В момента чета... 95

"Настръхвам само като се замисля за непланираната и неподозирана, ала все пак неизбежна и неукротима мощ, с която родителите оставят следи у децата си, които подобна на белези от изгоряло никога вече не могат да бъдат изличени. Щрихите на родителските желания и страхове се впиват с нажежен калем в душите на малките, които са в бълно безсъзнание и в пълно незнание за това, какво става с тях. Цял един живот ни е нужен, за да открием и да разгадаем дамгосания текст, и никога не можем да сме сигурни, че сме го разбрали."

"Ако е вярно, че можем да живеем само частица от онова, което е в нас - какво става тогава с остатъка?"

"Истинският режисьор на живота ни е случайността - режисьор, пропит от жестокост, милозливост и пленително очарование."

"Животът не е това, което живеем; той е това, което си представяме, че живеем."

"Всяко приятелство с времето си и после свършва."

"Това е смисълът на сбогуването, в пълния, съществения смисъл на думата: двама души, преди да се разделят, да се разберат как са се виждали и са се чувствали един друг. Кое помежду им е сполучило и кое се е провалило. Но за това се иска безстрашие: човек трябва да може да понесе болката от дисонанса. Става дума да зачетеш и онова, което е било невъзможно. Сбогуването е и нещо, което човек прави спрямо самия себе си: означава да стоиш зад себе си под погледа на другия. Малодушното сбогуване пък се състои в сияйното разкрасяване: в изкушението да топнеш онова, което е било в златна светлина и лъжовно да замажеш мрачното."

"Какво наистина е онова, което наричаме самота, не може да е просто отсъствието на други, човек може да е сам и изобщо да не е самотен, а може да е сред хора и въпреки това да се чувства самотен, какво тогава е самотата? Въпросът не е в това, дали има други, дали те изпълват пространството край нас дори, когато ни се радват или в приятелски разговор ни дават съвет, умен, сърдечен съвет: дори тогава може да стане така, че да сме самотни. Значи самотата не е нещо, което е свързано с присъствието на другите, нито с това, какво те правят. Тогава с какво?"

Прочетох книгата и някак не знам как да обясня усещането, което изпитвам. От една страна ми беше досадна, защото някак не можех да открия смисъла на цялото това пътуване и този драматизъм, от друга страна ми беше интересна, защото ми бяха интересни самите размисли върху историята. Не ми се искаше да остава с отворен край, в крайна сметка исках да разбера какво се случва с Грегориус. До някъде имах чувството, че той започна да живее живота на Прадо и да се отъждествява с него. Сякаш и неговите устои бяха разклатени и имаше нужда да намери здрава почва, на която да стъпи. От друга страна няма как да не направя паралел между тях двамата като образи - и двамата самотници, и двамата с буден, жив ум, който постоянно търси, и двамата изолирани в своя свят на жажда. А също така и двамата, възприемани по различен начин от околните. Прадо - като двигател на живота около себе си, докато Грегориус по-скоро като река в застой. Книгата повдига доста въпроси - дали понякога не можем да се оттървем от проекцията на родителите си и се превръщаме в това, което те искат за нас, или са искали за себе си, но не са успели да постигнат... За самотата - какво точно е тя, за разговорите ни с Бог и дали наистина го има? За приятелството - направи ми впечатление една мисъл - "Всяко приятелство с времето си и после свършва" - дали наистина е така? Дали срещаме определени хора, в определено време, само за да се разделим след това с тях? Защото са изпълнили предназначението си в нашия живот. За живота - дали успяваме да го изживеем истински и какво се случва с това, което ни остава? За сбогуването - какво точно е то и дали успяваме да се сбогуваме истински с хората около нас?
От друга страна ми дойде доста тежка, просто ме измъчиха философските размисли и това натрупване на теми, които не водят до никъде, въпроси, на които не може да се отговори...Размисли, дали е постъпил правилно Прадо и за моралната дилема, пред която е поставен... Защо изведнъж Грегориус тръгна така неочаквано на пътешествие? Какво толкова го привлече в тази книга, в този човек, че да изостави съществуването си и да се впусне в приключение? И дали трябва да послушаме инстинктите си, ако ни се случи нещо такова и да тръгнем на път, без да знаем дали ще успеем да се върнем обратно или какви ще бъдем, когато или ако се върнем...