вкус и покрай дългата ѝ плажна ивица бяха позиционирани големи и луксозни хотелски комплекси, които леко ме отвращават и гледам да избягвам. В края на краищата районът около пристанището и централната улица се оказаха доста приятни и цветни, но ние нямахме достатъчно време за подробно разглеждане. Все пак приоритет ни бяха неповторимите тюркоазени плажове на Карпатос и в останалото време – разходки из населените места. На хълм над града се намират останки от древен акропол, които обаче не представляват обработен археологически обект.
Карпатос е вторият по големина от Додеканезите след Родос, но е свързан и с Крит поради физическата близост, така че не се учудвайте като срещнете по магазините редица критски продукти, като например вина, плодове и зеленчуци и мед. Оказа се, че местното вино е предимно сладко ликьорно, така че си пихме бяло вино от Крит или други гръцки острови.
Архитектурата на острова е специфична, като сградите често са нашарени с разнообразни цветни рисувани декорации. Не прилича на друг гръцки остров. Много характерно е вътрешното оформление и обзавеждане, като обикновено цялото семейство е обитавало една стая, а по стените не е имало празно място от стотици чинии, икони, гоблени, килими, покривчици и какво ли още не. Доста шарено и кичозно, чак неочаквано. Такива са и носиите на карпатоските жени, принудени да се борят сами с трудностите на живота и отглеждането на децата, докато мъжете им са плавали из морето, в което много пъти намирали и смъртта си. През миналия век тези жени са обитавали предимно планинското селце Олимбос, отдалечено от всичко по виещ се път между голите планински склонове на Карпатос. Реално е много трудно за съвременния човек да си представи как са живяли откъснати от света при донякъде примитивни условия. И досега много от обичаите и бита са запазени.
Няма да забравя, когато нетърпеливо пътувайки към Олимбос един късен следобед, градчето неочаквано се откри пред очите ми. Първото ми усещане беше за нещо злокобно – отдалече прозорците на къщите изглеждаха като черни дупки, а селото – лишено от живот и изоставено. Вероятно причината беше в начина, по който падаха късните слънчеви лъчи. В действителност нямаше нищо зловещо – селото беше цветно и живо, богато на кулинарни аромати, които подсещаха за предстоящата вечеря в малките тавернички и ресторантчета. Ние обаче избрахме да вечеряме в Диафани – в малката семейна таверна The Dolphins.
От Олимбос ми остана и следната снимка за спомен:

- много ѝ се искаше на една местна баба да ми продаде кърпата за глава за 15 евро, ама не ми отиваше на роклята . Останах си само с една симпатична гривничка от маслиново дърво.
Олимбос е строено в сянката на планински връх, за да е скрито от нападатели по вода, върху нещо като ниско било. От западната страна непосредствено под къщите започва стръмен сипей към морето. Не мога да си представя как са строени тези къщи и как се задържат там толкова години, явно техниката и материалите им са за пример.
В общи линии програмата ни на острова беше сутрешен плаж и следобедно-вечерно разглеждане на селца. За плажовете вече писах, няма да се повтарям – всичките са прекрасни. Първата ни свободна вечер отделихме около час на Менетес – малкото копие на Олимбос от архитектурна гледна точка, но по-осъвременено и живо и без традиционните женски носии. Поскитахме се из малките стръмни улички на амфитеатралното селце между шарените къщи, като следвахме принципа „накъдето ни видят очите“. Единствената набелязана цел беше малката бяла църква със сини акценти, разположена над селото, от терасата на която се откриваше невероятна панорамна гледка.
След Менетес продължихме към Аркаса, древно селище, разположено на западния бряг. Оказа се доста приятно, като особеното беше, че се състоеше от две части, свързани с мост над разделящото ги речно дере. Забележителност на Аркаса е красивата църковна кула, която наподобява малко кулите на Санторини, но тук са добавени само сини елементи към бялото. За съжаление не успяхме да намерим пътя до плажа, който не е съвсем близо до селото и да го видим наживо.
(следва продължение…)