Ooo, ако дойде ще ида на среща 😍 как няма да е с жена си, нека. Няма да го крадем 😇
- Публикувана: 21 май 2025, 18:24 ч.
- Последно мнение: 27 юли 2025, 19:45 ч.
В момента чета... 95
О, Аня, завидях ти изключително не благородно!
Току що завърших "Тревожни хора" - посмях се, поплаках си на нея, хареса ми много! Не е обичайна, стандартна книга. За мен това беше една много топла, мила книга, за това как всеки може да намери и обич, и подкрепа, и разбиране. Как понякога в търсене на различни неща можем да забравим за себе си, за партньора си, за родителите си, но все някога можем да открием отново пътя към тях. И дори и на моменти самата книга да не звучеше много логично, в крайна сметка се оказа изключително сериозна и много смислена. Харесаха ми няколко мисли от книгата, които я направиха още по-човешка и по-близка до мен, въпреки че не съм преживяла описаното в нея, някак се почувствах вътре в самото действие.
"Синовете не могат да разберат това, а бащите се срамуват да го признаят: всъщност не искаме децата ни нито да следват мечтите си, нито да вървят по стъпките ни. Искаме ние да вървим по техните стъпки, докато те следват нашите мечти."
И се замислих - често пъти е така - ние много искаме нашите деца да следват мечтите си, но в преследването на тези мечти, понякога прекаляваме и често се оказва, че ги караме да гонят нашите мечти, да изпълняват нашите мечти, да живеят нашия живот. А не би трябвало да е така, трябва да ги оставим да намерят собственият си път.
"Най-ужасното на разводите не е, че карат хората да се чувстват, сякаш времето , което са вложили в брака, е пропиляна, ами това, че ги лишава от всичките им планове за бъдещето."
Често, когато двама души се разделят - то това наистина слага край на плановете за бъдещето. Къде общи, къде собствени, защото тогава започва друг вид живот. Живот, в който борбата да си докажеш, че не си по-лош от другия, че заслужаваш да си обичан, че можеш да си достатъчен за някой, е на преден план. И онези планове за общо бъдеще остават някъде там в страни, защото животът ти е поставил други изисквания... Опитваш се да се задържиш над водата, да си докажеш, че все още ставаш, че все още имаш стойност...
"Човек се жени за жената, която не може да разбере. И прекарва живота си в опити да го направи"
Честно казано се посмях доста на тази мисъл и се замислих, че наистина е така. Често казваме, че жените са от Венера, а мъжете са от Марс и колко е трудно да се разберат хората от противоположният пол. Как понякога ти се иска да удушиш човека от среща, но вместо това се протягаш, завиваш го и го прегръщаш... Любовта не винаги е понятна, не винаги е лесна за описване, но се усеща и в дребните и малки неща...
"Казват, че личността на един човек представлява сборът от преживяванията му. Но това не е вярно, не съвсем, защото, ако ни определяше единствено миналото ни, нямаше да можем да живеем със себе си. Трябва да си втълпяваме, че сме нещо повече от грешките, които сме направили вчера. Че също така сме всички свои бъдещи избори, всички свои бъдещи дни."
Много е хубава тази мисъл, защото наистина е така - не трябва миналото да ни определя, а трябва да се опитваме да избегнем миналите си грешки, но и да внимаваме какви избори правим. Целият ни живот се определя от съвкупност от минало, бъдеще и настояще...
Много ми хареса книгата и ме накара да се замисля за доста неща. Уж е несериозна, но някак същевременно сериозна и те кара да я премисляш и превърташ в главата си. За мен това ще е една от твърдите ми 5-ци тази година!
Току що завърших "Тревожни хора" - посмях се, поплаках си на нея, хареса ми много! Не е обичайна, стандартна книга. За мен това беше една много топла, мила книга, за това как всеки може да намери и обич, и подкрепа, и разбиране. Как понякога в търсене на различни неща можем да забравим за себе си, за партньора си, за родителите си, но все някога можем да открием отново пътя към тях. И дори и на моменти самата книга да не звучеше много логично, в крайна сметка се оказа изключително сериозна и много смислена. Харесаха ми няколко мисли от книгата, които я направиха още по-човешка и по-близка до мен, въпреки че не съм преживяла описаното в нея, някак се почувствах вътре в самото действие.
"Синовете не могат да разберат това, а бащите се срамуват да го признаят: всъщност не искаме децата ни нито да следват мечтите си, нито да вървят по стъпките ни. Искаме ние да вървим по техните стъпки, докато те следват нашите мечти."
И се замислих - често пъти е така - ние много искаме нашите деца да следват мечтите си, но в преследването на тези мечти, понякога прекаляваме и често се оказва, че ги караме да гонят нашите мечти, да изпълняват нашите мечти, да живеят нашия живот. А не би трябвало да е така, трябва да ги оставим да намерят собственият си път.
"Най-ужасното на разводите не е, че карат хората да се чувстват, сякаш времето , което са вложили в брака, е пропиляна, ами това, че ги лишава от всичките им планове за бъдещето."
Често, когато двама души се разделят - то това наистина слага край на плановете за бъдещето. Къде общи, къде собствени, защото тогава започва друг вид живот. Живот, в който борбата да си докажеш, че не си по-лош от другия, че заслужаваш да си обичан, че можеш да си достатъчен за някой, е на преден план. И онези планове за общо бъдеще остават някъде там в страни, защото животът ти е поставил други изисквания... Опитваш се да се задържиш над водата, да си докажеш, че все още ставаш, че все още имаш стойност...
"Човек се жени за жената, която не може да разбере. И прекарва живота си в опити да го направи"
Честно казано се посмях доста на тази мисъл и се замислих, че наистина е така. Често казваме, че жените са от Венера, а мъжете са от Марс и колко е трудно да се разберат хората от противоположният пол. Как понякога ти се иска да удушиш човека от среща, но вместо това се протягаш, завиваш го и го прегръщаш... Любовта не винаги е понятна, не винаги е лесна за описване, но се усеща и в дребните и малки неща...
"Казват, че личността на един човек представлява сборът от преживяванията му. Но това не е вярно, не съвсем, защото, ако ни определяше единствено миналото ни, нямаше да можем да живеем със себе си. Трябва да си втълпяваме, че сме нещо повече от грешките, които сме направили вчера. Че също така сме всички свои бъдещи избори, всички свои бъдещи дни."
Много е хубава тази мисъл, защото наистина е така - не трябва миналото да ни определя, а трябва да се опитваме да избегнем миналите си грешки, но и да внимаваме какви избори правим. Целият ни живот се определя от съвкупност от минало, бъдеще и настояще...
Много ми хареса книгата и ме накара да се замисля за доста неща. Уж е несериозна, но някак същевременно сериозна и те кара да я премисляш и превърташ в главата си. За мен това ще е една от твърдите ми 5-ци тази година!
"Земляни" от Саяка Мурата ме остави без дъх, а и без думи, много шокираща книга, която след "Жената конбини" ми показа авторката в различна светлина - като доста смела, непредвидима и провокативна със сюжетите си! Страшно ми хареса, но давам 4, а не 5 звезди заради потреса от края на историята - брутален и нечовешки като пиеса по текст на Рамщайн, няма да кажа за коя песен си мисля, че ще е издаване на съдържание 
Самата история се чете с лекота, но засегнатите теми са изкючително тежки.
Самотата в детството, породена от усещането, че не принадлежим на света, в който живеем, подклаждана от неприемането на околните и неспособностнна на близките ни да ни чуят, разберат и предложат утеха, липсата на топлота и подкрепа в семейството и недоверието към майката, което прераства в недоверие към живота въобще, насилието, което преживяваме, но няма с кого да бъде споделено, принуждава мозъка да създава въображаеми убежища, където да се спаси душата, защото единственото нещо, което остава в един такъв труден и несподелен живот, е да оцелеем, каквото и да се случва. Когато порасналото дете все още обитава тези убежища, започва да възприема реалността като насън, особено ако срещне други като него, които се чувстват по същия начин. Как душата се лекува от раните, как разбирането на този до теб връща буквално вкуса към живота, докато преоткриваме истинската си същност и каква е в крайна сметка тази същност, това ли сме ние хората и кой може да излезе невинен от цялата история, разбираме заедно с тримата странници - герои в книгата, в началото крехки и будещи съжалание, но в края - страшни и уродливи, защото продължават да оцеляват, каквото и да им струва това. Препоръчвам я, но само на готовите да се сблъскат с различна и брутална книга, всъщност не е такава през цялото време, но последните 50-тина страници оставят най-ярките впечатления.
Самата история се чете с лекота, но засегнатите теми са изкючително тежки.
Самотата в детството, породена от усещането, че не принадлежим на света, в който живеем, подклаждана от неприемането на околните и неспособностнна на близките ни да ни чуят, разберат и предложат утеха, липсата на топлота и подкрепа в семейството и недоверието към майката, което прераства в недоверие към живота въобще, насилието, което преживяваме, но няма с кого да бъде споделено, принуждава мозъка да създава въображаеми убежища, където да се спаси душата, защото единственото нещо, което остава в един такъв труден и несподелен живот, е да оцелеем, каквото и да се случва. Когато порасналото дете все още обитава тези убежища, започва да възприема реалността като насън, особено ако срещне други като него, които се чувстват по същия начин. Как душата се лекува от раните, как разбирането на този до теб връща буквално вкуса към живота, докато преоткриваме истинската си същност и каква е в крайна сметка тази същност, това ли сме ние хората и кой може да излезе невинен от цялата история, разбираме заедно с тримата странници - герои в книгата, в началото крехки и будещи съжалание, но в края - страшни и уродливи, защото продължават да оцеляват, каквото и да им струва това. Препоръчвам я, но само на готовите да се сблъскат с различна и брутална книга, всъщност не е такава през цялото време, но последните 50-тина страници оставят най-ярките впечатления.
Много ми се иска да прочета "Часовникът" след тези коментари, но книгата я няма в книжарници при мен и ще трябва да чакам 
Всъщност, това е моят отпускарски месец и в момента се забавлявам с "Дневникът на прислужницата" на Лорет Анн Уайт. Съгласна съм със съфорумката (не помня име), която каза, че е по-добър от тези на Фрида. Засега е много интересен.
И другите ли книги на авторката са толкова добри? Мисля за "Под дяволския мост".
Всъщност, това е моят отпускарски месец и в момента се забавлявам с "Дневникът на прислужницата" на Лорет Анн Уайт. Съгласна съм със съфорумката (не помня име), която каза, че е по-добър от тези на Фрида. Засега е много интересен.
И другите ли книги на авторката са толкова добри? Мисля за "Под дяволския мост".
Cool_cat, Да , и двете книга на Лорет Ан Уайт са (за мен) по-добри от всяка една на Макфадън 
Между другото, имате ЛС от мен
Между другото, имате ЛС от мен
Благодаря!
Свърших с Бакман и "Моите приятели". Съжалявам, но не ме грабна особено. Може би това е книгата му, която най-малко ми хареса, а съм изчела всичко негово. Хубаво пише, оставя силни послания, но излишният обем, повтарянето на 10 пъти по едно и също, използването на думата "пръдня" поне 50 пъти в текста ми убиха голяма част от удоволствието. От финала също очаквах повече. Оценка 3.5/5.
Продължавам с "Кралят на планината".
Продължавам с "Кралят на планината".
Аз пък ще кажа в аванс (точно на половината от книгата), че 3.1 от Милениума - "орелът" на Карин Смирноф - май не е точно това, на което се надявах.
За едни текущи 155 стр. (съвсем мъничко под 1/2) вървят 4-5 сюжетни линии, малко повече хаотично, отколкото ми е приемливо. А и основните герои (Лисбет и Мике) са с къси "появи", разхвърляни в общия северен мизансцен (Норботен), където - към момента - наркотици, рокерите, вятърни паркове, източно-европейската мафия, корумпиран кмет са като елементи в лабиринт. Щурат се насам-натам, понякога се срещат и разминават, усещаш, ала не виждаш цялата картина.
Но, все пак, това е само предварително и емоционално (имал си очаквания) възприемане.
ПП. За сметка на нея, издадената 15 г. след написването книга на Мей (Карантината) ме стиска за гърлото с всяка страница. Чета бавно и понеже вече сме "гледали" двугодишния "филм" по Ковида, виждам всичко там.Убийствено тъжно, плашещо, смъртоносно пророческо - за следващия вирус. Батърсий е крематориум (хм, логично!) и човеците изобщо не щат да станат поне мъничко по-добри...
За едни текущи 155 стр. (съвсем мъничко под 1/2) вървят 4-5 сюжетни линии, малко повече хаотично, отколкото ми е приемливо. А и основните герои (Лисбет и Мике) са с къси "появи", разхвърляни в общия северен мизансцен (Норботен), където - към момента - наркотици, рокерите, вятърни паркове, източно-европейската мафия, корумпиран кмет са като елементи в лабиринт. Щурат се насам-натам, понякога се срещат и разминават, усещаш, ала не виждаш цялата картина.
Но, все пак, това е само предварително и емоционално (имал си очаквания) възприемане.
ПП. За сметка на нея, издадената 15 г. след написването книга на Мей (Карантината) ме стиска за гърлото с всяка страница. Чета бавно и понеже вече сме "гледали" двугодишния "филм" по Ковида, виждам всичко там.Убийствено тъжно, плашещо, смъртоносно пророческо - за следващия вирус. Батърсий е крематориум (хм, логично!) и човеците изобщо не щат да станат поне мъничко по-добри...
Прочетох около 70 страници от "Хидър и Най" и дотук въобще не ми допада книгата. Не ми е проблем това че е по-юношеско фентъзи, но самата история ми е без интересна, героите също... Ще и дам шанс още 30 страници и май ще я зарежа.
Успоредно започнах "Олива Денаро" - към нея съм с високи очаквания.
Успоредно започнах "Олива Денаро" - към нея съм с високи очаквания.