Аз нямах предвид теб 🙂.На ангро си говоря.
- Публикувана: 4 юни 2025, 09:52 ч.
- Последно мнение: 1 дек. 2025, 14:12 ч.
Пубертетът при момчетата - тема 18
Съгласна съм, че за спортуване трябва натиск. Почти няма деца, които да дишат и живеят за спорта, като изключвам единични таланти. Повечето искат да стоят вкъщи, да ядат джънк и да цъкат игри. Трябва си усилие, дисциплина, докато стане навик и детето започне да си го търси.
Нашият подход вкъщи винаги е бил - избери си спорт и ходи редовно. Може да не е на профи ниво, да не е в клубен отбор (там си трябва и доста по-сериозен времеви ангажимент), но да има редовни тренировки, изградена среда с деца и треньори и т.н. Отказване след 5-10 посещения не толерираме вкъщи, ходи се поне един сезон. Опитът при нас показва, че това работи. Намира си приятели, познава треньорите, научава играта или дисциплината и постепенно става удоволствие.
Двигателната култура се гради трудно и бавно, но се отплаща много после. Аз все обяснявам, че спортът помага за ученето и за проветряване на мозъка. Дано влиза нещо от тези мантри в тинейджърската глава..
Фитнесът според мен не е много за подрастващи. Като завърши растежа, става, най-малкото за надграждане към другото движение.
Но без натиск няма да се получи. Около мен всички, които оставиха децата “сами да решат”, на практика ги лишиха от спорт, никое не ходи на нищо.
Нашият подход вкъщи винаги е бил - избери си спорт и ходи редовно. Може да не е на профи ниво, да не е в клубен отбор (там си трябва и доста по-сериозен времеви ангажимент), но да има редовни тренировки, изградена среда с деца и треньори и т.н. Отказване след 5-10 посещения не толерираме вкъщи, ходи се поне един сезон. Опитът при нас показва, че това работи. Намира си приятели, познава треньорите, научава играта или дисциплината и постепенно става удоволствие.
Двигателната култура се гради трудно и бавно, но се отплаща много после. Аз все обяснявам, че спортът помага за ученето и за проветряване на мозъка. Дано влиза нещо от тези мантри в тинейджърската глава..
Фитнесът според мен не е много за подрастващи. Като завърши растежа, става, най-малкото за надграждане към другото движение.
Но без натиск няма да се получи. Около мен всички, които оставиха децата “сами да решат”, на практика ги лишиха от спорт, никое не ходи на нищо.
Имам две момчета - и двете са големи вече. По-големият ми син от трети клас тръгна на футбол и брат му тогава (беше още в детската градина), също тръгна с най-малката групичка. Големият се запали много, все още се занимава с това и учи в НСА за треньор по футбол. Малкият също още ходи, но добре, че брат му го ръчка, за да не се отказва. Той едва ли ще се занимава с това занапред, но пък спортът наистина е важен - и за физическото, а и за психическото здраве. И двамата ходят на фитнес, също.
Като бях ученичка някога, до 7-ми клас ходех на спортна гимнастика в училището - абсолютно аматьорско, но пак ми изгради координация и гъвкавост. След това по настояване на майка ми се отказах, за да не ми пречело на училището... И сякаш ми отряза желанието за спорт. Вече на много по-осъзната възраст се върнах към леки домашни тренировки. Всичко наистина е въпрос на навик и тялото започва да си го иска.
Като бях ученичка някога, до 7-ми клас ходех на спортна гимнастика в училището - абсолютно аматьорско, но пак ми изгради координация и гъвкавост. След това по настояване на майка ми се отказах, за да не ми пречело на училището... И сякаш ми отряза желанието за спорт. Вече на много по-осъзната възраст се върнах към леки домашни тренировки. Всичко наистина е въпрос на навик и тялото започва да си го иска.
Синът ми е професионален състезател. Основния спорт е вече 12 година, като през годините е имало съпътстващи спортове( развиващи определени умения за основния спорт). Никога не е мислил или казвал, няма да отида. Дори да си призная честно, най-голямото наказание в неговите очи е да не отиде на тренировка. В началото имаше естествено малко манипулация, за да породим в него желанието… след това, дори и с травма ходи там и гледа и на мърморенето ми отговори “ е на телефона ли искаш да вися”
Да, освен това за мен е много важно движението навън на дневна светлина. Никакви тренировки в зала не могат да го компенсират.
Моят син ходи на тенис (не тренира професионално), но за мен това е крайно недостатъчно. През лятото тренировките са винаги навън, но през зимата са в залата на изкуствена светлина.
Затова сега през тъмния сезон настоявам и за поне кратка разходка преди залез слънце.
Моят син ходи на тенис (не тренира професионално), но за мен това е крайно недостатъчно. През лятото тренировките са винаги навън, но през зимата са в залата на изкуствена светлина.
Затова сега през тъмния сезон настоявам и за поне кратка разходка преди залез слънце.
Моят син играе футбол. От училище се отказва, от тренировка - не. Тренировките до 20 декември са навън, но то от 16.00 ч. слънце вече няма, та все тая. Имат после 1 месец почивка и от 20 януари пак, но в зала до средата на февруари, после пак навън. Аз пък не разбирам, защо трябва да се играе навън при всякакво време, то са температури 0-5 градуса, дъжд, студ и т.н.
Браво на спортните деца, но за съжаление такива са малко. При нас всичко става с натиск, но все пак виждам подобрение и постепенно възникване на желание за тренировки.
И за мен е важно тичането да е на слънце, но зимата няма как, той до 14 часа е на училище. А и спортът му е предимно в зала. Важното е движение да има.
И за мен е важно тичането да е на слънце, но зимата няма как, той до 14 часа е на училище. А и спортът му е предимно в зала. Важното е движение да има.
При нас спортът от две години се превърна в драма, която тъкмо се зарадвам, че е затихнала, и тя отново избухва. От шест години синът ми играе хокей на трева, сам си го избра, дори се чудя откъде го измисли, вратар е. Тренира два пъти в седмицата по два часа и мач всеки уикенд. Всичко беше чудесно до миналата година, когато в отбора се появи втори вратар, станал вратар по настояване на таткото, и синът ми беше принуден да се редува с него. Говорих с клуба, така трябвало да бъде. Това е единственият отбор с двама вратари, при положение че в клуба има 150 отбора на възраст от 7 до 19 години. И оттогава синът ми някак изгуби част от мотивацията си, ходи на тренировки и мачове, но все по-често чувам ‘нямам желание’. На всичкото отгоре, другото момченце е голям отворко и раздава съвети наляво и надясно. Предложих му да опита да смени клуба, тоест да отиде на селекции. Не иска. И хем ми е мъчно, като го видя как страда на моменти, хем ме хваща яд, че не желае да се опита да промени нещо. А не искам да го насилвам.
Познавам хора, родени в семейства на спортисти, които с години не поглеждаха спорт като деца.Та не е за всеки да спортува, важното е да се движат.
Nedinka, моята ситуация е подобна, дори и така се чувствам също и затова споделих и попитах как е добре да се подходи, ако някой има опит. Сега ме чака нова седмица на подпитвания и опити да го накарам да отиде на тренировки, дано имам успех.
Моят знае, че няма мърдане и трябва да отиде на тренировка. Проблемът ми е, че го прави с нежелание. А когато правиш нещо с нежелание, резултатът е в най-добрия случай посредствен. Нежеланието прозира и в начина му на игра, и в отношението му с отбора. Положението изобщо не беше такова - четири години всичко беше цветя и рози. Той играеше прекрасно, стараеше се и всички бяха доволни от работата му.
Понеже му предстоят изпитите тази и следващата седмица, вчера за пореден път обяснявах за полагането на усилия. И той за пореден път ми даде за пример хокея, където той полагал усилия, но виж какво станало и това гарнирано с подобаваща доза рев.
Понеже му предстоят изпитите тази и следващата седмица, вчера за пореден път обяснявах за полагането на усилия. И той за пореден път ми даде за пример хокея, където той полагал усилия, но виж какво станало и това гарнирано с подобаваща доза рев.
