Защо някои хора не стават за родители, а имат деца? И какво всъщност правят с тях?

Най-вероятно според мен детето е осиновено от единия от гей-двойката. За осиновяване от двама се изисква у нас брак, а и с признаването на гейски брак, дори сключен в чужбина, май има проблеми у нас. Там не съм следила как са разрешени от СЕС споровете с такива двойки, де, ако е имало.

Както и при двойка без брак - осиновява единият от партньорите.

Хетеродвойка без брак винаги може да се ожени, даже не знам причина да не го прави, щом ще осиновява. За гейската е по-друго с брака у нас.
Май е имало новини за решения на СЕС за признаването на гей-бракове, сключени в чужбина, но аз не помня какво са писали за тях. Не ми се е налагало и професионално да търся.

Не се признават у нас сключени в чужбина еднополови бракове. Но има страни, в които не могат да се сключват, но се признават, ако са сключени на друга територия. Ама то и информацията ми не е меродавна, от преди няколко месеца е. Когато се рових в законите заради едни наши приятелки живеещи в друг континент, ама и с жителство в Бг. Нямам представа как е сега. Ама темата отиде в някакви други коловози.

Темата е хубава, много обширна и за съжаление болезнена. Аз бих насочила вниманието към родители, които не се интересуват от душевните терзания на децата си. Тези, за които е най-важно да са нахранени децата, да са облечени и образовани, а това което вълнува детето/тинейджърът ...остава не просто на заден план, а въобще се повдига като въпрос. Прост пример, всеки ден при прибиране от работа майка ми ми задаваше следните два въпроса - Какво яде днес? Изпитваха ли те? Какви оценки получи? Никога, никога, та и до ден днешен не ме е питала как си, има ли нещо, което те притеснява, камо ли да забележи, че имам някаква лична битка, която водя. Научих се да се справям сама в отношенията с приятелите, с партньора, с колегите... Но някъде дълбоко в мен остана травмата от това, че никога никой не ме попита какво е вътре в душата ми. Надявам се, все по-малко да са родителите, които не обръщат внимание на този въпрос. Сега, като зрял човек, майка ми се чуди защо не и споделям какви са плановете и намеренията ми, защо действам на своя глава и защо не позволявам никой да диктува живота ми. Та аз бях сама, когато имах нужда от насоки и подкрепа, сега мога сама да лекувам раните си, а и имам приятели (макар и един-двама ), които не просто ме изслушват, които се вълнуват от душата ми и са готови да дадат съвет, подкрепа и да ме изслушат без да ме съдят.

А ти попита ли я как е?
Децата са склонни да обвиняват родителите, а всъщност самите те не проявяват никаква загриженост към тях.

Докато децата са малки, е нормално загрижеността да бъде повече едностранна. Но тези обвинения вече и като възрастен са наистина малко търсене на вина само у другите.

Родителят създава тона в семейството. Той е възрастният първите 18 години. После каквото си е постлал, на това лежи. Връзка със задна дата не се оправя.

Имам такива около себе си и с времето спрях контакти. Просто тия хора прегоряха, не знам има ли бърнаут за родители, но моите познати са в такъв още от първото дете и нямам обяснение защо си родиха и второ. Броят на опитите за детенце не съм ги броила с точност, но поне две стимулации, няколко инвитро и няколко загубени бебенца🥲. И накрая- шамари, крясъци, отвратително отношение и унижение.

Защото всички си представяме някакъв идеал, имаме мечта, блян за детенце и семейство като от картинка. Животът, реалността са други и, когато се сблъскваме с нея разбираме, че сме се разминали с мечтата. И не сме готови, не знаем как да реагираме, чувстваме се безпомощни, изгубени, неподкрепени, а връщане назад няма. Може би е добре да нямаме някакви велики очаквания към себе си, партньора и детето, за да няма разочарования.

Много как да кажа филмово го гледате родителството. Като в розов американски филм.
Реално възпроизвеждането е след 1-2 минути секс, може и с непознат.
Природата търси биологично размножаване, ние го обръщаме на философия.
Голяма част от децата са "увредени" още на зачеване. Ние така добре напредваме да създаваме човешки същества от неизвестен биологичен материал, за да се задоволи егоизмът на 1 човек, да не е сам, че последната грижа е средата след това.
Тези дупки, които остават в душата за цял живот нямат пълнене и при най-добро отглеждане.
Вече отиваме и на дете от 3-ма души и т.н.
Сериозно ли проблемът е отглеждането?

Добре отгледано ромче в чужбина от България, се прибра да търси зарязалите го родители и ги намери, че му хареса и остана.
Отгледано, изучено в чужбина с няколко езика. В момента, в който влезе в къщата при биологичните и каза, че се е почувствало у дома си.

Дали биологичните му родители стават за деца и биха го гледали добре.

Не можем да гледаме в тези рамки.

Прочетох цялата тема.
Наистина се е развила в множество посоки, и може и още толкова да вземе, но една мисъл ми навява като цяло- нищо не знаем, нищо не можем, надяваме се да сме добри родители, пък ако вземе ,че стане- набиваме канчета.
Моето мото, винаги е било- не се бъркам в отглеждането на чужди деца, защото аз самата не приемам да ми се бъркат.
Но това не означава, че не гледам, не чувам, не мисля. Сравнявам. За да намеря отговори. Не за да критикувам, не за да соча с пръст, а защото искам да разбера кое работи, кое е справедливо, кое е възможно.

Случаят с бебе Сара в Испания(не бях чувала за него) , хубаво- искат Бг гражданство, защото едната майка е българка, и защото България е част от ЕС... Не знам защо се мъчат тия хора- Испания позволява на лица без гражданство да получат испанско гражданство,  след 10 години законно пребиваване.

Защо някои хора не стават за родители,а имат деца?
Защото у нас ,ако не си създал семейство ,на теб се гледа като на непълноценен човек.
Все едно нищо не си постигнал.
Ние със съпруга ми имахме брак,учихме,работихме,строихме...но дълги години нямахме деца.
Що приказки чухме за тези години.
При всеки повод.
Дипломирам се.
,,Е,честито,Ама сега едно бебче да си направите,,
Купуваме жилище.
,,Много хубаво,ама едно дете трябва сега да не ви е празна къщата,,
На третата година започнаха да съветват мъжа ми да се разведе с мен ,че едно дете не мога да родя...,,
Не ни смятаха за семейство.
,,Че какво семейство сте вие,нямате деца,,
Сега имаме голяма дъщеря,ама тормоза и тежките думи няма да ги забравя.

Приятелката ми-човек кариерист.Собствен бизнес-много успешен.
Никакъв интерес към домакинство,деца и т.н
В главата и само работа,бизнес,пътувания...
И нея я тормозиха по същия начин.
,,А ,много хубаво че отвори още един цех,ама за какво ти е,като едно дете нямаш,,
,,За какво ти е тая къща,един мъж няма до тебе,дете нямаш,,
И тя си постави за цел до 40г.да се ожени,да има две деца.
Направи го.
Децата от първия ден са с детегледачки.
Не помня да ги е завела на разходка,да е ходила на родителска среща...не.Финансово са осигурени,но внимание не получават.
Мъжът си го изгони след като се роди второто дете.

При други хора пък просто бебето се ражда непланирано ,те не са готови ,дотежава им...

 Често съм чувала ,,С едно дете не е хубаво да останеш,трябва да са двечки,,
И някои имат второ дете не защото много го искат,ами защото е станало и защото ,,така трябва,,.
И последствията ги знаете...

Вероника, не знам в какъв свят живеете и с какви хора.
Явно аз съм щастливка.
Пълна съм с приятели, които отдавна минаха 40, 50 години и деца нямат.
И никой не им го натяква и те не се чувстват длъжни да имат. Живеят си живота и си свиркат.
И при мен не става въпрос за изключения. Всеки втори около мен е сам за себе си и е щастлив в избора си.
Ако и да е имало от роднините им подмятания явно са ги парирали успешно, защото не се наложило да се размножат.
И не нямат репродуктивни проблеми, така виждат животът. И имат смелостта да го живеят по този начин.

Всяка гледна точка е въпрос на заобикаляща среда.

Тежко и нежелано нещо е размножаването, ама щом всеки втори успява да се пребори да не се размножава, значи има надежда.